ДИМИТЪР САРДЖЕВ 

РАЗГОВАРЯ С АКТЬОРА ИВАН БЪРНЕВ

 

Бяхте страхотен клас! Помня „Небесният отряд“ – такава силна мъжка компания, „Опера за три гроша“ на Ивайло Христов – страхотни представления! След еуфорията на Академията как устиска да бъдеш актьор – да останеш актьор?

Прав си. Наистина бяхме страхотен клас... главният виновник за това бе самият Мастър (Стефан Данаилов). Той си избра хората, тогава се случи така, че всички бяхме интересни. Почвам малко по-отдалече, но той пося у нас отговорността, любовта, но същевременно и знанието за това, което стои зад цялата фасада. Усещането, че нищо не става, без да си се помъчил, да си се разкъртил, за да направиш онова малко парченце, откъсче, което ще бъде видяно на сцената. Бяхме късметлии и за това, че можехме да бъдем водени не само от него, но и от Илия Добрев, от Ивайло Христов и Иван Налбантов, забележи, и тримата актьори – действащи актьори. Ти можеш да отидеш и реално да свериш представите си. Той ни водеше по репетиции и много държеше да не сме само под стъкления похлупак на Академията и да си създаваме усещането, че сме страхотни, а като излезем навън да умрем. Напротив, много се радваше, ако някой от нас беше покакнен някъде да репетира, да снима.

  КЛАСЪТ НА ИВАН СЪС СТЕФАН ДАНАИЛОВ   

Той стимулираше това, толелираше го и ние отрано разбрахме какво всъщност представлява един репетиционен процес. Какво лежи зад този 2-3 месеца труд, за да излезе една пиеса. Кино тогава почти нямаше – говоря за годините 1994-5-6. При мен лично така се случи, че бях поканен още в края на първи, втори курс в Младежкия театър за първата ми голяма роля в професионален театър – Пинокио, режисьор А. Аврамов (сигурно звучи смешно). Това беше челна среща с парния локомотив на реалността, но освен това и среща с една много по-особена публика, каквато са децата. Там няма толеранс на това, че нещото може и да не започва съвсем интересно, но ще се развие и ще стане такова. Там трябва да е интересно, да е вярно, да е истинско още от самото начало. Освен това да не ги изпускаш за нито един миг, защото изпуснеш ли ги, няма смисъл въобще да довършваш пиесата. Те вече са заети с нещо друго. Всичко това при мен беше, разбира се, късмет. След това с Яни Йозов ни поканиха за Бременските музиканти и така елегантно потръгнаха нещата. Тогава, в четвърти курс, Сашо Морфов дойде да гледа някакъв наш изпит – търсел е млади артисти, които да играят различни роли в новата му постановка „Дон Кихот“. И тогава, когато ни избра – Ненчо, Карла, Башар, Яни – ме лиши от ситуацията да стоя след края на следването си, да дръпна чертата и да мисля какво да правя.

  АЛЕКСАНДЪР МОРФОВ НЯКЪДЕ ПРЕЗ 90-ТЕ  

Морфов ме завлече съвсем естествено в другото, в жестокото реално огледало, което те поставя на място и веднага виждаш къде си – как не можеш да говориш, не можеш да се движиш по сцената, не притежаваш куп умения, нямаш и самочувствие; но ти вече си сред тези големи артисти. Не е имало момент, докато действието тече, ние да стоим в гримьорните и да си говорим умно, такъв момент нямаше. Всички бяхме като гроздове, накачулени зад кулисите, постановката беше дълга – над три часа и във всички моменти, стояхме и гледахме какво и как творят тези актьори – Кръстьо Лафазанов, Владо Пенев, Тео Елмазов, Пламен Пеев – актьори във силата си. Там беше и Ламбо – неговата част беше по-малка, но той ни даваше кураж и подкрепа: „Не се страхувай, тук съм!“. И то по неговия мъжки начин: „Мръдни малко напред, бе, тука не може да те види майка ти – иди на осветлението!“. Ей така, по този начин. И сега като се връщам назад – това беше избор свише. Случи се така, че той беше в силата си – играеше, правеше и много други неща, и политика, и какво ли не, обаче имаше време за нас. Това беше много важно, в нито един момент не предпочете нещо друго за сметка на нас. Имахме тоя късмет. А и хората от моя клас бяха изключително обичащи тази работа, амбициозни, отдадени... искаха просто да станат добри артисти, да научат повече. Накрая, като завършвахме, помня, че Мастъра ни заведе в една от залите на Народния театър – сега е репетиционна, събра ни всички, изчака ни да си изговорим глупостите и ни попита: „Сега искам, съвсем честно, всеки от вас да ми каже ще се занимава ли с тази професия или няма да се занимава“. Той не се обаждаше директно на театрите да назначава своите студенти, но даваше подкрепа. Ето как стана при мен – не е казал вземете го в Младежкия театър. Не, той каза на Андрей Аврамов да ме вземе за ролята на Пинокио. Просто Андрей дойде да гледа наш изпит и каза: „Това момче ми трябва“. Но когато завършихме, няколко момчета не бяхме минали казарма и това заплашваше да прекъсне работата в театъра, от която вече бяхме станали част. Това прекъсване можеше да доведе до това, че когато излезем след две години, никой да не се сеща за нас. Мастъра обаче направи така, че в момента, в който завършим, да отидем в казармата като бройка на Театъра на Армията. И ние влязохме в казарма само за лятото и после продължихме да сме войници – цивилни, но към Театъра на Армията и вече всеки ходеше да си върши работата по театрите. На практика не загубихме сезон. И всичко това той го направи по най-елегантния начин. Нямаше такива неща – да ни вика, да ни казва какви планове има за нас – не... той дори не намекна за това. Разказвам го така, както съм дочул, че се е случило. Просто си получавах повиквателните и следвах пътя им. Влязох в армията – след два месеца дойде кола от Театъра на Армията и ни взеха от поделението – съблякох униформата. Ето така се случваха нещата. Той ни подкрепяше, защото вярваше в нас. „Този човек – не съм си изгубил времето четири години да го уча, ами той е вече артист и човек, с който аз ще бъда горд и той ще ме представя мен такъв, какъвто съм и аз ще му дам шанс да прави това, на което е способен“ – нещо такова изповядваше като философия. Негови са най-зверските уроци, не говоря за занаята, да кажем Илия Добрев много повече ни помагаше за това, но Мастъра ни учеше как се устисква в тая професия, как трябва да бъдеш достоен като човек преди всичко и как трябва да не се оглеждаш за бърза популярност – има време, първо си свърши работата, да те уважават хората как работиш, пък после ще дойде и моментът на славата, недей бърза. И ние имахме този пример пред себе си – той бачкаше като вол. Няма да забравя как след всичките роли, които е правил, изведнъж се хваща и прави с Маргарита Младенова „Лоренцачо“ и го виждаш, че той не е само онзи от филмите, ами това е животно актьор...

  СТЕФАН ДАНАИЛОВ И АТАНАС АТАНАСОВ ЛОРЕНЦАЧО, НТ „ИВ. ВАЗОВ“, 1992  

И знаеш ли, попитах го веднъж, няма да го забравя, малко след като ни прие във ВИТИЗ. Беше ни събрал в една малка стаичка, ние даже не чуваме какво ни казва, защото гледаме пред нас иконата Стефан Данаилов и аз с целия си акъл казвам: „Мастър, искам да питам нещо – виждаш, ние много се притесняваме – ето и сега аз, докато говоря... за сцената, за ролите, за театъра, сигурно един ден и ние като изминем този път, няма да се притесняваме, това ще отпадне, както при теб?“. И той каза: „Точно напротив, това със сценичната треска не отпада и сега при мен е още по-голямо, ако щеш заради натрупванията, заради очакванията, почваш от нула“. Така още от първия ден разбрах, че ще се занимавам с нещо, за което няма рецепта, с което няма свикване или успокояване... постоянно ще си нащрек. Това е изтощително, но пък и свидетелство, че си още жив.

Не е да не си имал и изкушения обаче?

Да. Влязох с подадена ръка в театъра с няколко роли. В един момент и аз като всеки млад човек, който изпреварва нещата, които иска да му се случат, на мен много ми се снимаше, а пък тогава почти нямаше възможност, а и нямаше кой да ни учи на това... Тогава бях „дечко“, „бейбифейс“. Гледам поредните разпределения в театъра и дори с Валката Йорданов си казвахме, дай повече да пушим, за да ни загрубеят гласовете, че иначе ще ни взимат все за тези роли „момчето“, „копелдачето“, „юношата“... и си казах – ами че аз това ще го играя цял живот в Младежкия Театър... и трябваше да скъсам.

  ИВАН БЪРНЕВ И ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ В КЕЦОВЕ (2010, РЕЖИСЬОРИ ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ И ИВАН ВЛАДИМИРОВ)  

Помня как ме погледна Кадурин – той беше тогава директор на театъра – като му казах, че искам да напусна. И... отидох в телевизията. Театърът, такъв какъвто беше тогава – му се наситих много бързо и усетих, че това ще ме успи и ще ме прати в някаква глуха – да играя собствените си клишета. Затова исках да скъсам синджира и да пробвам нещо различно. В телевизията по това време се снимаха много клипчета, правеше се опит за шоу програма – нещо тотално различно от мен. Там изкарах две години.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Но знаех, че като актьорска работа ти си нещо като украсата на главното. И си дадох сметка, че съм се объркал зверски, сега вече по-лесно различавам нещата. Като млад ми трябваше повече време... и си казах „Стига!“ Излязох и тогава „Оня над мен“ веднага ми даде шанс – първо с Недялко Делчев направихме един международен проект по текстове на Горан Стефановски – „Хотел Европа“. После дойде, почти веднага, предложение от Сатиричния театър – предложение с Ники Калчев, но вече не бях щатен артист, а на свободна практика. По време на пандемията си дадох сметка за всички минуси на това да бъдеш свободен артист, но тогава не можех да приема да се чувствам като крепостен селянин. Да получа предложение за роля във филм и кършейки ръце, да отида при директора на театъра да се моля да ме пусне... да получа едно иронично одобрение с усещането, че отивам да правя някаква пълна глупост и провалям труда на колегите си в театъра, защото заради мен ще паднат представления. И със свито сърце и с чувство на вина да ида да заснема това, за което са ме поканили. 

Парите не те ли изкушаваха?

Определено са ме изкушавали. Това беше по времето на най-голямата криза – 96-97 година. Още повече, че в телевизията се плащаше добре, особено сравнено със заплатата на актьор в театъра, но аз направих този избор. Имаше и хора, които останаха и по друг начин им се разви пътят..., но явно тогава за мен финансовата стабилност не е била водеща. Може би, защото съм бил млад, не съм бил обременен с кредити или отговорност да се грижа за семейство. Но и по принцип съм се опитвал да възпитам себе си, да гледам на проектите, които правя, не само откъм паричната им стойност.

Винаги, когато съм поемал някой проект по чисто финансови подбуди, макар и да съм се старал да свърша работата най-професионално, това ми се е отплащало по недобър начин. Това може и да е актьорско суеверие, не знам, но всички тези филми или пиеси са имали кратък живот. Фактът е, че най-хубавите неща, които са ми се случвали в работата, на първо място са ме привличали с художествената си стойност; с това кой е режисьора, каква е ролята, кои ще са ми колегите и чак после е идвало финансовото изражение... то пък и едно изражение... затова все още си оставам свободен актьор. Но тогава, да се върна на въпроса за изкушението, исках да се образувам като друг тип актьор.

Помня, когато снимахте с Дюлгеров „Лейди Зи“. Ти репетираше през деня в театъра, в свободното от репетиции време ходеше на обучение по стрелба, а през нощта снимаше!?

Така беше. През деня репетирах с Богдан Петканин в Сатиричния театър една сръбска пиеса за войната – „Майка, татко, кучето и аз“. Ето, за това говорех  –  в театъра бях на хонорар – можех и да не репетирам, защото снимам, но това беше мой избор исках да репетирам и този ритъм на работа не ми е тежал – изобщо.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  ЛЕЙДИ ЗИ (2004, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ)  

Така беше и на премиерата – изиграх представлението и колата ме чакаше отвън, за да ида на снимки. Но това не е нещо специално – това съм го виждал много пъти и с Ламбо, и с много други актьори. И ще кажа – може би, ако съм нямал този пример от нашите учители, от Ивайло, от Илия Добрев, може би не бих могъл така.

Беше много респектиращо, че и за момент не казваше, че си уморен или да проявиш някакъв каприз, а отиваше на снимки, сякаш предишната част от деня не съществува.

Беше един от първите ми филми – след „Лист отбрулен“ на Светослав Овчаров. Освен това срещу теб стои Дюлгеров! Много трудна задача е да играеш във филм на Дюлгеров! Там не можеш да се подготвиш по стандартен начин, като си научиш текста, уточни се мизансцена кой къде ще застане и какво ще направи. Просто трябва да си нащрек и рефлективен към всяка една провокация, която той ще ти предложи. Той, когато работи, е много провокативен и много разчита на това. И актьорът трябва да може да се включи в тази игра без предварителни клишета, намислици. Много съм щастлив, че освен филмите с него имах възможност да работя и с такива режисьори като Пепи и Криси (Петър Вълчанов, Кристина Грозева). Тяхната работа доста се доближава до това, което Дюлгеров искаше от актьора, а аз вече бях усвоил този начин – знаех го. Криси беше асистент в „Лейди Зи“. И даже с лека усмивка гледам колегите, които за пръв път се сблъскват с този начин на работа и първата им реакция е: „Чакай, така не се работи!“. Работи се и става хубаво!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  КРИСТИНА ГРОЗЕВА И ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ  

Страхотна работа в „Бащата“!

За да се случи нещо хубаво, за да говорим после за него, като за някаква вълнуваща случка, то трябва да бъде подготвено! Първо, това е специална история за Пепи и за Криси  – имало е там нещо, което те са искали да изкажат; второ, те вече имаха опита от предишните си филми – „Урок“ и „Слава“; трето, екипът беше съвсем малък и като добавиш и времето – беше един прекрасен октомври... и най-важното за такъв филм, който се състои от двама главни герои, прибавям и това да имаш за партньор такъв изключителен актьор като Иван Савов – винаги зареден с енергия и страшно органичен пред камера. Това дава много свобода, защото дори и да е планирано нещо и вече да сме се събрали, изведнъж те могат да кажат: „Не, не, чакай! Тук видяхме едно прекрасно място – променяме първоначалния план и отиваме там“. И когато екипът може да ги следва – това дава усещане за лекота на случването. Дава усещане, че сега се напипва езикът, самият филм се ражда на момента – не е предпоставен и ти да влезеш като пионка в кадъра. И тогава си най-любопитен, най-жив!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  БАЩАТА (2019, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА И ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ)  

Не е мъртва, подготвената сцена, а ти само да я изпълниш. И пак ще се върна на Дюлгеров – помня, отивам за пръв път с научен текст, а той взе сценария, изхвърли го и ми каза: „Това тук го забрави“. И почнахме сякаш отначало и пак постигнахме това, което беше написано в сценария и по-хубаво даже, но то се ражда на момента, той наново го построява с актьора. Това може да го прави голям режисьор, който има опита, самочувствието и може като джазмените да счупи схемата и да иде нататък и то пак да е музика. Чест им прави на Пепи и на Криси, че са продължители на тази традиция. Започнали са като асистенти, тичали са за всяко нещо, знаят как работи всяко звено и благодарение на това влизат в киното с летящ старт – „Урок“.

Имаш историята, имаш една актриса и тя те води! Мога да кажа, че съм щастливец, че съм попаднал в тези „капанчета“, те са ме уловили и са ме провокирали да покажа качество от природата си, да го проявя и да ида по – напред.

Знаеш ли откъде знаем за теб – Дюлгеров прожектираше на класовете си „Соло“ на Любчо Младенов?

Бях вече в Младежкия театър и нямаше кино в онези години. Нулеви години – нито един произведен филм. Любчо не го познавах по онова време, но когато ме покани, той подходи с доверие и внимание към мен. Признавам си, че се захванах да правя нещо, което много, много не разбирах – какво е кино! Историята беше за едно момче, потрошено от някаква любов, което се опитва да се събере посредством една камера, на която записва някакви неща, които говори на своята бивша любима. Материалът беше по разказ на Петрушевска. Това беше важна стъпчица за мен! Защо?! Може би сме си говорили с колегите или не знам, но бях останал с усещането, че не ставам за киното. Понеже съм много експресивен. Преди това съм учил пантомима и в театъра съм такъв, лицето ми е такова – изразително... и дали някой ми го е казал... не знам, но знаех, че не ставам за кино. Просто при мен няма киногения. И когато Любчо ме взе и започнахме да снимаме, не помня как той е работел с мен и как точно ме е обирал, но когато филмът стана и чух реакции за работата ни, си казах: „Ами може пък и да ставам за кино“. Много съм благодарен на Любчо, че ме е видял и този филм е важен за мен, защото ми даде кураж, че мога.

Кажи за работата си с Менцел?

Пак късмет, че имах възможността да се срещна с него и в театъра, и в киното. От него, и от работата си с него, успях да разбера за актьорското присъствие. Той държеше на чистите средства – като започнеш от позицията на тялото, как се движиш в пространството, как говориш. Той е чех, не говори нашия език, комуникираме с преводач, но помня как веднъж ме спря и ми каза: „Ами ти не можеш да говориш, бе мойто момче!“. Аз се стреснах, защото отдавна подозирах, че това, което ми каза, е така. „Имаш да кажеш две изречения, а ти си взимаш дъх на всяка дума?! Аз се уморявам като те слушам. Няма да мога да издържа и десет минути. Не можеш ли да си вземеш въздух, да направиш едната мисъл, после пак си вземи въздух и да продължиш с другата мисъл, за да мога да следя какво казваш!“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  ОБСЛУЖВАХ АНГЛИЙСКИЯ КРАЛ (2006, РЕЖИСЬОР ИРЖИ МЕНЦЕЛ)  

Проста задача, но зад нея стои цял комплекс от елементи. И разбрах, че дишането ми не е правилно, че не мога добре да си разпределям въздуха, изобщо че имам да свърша много работа. И слава на Бога, Менцел работеше с мен много в тази посока. Това са уж технически неща, но те не са сами по себе си. Те са свързани с вкуса на този човек за актьорско присъствие, за гег, с разбирането му за изкуство. Например той виждаше възможностите, които имам с тялото си. Можеше да ги дисциплинира и това го използваше, за да направи отпратка към Бъстър Кийтън, към Чаплин, към майсторите на нямото кино.

Дюлгеров това подчертаваше винаги – Иван е актьор, който владее до съвършенство тялото си. Помня в „Дзен – дзенувам“ на Иван Добчев един твой монолог в кофата за боклук – беше като представление в представлението.

После Влади Люцканов точно този монолог го направи на филм. Това, за което говориш, е част от една среща с Грети и Иван, в която ти си подложен на натиск да не се задоволяваш само с това, което можеш, а да идеш отвъд възможностите си.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  8 МИНУТИ И 19 СЕКУНДИ (2018, РЕЖИСЬОР ВЛАДИМИР ЛЮЦКАНОВ)  

Спомням си с Добчев как се забавлявахме с тази кофа, или с Грети при работата ни върху „Дон Кихот“. Покрай тези репетиции пак стигнах до Михаил Чехов и неговите скици при подготовката му по „Дон Кихот“ – той има скици как трябва да изглежда образа и много се е занимавал с това да определи къде е центърът на тежестта на героя. Защото това променя тялото, променя и самочувствието, променя и начина на говорене. То подвежда всичко.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  МИХАИЛ ЧЕХОВ ИЗ ДНЕВНИК КЪМ ОБРАЗА НА ДОН КИХОТ, 1928  

При Санчо Панса, да кажем, центърът на тежестта е в задника, който го дърпа надолу и назад, и цялото му поведение е такова. А на Дон Кихот знаеш ли къде е центърът на тежестта? Въобще не е в него, а е извън него – горе високо и цялото тяло е повлечено натам, без значение дали е пребит, размазан. Извисяване! Велика работа! Това са изразни средства. Много мразя да ми набутват предварително изразните средства, преди да знам смисъла на това, което трябва да правим. Това винаги ми е приличало на някаква демонстрация на възможности, която е куха.

Подхождам малко по-хашлашки към нещата, които правя и особено напоследък. Въобще не ме интересува как стигам до някакво изразно средство. Опитвам се да не предпоставям това, което бих могъл да направя, а то да се роди спонтанно. Имаш средства, имаш ги, но ще ги използваш, когато е нужно, а не на всяка цена. Ти си артист не заради средствата, които имаш, а заради възможността да водиш хората на места, на които никога преди това не са били.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  ДОН КИХОТ (2021, РЕЖИСЬОР МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА, ДТ „К. ВЕЛИЧКОВ“ ПАЗАРДЖИК)  

 На колко години си?

Чукам на вратата на 50-те – юли.

От Коста Илиев знам, че Калоянчев на собствената си 50-та годишнина е казал, че Животът започва на 50.

Чул те Господ!

Можем ли да кажем, че не си загубил онзи Иван, който питаше Мастъра за сценичната треска?

По никакъв начин! Подхождам все така бунашки, не виждам куп възможности, които ролята предоставя, но това пък ми дава някаква наивност и как да кажа... детски поглед към нещата, които правя. Разбира се, времето, което е минало, неизбежно ми се отразява, но продължавам да стоя със същото неразбиране сред ролите и пиесите, които срещам.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  ДОН КИХОТ (2021, РЕЖИСЬОР МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА, ДТ „К. ВЕЛИЧКОВ“ ПАЗАРДЖИК)  

 

Мечтаеш ли за роля?!

Няма такава... Като студент мечтаех за Сирано, продължавам тайничко да си мечтая, но ако не е писано да се случи, просто няма да се случи.