ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ

 

Кинохрониките на „Луна“ АД

На 6 февруари 1919 г. неколцина заможни „жители на гр. София“ се събират в Търговската депозитна банка и „след размяна на мисли и обсъждания“ решават да основат „акционерно дружество под името „ЛУНА“, което да функционира в областта на „развлекателната индустрия“, към чиято продукция изтерзаният през седемгодишния военновременен период българин жадно протяга ръце. Сред инициаторите са тримата братя финансисти Сабат, Рубен и Моис Давидови, адвокатът Герчо Бъчваров, архитектите Никола Маринов и Кирил Маричков (дядо на популярния вокалист на „Щурците“), Тодор С. Василев, художникът Димитър Панчев, Леон Шпетер, Кеворк Куюмджиян, д-р Христо Савов... Три дни по-късно те приемат устава на дружеството и размера на неговия капитал – 5 млн. лева. На 18 февруари търговското отделение при Софийския окръжен съд регистрира Акционерно дружество „Луна“, а на 3 март „Държавен вестник“ (№ 343) огласява акта.

Целта на дружеството, подробно описана в устава му, е „да се занимава с уреждането, застройката и експлоатацията на всякакъв вид театри, кинематографи, фотография и фонографи, художествени, артистични, танцувални и др. зали, летни и подвижни театри“. Затова и то започва дейността си с „филмонаемна търговия“, но скоро се заема с производството на филми – предимно хроникално-документални. Ето защо тогавашният печат нарича институцията ту кино-фирма, ту киностудия, ту кино-къща, ту „кинематографно дружество“, именувайки я най често – „Луна филм“.

В началото снимките са дело предимно на Кеворк Куюмджиян, който единствен сред основателите има някакъв опит в киното. Затова и бива избран за технически директор на „Луна“ (заменен впоследствие на този пост от Александър Гарибов). Постепенно работата зад камерата бива поета от Жан Парнак – най-активният кинооператор по това време у нас и сънародник на Куюмджиян, от фотографа Иван Плачков (завърнал се след войната от руски плен), от помощник-оператора Кочо Петров, подпомагани от Васил Бакърджиев.

Според оскъдната информация, предлагана от тогавашния периодичен печат, няколко мемоарни свидетелства и съхранени в Централния държавен архив (ЦДА) материали, споменатият екип заснема в периода 1919–1923 г. около 50 кинохроники, от които поне 10 се оказват реализирани през 1922 г.

В края на месец април същата година ще да се е била натрупала достатъчно целулоидна продукция, защото седмичното списание „Кинопреглед“ (№ 40) известява, цитирайки „един германски кинематографски вестник“: „Българското правителство е откупило от „Луна-филм“ в София по един екземпляр от филмите, произведени от последното, с цел за пропаганда в странство, тъй като те показвали великолепни картини из царството и може да заинтересуват чуждата публика“. Актът е уникален, небивал дотогава в историята на родното кино, но не и изненадващ, като се имат предвид повече от топлите взаимоотношения, продължили години наред между ръководството на „Луна“ и „висшия ешелон“ на Българския земеделски народен съюз (БЗНС), чийто кабинет тогава управлява страната.

 

Празникът на българските автомобилисти

Отново „Кинопреглед“ (но № 43) информира своите читатели в средата на май: „Луна-филм, София, е снела автомобилното шествие по случай „празника на шофйорите“. Филма е готов и наверно скоро ще се представи в София. Същото дружество е поканено да прави снимки по случай земледелския конгрес“.

На 14 май (неделя) в столицата бива отбелязан „празникът на българските автомобилисти“ или „празникът на Автомобилното дружество“ – със сутрешен молебен в църквата „Света София“, с шествие из града, в което участват около 200 автомобила, „декорирани с цветя и зеленина“, с авто-излет до Казичене, където е устроено „веселие“, с вечерна „другарска среща“ в „клуба на автомобилистите“… Зрелищността на събитието очевидно е била в състояние да привлече вниманието на кинооператор на „Луна“ АД, но още по-правдоподобно звучи допускането, че заснемането на репортажа „Автомобилното шествие по случай празника на шофьорите“ е било поръчано от ръководството на Автомобилното дружество.

  ПРАЗНИКЪТ НА АВТОМОБИЛИСТИТЕ БИВА ОТРАЗЕН С ФОТОГРАФИЯ В НАРОДНА ИЛЮСТРАЦИЯ „РОДОЛЮБЕЦ“ И ТЕКСТ ВЪВ В. „ЗОРА“ (17.V.1922).  

 

XVII конгрес на БЗНС

От 28 до 30 май в София се провежда XVII редовен конгрес на БЗНС – своеобразен отговор на действията на опозиционните на земеделците обществени групи и организации, обединили се в началото на годината в „извънпартийна формация“, наречена Народен сговор, в която влизат политически дейци, запасни офицери (повечето членове на Военната лига), интелектуалци, професори, повечето от които са масони... Недоволството от поведението на Съюза, противопоставянето на неговата политика и все по-ярко очертаващите се различия между градското и селското население намират изражение в резултатите от проведените на 7 май общински избори в София, на които правителствените кандидати не получават нито един мандат.

Конгресът на БЗНС се открива в двора, а част от заседанията му се състоят в манежа на Военното училище, избрано за целта „като най-голямо обемисто учреждение, гдето ще могат да се съберат всички депутати“. Съвещания се организират още в „салона на земледелческия дом на ул. Врабча“. В театър „Ренесанс“ пък се прожектират филми „из земледелския живот“. „Между другото било е представено и погребението на покойния министър Димитров“ – съобщава през юни излизащото в Пловдив сп. „Кинозвезда“ (№ 6), споменавайки интересна подробност: „Представленията са били препълнени от делегатите на конгреса“.

За да демонстрират силата на своя Съюз, земеделците осъществяват и много масови прояви, шествия и манифестации из центъра на града, някои от които са били отразени от кинокамерата. Доказателство за това са двете „конгресни“ заглавия – „Земеделски събори и манифестации на оранжевата гвардия“ и „Земеделски конгреси“, които се споменават в протокола, отразил резултатите от двудневната дейност (18 и 19 ноември 1925) на петчленната комисия, свикана със заповед на Министерството на народното просвещение (МНП) с цел да изгледа и одобри 24 хроникално-документални филма на „Луна“, предложени за продажба на Държавния ученически кинематограф (ДУК) от ликвидаторите на дружеството, обявило своята несъстоятелност към края на 1923 г. и вече несъществуващо в края на 1925.

  НА 18 И 19 НОЕМВРИ 1925 г. МНП СВИКВА ПЕТЧЛЕННА КОМИСИЯ, КРАЙНИЯТ РЕЗУЛТАТ ОТ ДЕЙНОСТТА НА КОЯТО Е ТОЗИ ПРОТОКОЛ.  

За тези две хроники (а и за репортажа „Автомобилното шествие по случай празника на шофьорите“) няма сведения да са били публично демонстрирани някога и някъде, но пък през първата половина на юли „Кинозвезда“ (№ 7) известява, че „Луна“ АД е „назначено за кореспондент на „Пате Журнал“ и вече е изпратило „филмите актуалитета“ (кинопрегледите) „Земеделският конгрес в София“ и „Розовата индустрия в България“. Тази информация, от една страна, обяснява наличието на разноезични титулни надписи в кинохрониките на дружеството, а от друга, е косвено доказателство както за неговия международен авторитет, така и за качествата на продукцията му. Кои точно „конгресни“ кинокадри са били включени във френския седмичен кинопреглед „Патé журнал“? – не се знае. Но пък се знае, че част от тях са попаднали (след Деветоюнския преврат през 1923) в ръцете на германски кинематографисти, защото и днес могат да се видят в монтажния документален филм „Националната революция в България“ („Die Nationale Revolution in Bulgarien“) на дружество „Урания“.

  ЕДНА ФОТОГРАФИЯ В НАРОДНА ИЛЮСТРАЦИЯ „РОДОЛЮБЕЦ“ И ТРИ КАДЪРА ОТ ФИЛМА НАЦИОНАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ В БЪЛГАРИЯ, ПОКАЗВАЩИ „ГРАНДИОЗНАТА МАНИФЕСТАЦИЯ“, ПОСЛЕДВАЛА ОТКРИВАНЕТО НА XVII КОНГРЕС НА БЗНС, А И КИНОАПАРАТА, ПОСТАВЕН НА БАЛКОНА НА ВЪНШНОТО МИНИСТЕРСТВО.  

 

Розовата индустрия в България

Второто „актуалитé“, изпратено на „Патé журнал“, също е било предложено на вниманието на сформираната от МНП комисия, чиито членове го озаглавяват „Розовата долина, изгледи от Казанлък и околностите му, беритба на рози“. След като преглеждат филма, те го окачествяват като „негоден“ и „ненужен на кинематографа“. Обосновавайки своето решение с факта, че „има изработен по-хубав и по-голям“. Освен тази негативна оценка петчленката оставя и един кратък, ала добросъвестен опис на съхраненото върху лентата, вмъкнат в протокола: „Филма съдържа изгледи от Казанлък и дестилиране на розите в с. Борисово – Казанлъшко, без да е снета беритбата на розите в самите розови градини“.

  ТЕЗИ ЕТАПИ ОТ ОБРАБОТКАТА НА РОЗОВИЯ ЦВЯТ ЩЕ ДА СА БИЛИ ПРОСЛЕДЕНИ И ВЪВ ФИЛМА РОЗОВАТА ИНДУСТРИЯ В БЪЛГАРИЯ.  

 

Филмите по Търновските събития

XVII конгрес на БЗНС минава под лозунгите „Смърт на буржоазията“ и „Да живее селската диктатура“. В подобен дух са и някои от резолюциите, приети на форума, изразяващи готовността на Съюза да въведе „Крумови закони“, да започне „унищожението на „старите партии“, да „открие кървавия фронт, за да запази властта“… „Старите партии“ реагират моментално и на 6 юли три от тях – Демократическата, Обединената народно-прогресивна и Радикалдемократическата се сплотяват в коалицията Конституционен блок. На 28 и 29 август младежката организация на Блока провежда свой конгрес, пред делегатите на който Атанас Буров заявява: „Ние привършихме своя организационен период и преминаваме към активна борба. Правя апел за обща мобилизация. Предстоят ни акции. Първата акция ще е на 17.IX. в Търново“. БЗНС също вдига на крак своите дружби – тези от Плевенско, Русенско и Шуменско са призовани да тръгнат към Търново, за да дадат отпор на „черноблоковите изедници“.

На 16 септември от София към Велико Търново тръгва пътнически влак, в който пътува щабът на Конституционния блок. В Долни Дъбник тренът е обкръжен от няколкостотин окичени с оранжеви ленти и въоръжени с цепеници и парабели земеделци. С викове и псувни „блокарите“ са свалени от влака. Пред спалния вагон са подредени бившите министри и премиери Александър Малинов, Андрей Ляпчев, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров, Найчо Цанов, проф. Георги Данаилов, проф. Венелин Ганев, проф. Петко Стайнов, д-р Стоян Данев, които биват обискирани, оплюти и бити. Брадите на Маджаров и Теодоров са обръснати, пощадена е само тази на Найчо Цанов. На гара Ресен влакът е задържан цели четири часа. Макар че повечето от редовите привърженици на Блока се разпръскват своевременно, опозиционните лидери, обезверени и сломени, се добират до столицата на Второто българско царство, където още на гарата биват арестувани. На път към града, минавайки по Стамболовия мост, някои от тях са заплашвани с хвърляне във водите на река Янтра.

  17 СЕПТЕМВРИ 1922 г., ПЕРОНА НА ГАРА ДОЛНИ ДЪБНИК – ИЗВЕДЕНИ ОТ СВОЯ ВАГОН, ОПОЗИЦИОННИТЕ ВОДАЧИ В ОЧАКВАНЕ НА „БРЪСНАРИТЕ“  

Оказа се, че мигове от тези бурни политически събития и дори самото обръсване или стригане на брадите на видните „блокари“ са били заснети на филмова лента – най-вероятно от оператор на „Луна“, придружавал земеделските водачи, пътували в същия влак, но в „министерския вагон“. Свидетелството предлага софийският в. „Последна поща“, който на 13.ХІ.1923 г. (повече от година след недостойните инциденти) публикува статията „Филмите по Търновските събития откраднати. Кой ги е унищожил? Къде са били филмите?“.

„Бившите управници на страната – започва с ироничен тон анонимният автор на антрефилето – имаха една особна слабост към кинематографа. Жадни за слава, те го използуваха като реклама във всички случаи, гдето трябва и не трябва. Читателите ни си спомнят, че не мина нито едно празненство, което да е свързано с управлението, било с живота на земеделските водачи, което да не бъде удостоено с присъствието на кинематографически апарат, който заемаше първо и най-почетно място в тържеството. Паради, сватби, юбилеи, шествия, всичко се фиксираше от кинематографическия апарат. Увлечението отиде и до там, че и страшните, позорни за млада България, търновски събития бидоха фиксирани от кинематографа. Тържествата на Мàрно поле, изтезаванията и гоненията на тъй наречените „блокари“, рязане брадите на „блокарските“ водачи, екзекуцията на моста на Янтра..., всички тия страници бяха кинематографирани.

– Где са филмите?

На властта бе дошло на ум да ги потърси. Търсени тук и там – те не са се указали на лице. От различните разпити, обаче, които са били направени по това издирване, се установило, че между земеделците се оказал един умен поне човек, който още при връщането на щаба на Райко Даскалов в София след търновската победа, ги е унищожил на гара Мездра. Търсени, другите филми като Сватбата на щерката на Стамболийски и други, не са се указали“.

„Где са филмите?“ – вече сто години въпросът е актуален както за хрониките на „Луна“, така и за останалите документални филми от това време, които биха представлявали безценен вклад в нашето национално културно наследство, ако не бяха безвъзвратно изгубени по друмищата на неумолимото време. Като „филмите по Търновските събития“, които потъват в забрава, не изскачат на бял свят дори през 1925 г. и поради това не биват споменати в протокола на ДУК.

 

Завръщането на Омарчевски от Америка

Към очерталата се вече „група филми“ със „земеделски“ привкус комисията причислява и „Завръщането на Омарчевски от Америка“. Като всяко произведение и това има своята предистория, която започва с една заповед на министъра на народното просвещението Стоян Омарчевски (1885–1941), забранила политическата дейност в Софийския университет и принудила мнозина партийни лидери да напуснат оглавяваните от тях катедри. Преподаватели и студенти възприемат тези мерки като посегателство върху академичната автономия и през февруари-март започва т.н. „университетска криза“, по време на която Омарчевски проявява неотстъпчивост. Вероятно поради тази причина три месеца по-късно правителството решава да изпрати министъра „с мисия в Бразилия“ – да представлява България на Световното изложение в Рио де Жанейро. На 2 август българската делегация отпътува с влак за Бордо, откъдето отплава с презокеанския параход „Марсилия“, прекосява Атлантика и на 7 септември участва в юбилейните тържества по случай 100-годишнината на независимостта на Бразилия… По време на посещението в Сао Паоло благодарение на Омарчевски една от улиците на града бива наречена на българската столица, той е този който организира и лично подготвя нашата експозиция на откритото през септември Световно изложение в Рио – две скромни витрини, в които своето достойно място заемат мускалите с розово масло. Впечатленията си от това пътуване до Новия свят и назад новозагорецът споделя в книгата „Към Екватора. На Световното изложение в Рио де Жанейро, Бразилия – Южна Америка“ (1923).

На 20 октомври Стоян Омарчевски се завръща в София в 13.00 ч. с „експреса, идящ от Париж“. На гарата той бива посрещнат от свои колеги, „много народни представители, целия персонал от м-вото на просветата. Пред домът му бяха заведени няколко класа ученици и ученички с музики и цветя“ (в. „Мир“). Тези епизоди ще да са били уловени от обектива на кинокамерата, заснела филма „Завръщането на Омарчевски от Америка“, обявен за „несъставляващ никакъв интерес за екраните в България“ от служители на същия ученически кинематограф, който само пет години по-рано министър Омарчевски открива с „подходяща реч“!

 

Празници, празници…

Стоян Омарчевски обаче не е някаква демонична фигура. Нито пък недоучен селяндур – завършил е и философия, и право в университета, разбунил се срещу неговата разпоредба. Той въвежда задължителното основно образование, издейства значителни средства за строеж на нови училища, предприема реформа за опростяване на правописа, подготвя закона за депозирането на печатните произведения в народните библиотеки, поощрява родната литература и изкуство, създава Българския археологически институт, Художествената и Музикалната академии, превръща Вазовия дом в музей, полага особени грижи за развитието на прохождащата у нас киноиндустрия… По предложение на Омарчевски през 1922 г. за първи път бива „празнуван официално от целия народ“ Денят на народните будители.

  С ВСЯКА ОТМИНАЛА ГОДИНА ПРАЗНИКЪТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ СТАВА ВСЕ ПО-МАСОВ – ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ТОВА Е И ТАЗИ ФОТОГРАФИЯ, СЪХРАНИЛА МИГ ОТ ТЪРЖЕСТВОТО НА 1 НОЕМВРИ 1927 г.  

На 1 ноември сутринта бива отслужен молебен в „Света Неделя“, от чийто площад в 11:00 ч. тръгва шествие, състоящо се предимно от учители, ученички и ученици, предвождано от министър Омарчевски и музиката на II мъжка гимназия, включващо още „един камион с ученици от младежкия „Червен-кръст“… Манифестацията приключва в 13.30 ч. на площад „Славейков“… Оказва се, че честването е било заснето на филм, озаглавен „Празникът на народните будители“.

Оказва се също, че през 1922 г. кинооператорите на „Луна“ АД са отразили цели пет празника: вече споменатите два – на автомобилистите и на народните будители, „Празникът на освобождението на България“ (3 март) – който „и тази година се празнува скромно, безшумно“ („Пряпорец“), „Празнуване Св. Св. Кирил и Методи“ (24 май) и „Студентски тържества в чест на Ботев“ (2 юни). Пет филма, за чието съществуване днес се знае единствено благодарение на протокола на ДУК, в който добросъвестно са отбелязани 24 заглавия.

  ТРИ ФОТОГРАФИИ ОТ НАРОДНА ИЛЮСТРАЦИЯ „РОДОЛЮБЕЦ“ И ШЕСТ КАДЪРА ОТ ФИЛМА НАЦИОНАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ В БЪЛГАРИЯ, ЗАИМСТВАНИ ОТ РЕПОРТАЖА „ПРАЗНУВАНЕ СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИ“ (1922)  

 

Младежкият земеделски събор

Сред тях е и „Младежки земеделски събор“, отразил най-вероятно Първия редовен конгрес на Земеделския младежки съюз (ЗМС), състоял се от 8 до 10 ноември в София. Където се стичат делегати от цялата страна, около 3400 души, които биват настанени в училищата, а заседават в салона на театър „Ренесанс“. И този път има церемонии като освещаването на съюзното знаме на площад „Света Неделя“, манифестации и факелни шествия из града, дефилиране на 300 конници от Оранжевата гвардия, предвождани от министъра на вътрешните работи Райко Даскалов, вечеринки във Военния клуб и Градското казино… И този път не се минава без стълкновения и юмручни разпри…

Но пък се минава без присъствието на министър Омарчевски, който въпреки това се оказва най-сниманият общественик през периода, дарил и с духовното си, и с физическото си присъствие цели седем филма: „Тържествата по случай юбилея на Иван Вазов“, „Погребението на Иван Вазов“, „Тържествата по случай юбилея на Цанко Церковски“, „Завръщането на Омарчевски от Америка“, „Празникът на народните будители“ и двете версии на „Празнуване Св. Св. Кирил и Методи“, заснети през 1921 и 1922 г., които биха станали дори осем, ако допуснем, че тържествата в чест на Солунските братя са филмирани и през 1920 година…

  ТРИ ФОТОГРАФИИ ОТ ТЪРЖЕСТВАТА ПО СЛУЧАЙ ЮБИЛЕЯ НА ЦАНКО ЦЕРКОВСКИ (16.X.1921), КОИТО СЪЩО НЕ МИНАВАТ БЕЗ ПРИСЪСТВИЕТО НА СТОЯН ОМАРЧЕВСКИ.  

 

Игрални филми

„Под старото небе“ на Николай Ларин

  КАДРИ ОТ ФИЛМА ПОД СТАРОТО НЕБЕ  

Заглавието „Под старото небе“ се споменава за пръв път във връзка с кинематографа през първата половина на ноември 1921 г., когато сп. „Кинопреглед“ (№ 29) известява в постоянната си рубрика „Из нашата област“: „Мълви се, че тази пиеса ще бъде филмирана. Подробности липсват“. След повече от една година, на 14 декември 1922 г., в софийското кино „Модерен театър“ пред специално поканена публика бива прожектиран (най-вероятно за пръв път) филмът „Под старото небе“. Поради прекъсване на тока не е могло той „напълно да се представи“ и поради това последните му три действия са показани на следващия ден. Прожекциите пред широката аудитория започват от 24 декември.

Междувременно се узнава, че сценарият за селската кинодрама „Под старото небе“ е дело на Цанко Церковски (псевдоним на Цанко Генов Бакалов, 1869–1926), адаптирал за целта едноименната си пиеса, която по това време се играе в „Народния театър“. Според злите езици не защото Церковски е голям поет, белетрист и драматург, а понеже е влиятелен политик, депутат, министър… Продуцент на „Под старото небе“ е „Луна“ АД, чиито служители са и режисьорът на филма Николай Ларин, и операторът Шарл Кьонеке – емигрирали наскоро от Русия, прогонени от вихъра на тамошната революция. Сюжетът проследява съдбата на селската девойка Севдана (Вела Ушева), отдала сърцето си на планинеца Горан (Златан Кашеров), смятан за чужд човек в селото, поради което върху нея бива хвърлена вината за настъпилата продължителна суша. След като всички започват да я отбягват, Севдана полудява и накрая издъхва в ръцете на баща си Станко (Иван Попов) и дядо Благо (Добри Дундаров), а Горан напуска селото…

  ПО-ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ ПОД СТАРОТО НЕБЕ Е СНЕТА В БЯЛА ЧЕРКВА, РОДНОТО МЯСТО НА ЦАНКО ЦЕРКОВСКИ (ВЛЯВО НА МАСАТА), КОЙТО ЧЕТЕ СЦЕНАРИЯ ПРЕД УЧАСТНИЦИТЕ ВЪВ ФИЛМА, НАСЯДАЛИ ПРЕД БАЩИНАТА МУ КЪЩА.  

В началото на 1923 г. „Кинопреглед“ (№ 2) публикува обширна рецензия за филма, а на 5 януари в. „Юг“ (Пловдив) съобщава, че прожекциите му започват от днес в тукашния „Модерен театър“. На 25 януари в. „Зора“ информира, че „Под старото небе“ е препоръчан на училищата от МНП, а на 7 март излизащият във Варна в. „Утринна поща“ огласява предстоящите наскоро негови покази в града. По ирония на съдбата през 1947 г. кино „Модерен театър“ бива преименувано на „Цанко Церковски“ и до края на 1990-те носи името на сценариста на „Под старото небе“.

  МАТЕРИАЛИТЕ В ПЕЧАТА, ПОСВЕТЕНИ НА ФИЛМА ПОД СТАРОТО НЕБЕ  

 

„Бай Ганьо“ на Васил Гендов

През 1921 г. Васил Гендов реализира като „независим“ продуцент („Гендов-Филм“) своя трети игрален филм – „Дяволът в София“ (http://kinoto-gradat.obache.bg/dyavolat-sheta-iz-sofiya-predi-100-godini-petar-kardzhilov-vazstanovyava-istoriyata-na-izgubenata-prez-bombardirovkite-filmova-lenta/). Изглежда се е поохарчил доста, защото тъкмо след премиерата на тази социална комедия у него се ражда идеята „да се създаде една филмова кооперация“, дълбоко убеден, че „изгледите за развитието на българския филм бяха налице“. Речено-сторено. В средата на май сп. „Кинопреглед“ (№ 43) информира, че в София е основано „кооперативно сдружение за производство на филми“, наречено „Янтра филм“, начело на което застава Васил Гендов. На 26 август в. „Зора“ съобщава, че „I-ва българска производителна филмова кооперация „Янтра-Филм“ е започнала сниманието“ на „Бай Ганьо“ и „пред вид на това“ набира артисти за участие във филма. На 15 септември в. „Нова Комедия“ информира, че снимките на „Бай Ганьо“ в София продължават, като се очаква те да продължат в Прага и Виена. На 30 септември в. „Развигор“ уведомява, че част от снимачния екип на „Бай Ганьо“ е отпътувал за Виена и Прага. На 5 декември пловдивският в. „Борба“ съобщава, че филмът „Бай Ганьо“ е пристигнал в града под тепетата и вечерта ще бъде демонстриран в местния „Модерен театър“.

  КАДРИ ОТ ФИЛМА БАЙ ГАНЬО  

Това е, общо взето, информацията за „Бай Ганьо“, която е толкова сиромашка, че не позволява да се фиксира точно дори премиерата на филма, състояла се най-вероятно през октомври-ноември 1922 г. в кино „Одеон“ (София). Иначе се знае, че освен режисьор Васил Гендов е и сценарист на творбата, разработил литературната ѝ основа по мотиви от произведението на Алеко Константинов „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“, използвайки главите „Бай Ганьо журналист“, „Бай Ганьо прави избори“ и „Бай Ганьо тръгна по Европа“. Зад камерата е кинооператорът на „Модерен театър“ Йосиф Райфлер – немец (от еврейски произход), живял дълги години у нас. Ролята на Ганьо Балкански изпълнява Стоян Михайлов Попов (1866 – 1939) – един от големите поети в българската детска литература от началото на XX век, популярен с псевдонимите си Чичо Стоян и Стар Чичо, съпруг на голямата драматична актриса Роза Попова.

  ПЛАКАТЪТ НА БАЙ ГАНЬО, ОТКРИТ ОТ ДОЦ. Д-Р АЛЕКСАНДЪР ДОНЕВ С ПОМОЩТА НА УРЕДНИЦИТЕ ОТ НАЦИОНАЛНИЯ ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – НАЙ-РАННИЯТ ПЛАКАТ ЗА БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ, СЪХРАНЕН ДО НАШИ ДНИ.

 

  В СРЕДАТА НА МАЙ В СОФИЯ Е ОСНОВАНО „ЯНТРА ФИЛМ“ – „КООПЕРАТИВНО СДРУЖЕНИЕ ЗА ПРОИЗВОДСТВО НА ФИЛМИ“, НАЧЕЛО НА КОЕТО ЗАСТАВА ВАСИЛ ГЕНДОВ.  

 

Първият кино-скеч у нас

Още по време на Първата световна война в Германия се появява и разпространява бързо скеч-филмът или кино-скечът – модерна за времето си художествена форма, съчетаваща киното и театъра и позволяваща едновременното разиграването на сюжета както върху екрана, така и на сцената. В края на април „Кинопреглед“ (№ 40) известява, че „Луна“ АД снима „кино-скеч“, озаглавен „Военни действия в мирно време“. За „пробното му представяне“ съобщава следващият брой (№ 41), уверявайки, че премиерата ще се състои на 14 май преди обяд в кино „Одеон“. Сведенията би трябвало да са достоверни, защото източникът им най-вероятно е Александър Кребс (Сашо Раковски), който в случая освен журналист и редактор-стопанин на „Кинопреглед“ е и един от участниците във филма. Затова и е учудващо, че дължащата се нему информация влиза в противоречие с мемоарните свидетелства на Васил Гендов – сценарист и режисьор на скеча, според когото снимките са започнали през април 1919 г., а премиерата е била през есента на същата година. Има и друго – авторът охарактеризира творбата си като мелодрама, чийто сюжет се развива „в духа на „шпионските“ и „авантюристични“ филми, само че на наша почва“, докато за Кребс това е „духовит български филм“. Васил Гендов твърди, че „Военни действия в мирно време“ е изработен от неговата фирма „Гендов филм“, Кребс анонсира кино-скеча като продукция на „Луна“. Загадката се заплита още повече от лаконично съобщение в „Кинопреглед“, уверяващо през февруари 1921 г., че Сашо Раковски е написал „една кино-комедия“, която „Луна“ АД „възнамерява да филмира наскоро“, като „за тая цел са ангажирани вече нужните артисти“. Дали в случая не става дума за „Военни действия в мирно време“?

  САМО ТЕЗИ ТРИ СНИМКИ И ДВЕ СЪОБЩЕНИЯ СВИДЕТЕЛСТВАТ ДНЕС ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ФИЛМА ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ В МИРНО ВРЕМЕ.  

Историята, заснета от оператора Йосиф Райфлер, наистина е „шпионска“ – агенти на чуждо разузнаване (Васил Гендов, Драго Алексиев и Георги Сотиров) получават задача да се доберат до важни поверителни документи. За целта те вербуват работещо в нощно заведение момиче (Жана Гендова), което по тяхно поръчение се запознава и поддържа връзки с висш офицер от Военното министерство (Александър Кребс). Но между момичето и щабния офицер пламват чувства и то разкрива заговора пред своя любим. Той, от своя страна, се опитва да арестува шпионите, но по време на започналото преследване бива убит заедно с момичето…

 

Суперпродукцията „Дамата с милионите“

В средата на април „Кинопреглед“ (№ 38) огласява в рубриката си „Кино-вести“: „Кинематографическата трупа при Еллен Рихтер Филм в Берлин [Ellen Richter Film GmbH (Berlin)] тръгва на едно голямо турне с цел да произвежда снимки за една голяма драма, названието на която още се пази в тайна. В програмата влиза и България, където трупата ще пристигне към края на месец май“. „Допълнително се научаваме, че филма ще се казва „Дамата с милионите“ [„Die Frau mit den Millionen“] – информира следващият брой (№ 39). След около месец се узнава, че обиколката е вече започнала и на 16 май „експедицията“ е пристигнала във Варна с параход, „идящи от Цариград“.

„Имахме случай – споделя репортерът на „Кинопреглед“ – да се срещнем с г. Вилли Волф [Willi Wolff – съпруг на австрийската актриса Елен Рихтер (1891–1969) и режисьор на филма], както и с останалите членове на трупата, които единодушно са възхитени от нашата природа и трогнати от добрия прием, оказан им тук и във Варна“. От по-нататъшния разказ става ясно, че снимките за „Дамата с милионите“ у нас са осъществени главно на две места: „във Варна и околността“ (около 600 м.) и „в София и околността“ (около 500 м.). При филмирането в Евксиноград „са взели участие повече от 2,000 селяни“, а в Бояна „артистите играли в селски носии“. „Експедицията замина в петък 17 того за Цариград [петък е 19 май], дето ще се опита наново да прави снимки, след това заминава за Триест, Венеция, Буда-Пеща, Париж, Берлин“ – отправя се към финала анонимният автор (Кребс най-вероятно), подхвърляйки, че „въпросният филм“ ще се състои от три серии и ще бъде готов през август (№ 43).

И сп. „Кинозвезда“ се включва в състезанието по информираност, за съжаление – не особено компетентно, съобщавайки в майския си брой (№ 5): „Знаменитата германска актриса Елен Рихтер е пристигнала в България с режисьора Мюлер, за да направят неколко снимки в Варна и София за всесветския филм „Die Millionen dame“, и онзи ден са направили снимки в София с една мечка, която е произвела голяма сензация. Г-н Мюлер заявил пред нашия кореспондент, че в целия филм най-красивите сцени ще бъдат тези, снети в Варна, също г-н Мюлер е възхитен от природата на България“.

  КАДЪР ОТ ФИЛМА ДАМАТА С МИЛИОНИТЕ НА РЕЖИСЬОРА ВИЛИ ВОЛФ  

„Дамата с милионите“ наистина се оказва филм от три серии: „Изстрелът в Парижката опера“ („Der Schuß in der Pariser Oper“), „Принцът без владение“ („Der Prinz ohne Land“) и „Константинопол – Париж“ („Konstantinopel – Paris“), показани от 18 до 30 юни 1923 г. в софийския „Модерен театър“. Рекламирайки ги, „Мир“ припомня, че по време на снимките членовете на екипа са обиколили „цяла Европа, Турция, Армения, Корфу“, че „миналата година бяха в София, Княжево, Владая, Варна, Пловдив и др.“, че след кражбата на „десет милиона франка“ похитителите бягат „през Сърбия и България“, че във втората серия „цялото село Драгоман взема участие в залавянето на престъпниците“, а в третата „се виждат най-интересни снимки в София и Варна“. „Българската следа“ в този иначе „всесветски филм“, прожектиран у нас под титула „Авантюрите на жената с милионите“, става още по-ярка, като се припомни, че изпълнителят на главната роля в него – „любимецът на софиянци“ Георг Александър, известен като Боби Дод – героя от нашумелия криминален сериал „Човекът без име“ („Der Mann ohne Namen“, 1921), е съпруг на Цвета Цачева – сестра на Маня Цачева и Иван Цачев (художникът в „Лиляна“ – виж сп. КИНО, декември/2021).

 

Неидентифицирани кинохроники

Освен „Луна“ през годината свои кинохроники снимат и други институции. В края на април сп. „Кинозвезда“ (№ 3) известява, че пловдивският „Модерен театър“ е „взел грижата да достави филмов апарат, с който ще направи художествени снимки из Пловдив и околността, както и из вълшебните кътове на Стара-Планина и Родопите“.

По същото време в Софийския държавен ученически кинематограф се изнасят „кино-реферати“, единият от които е на тема „Българското царство от Аспаруха до днес“. Подобно заглавие – „Българското царство“ (1 част), присъства в списъка на филмите, намиращи се през 1931 г. във фонд „Кино Просвета“. През 1936 година пък в програмата на Държавния подвижен кинематограф фигурира титула „Историческа карта на България“. За един и същи филми ли става дума? Чий е той? Не се знае засега.

На 29 юли 1943 г. сп. „Народен театър“ отпечатва статията „Българският кино-театър и филм. От платнената барака „Гранд-биоскоп“ до днешните театрални сгради. Раждането на първия български филм“, която авторът ѝ Стефан Гендов придружава със списък, озаглавен „Излезлите български филми от 1911 до 1943 г.“ и съдържащ общо 26 заглавия. Едното от тях е „България в картини“ – документален филм, продуциран от Васил Гендов и прожектиран в кино „Одеон“ през 1922 година.

 

„Обезпокоителни“ киноснимачни проекти на „неканени гости“

В началото на годината авторката Кети Пенчева пише в сп. „Кинопреглед“ (№ 33): „Обезпокоителни новини идат от странство, американци и германци се готвят на пролет да дойдат тук и да основат филмови дружества. Те са обезпокоителни затова, защото тези неканени гости, ще дойдат тук с своите хора, ще снимат нашия живот и ще го продават после като „чисто българско“. Възползувани от ниския курс на нашите пари, от нашето гостоприемство и желание за угодничество, всичко това не ще им бъде трудно“.

В средата на април „Кинопреглед“ (№ 38) огласява в рубриката си „Из нашата област“: Мълви се, че Акц. Д-во „Луна“ е влезло в преговори с едно германско кинематографическо дружество впоследствие на което „Луна“ щело да започне в скоро време постройката на едно големо ателие“.

В същия раздел същото издание (№ 41) помества в началото на май няколко реда, твърдящи, че „Г-Н ЮЛИУС Л. МАЙЕР от Портланд, Орегон, Съединените Щати, ще пристигне тия дни в София, за да обиколи клона на филмовата къща Fox News-Film в София – Акционерното дружество „Луна“. Г-н Майер пътува около света, за да посети многобройните клонове на споменатата американска филмова къща, на която е подпредседател. При пребиваването си тук г-н Майер ще снеме няколко изгледи с местен колорит“.

Непосредствено под този текст следва друг, който също засвидетелства, че е настъпило „време снимачно“, възвестявайки появата в София на Франческо Спаниолети – „италиянски кино-артист“, огласил, че „при съдействието на „Луна“ ще заснеме „няколко филми из българския бит“. Става ясно и защо тъкмо „Кинопреглед“ му отделя специално внимание – оказва се, че „г-н С. Раковски“ е помолен да „изработи няколко филмови драми из българския живот“, които пришълецът „възнамерявал в скоро време да филмира“. След като начинанието очевидно не се осъществява, „пристигналия от Италия г-н Ф. Спаниолети“ огласява в края на май, че „е открил кино-школа“. „За сега има записани около 10 ученика“ – уверява „Кинопреглед“ (№ 44). За съжаление, и за школата, и за проектите на Спаниолети, и за самия него нищо повече не се чува…

През юни софийският клон на „Атлас филм“ бива посетен от главния директор на дружеството. Пристигането му от Ню Йорк „изглежда, че ще има големо значение за Българското кинематографическо дело“ – пророкува „Кинозвезда“ (№ 6), допълвайки: „Атлас Филм София ще почне сниманието на изгледи из България, с техническата част е натоварен г-н Куюмджиян“.

  ОБЯВЛЕНИЕТО ВЪВ В. „ЗОРА“ ОТ 5 АВГУСТ 1922 г.  

На 5 август в. „Зора“ отпечатва обявлението „Цанко Бакалов на кинематограф“: „Както се съобщи, пристигнала е в София една чуждестранна кинематографическа компания, която ще направи снимки из нашия народен бит. Министър Цанко Бакалов щял да бъде снет в бяла-черковска носия, както и в някои други носии“.

България като по чудо се разминава с обезпокоителната инвазия на „американци и германци“. Авторката Кети Пенчева най-сетне ще да си е отдъхнала с облекчение. Но киноживотът продължава, винаги готов да поднесе своите изненади, загадки и дори сюрпризи, както биха рекли французите…

 

Забележка: Изследванията, осъществени във връзка с настоящата публикация, са подпомогнати от МОН по договор КП-06-Н60/6 от 16.XI.2021 въз основа на проведен конкурс на Фонд „Научни изследвания“.