АНАСТАС ПУНЕВ

 

За всеобща радост Киномания продължава и през първите дни на декември, като класическата селекция от филми не спира да е все така актуална с „Теорема“ на родения преди точно един век Пиер-Паоло Пазолини. Шедьовърът за внезапната поява на тайнствен гост (Терънс Стамп) в дома на буржоазно семейство от Милано, който прелъстява всеки един от тях и оставя след себе си разруха, и до днес продължава да се тълкува както като политическа, така и като религиозна алегория, без да сме сигурни какви са действителните намерения на режисьора.

Известно рекламно изречение за „Теорема“ гласи, че в него има 923 думи, но те казват всичко, и това е съвсем вярно. Филмът формално се разделя на три много осезаеми части – пристигането на госта, изповедите на всеки член на семейството за неговия ефект върху тях и пагубното отражение, което той оставя след напускането си. И докато в първата и третата част филмът се развива мълчаливо, на гребена на намигването, средата му служи като акт на върховна споделеност, която би се сторила прекомерна на мнозина. В нея с манифестен плам се разкрива цялата класова критика на Пазолини – срещу изчезването на сакралното в модерното общество и срещу фалшивите йерархии, които изглеждат стабилни, докато не се появи една освобождаваща, но и по необходимост разрушителна фигура.

 ТЕОРЕМА (1968, РЕЖИСЬОР ПИЕР ПАОЛО ПАЗОЛИНИ)  

Когато го питат за заглавието на филма, италианецът отговаря противоречиво, че теоремата е сама по себе си мистерия. Всъщност теоремата е видима в структурата на филма, която подхожда към членовете на семейството изцяло научно – без да се интересува от техните имена, а от ролите, които са избрали да играят, като „случаят“ на всеки от тях е описан клинично, в много ясна последователност и с още по-ясни препратки към буржоазните им ритуали – бащата индустриалец, майката домакиня, дъщерята с Едипов комплекс и кастрираният син. Животът, който са избрали да живеят, не е техният, а този на обществените очаквания към тях, и затова той няма как да бъде изживян правилно.

Дали неочакваният гост спасява или по-скоро съсипва семейството от този грешен живот, е предмет на вълнуващата мистерия на филма, заради което можем да гледаме на фигурата му едновременно като на Бог и като на дявол, но при всички положения като религиозно проникновение. Тази религиозност, видима в съзерцанието към нечовешката му красота и в липсата на необходимост от обговаряне, или дори показване на прелъстяването, спасяват филма от всякакво морализиране. А реалният двигател на действието са вътрешните мисли на героите, което е един от най-висшите пилотажи в киното.

Т

 ТЕОРЕМА (1968, РЕЖИСЬОР ПИЕР ПАОЛО ПАЗОЛИНИ)  

Драмата на Пазолини, която го следва като проклятие до момента на трагичната му и все още неразгадана насилствена смърт, е неговата неприспособимост към нито една социална група. „Теорема“ е образец за тази негова горда самота. За комунистическата партия, чийто член все още е (а впоследствие е изключен и съден), филмът е изпълнен с прекалено съчувствие към буржоазията; католическата църква, която също е негов духовен дом, отлъчва филма като скандален, а за либералната интелигенция, превърнала Пазолини в идол, е необяснимо как отявлен хомосексуалист като него може да бъде толкова критичен към свободната любов тъкмо в края на 60-те. „Теорема“ обаче предупреждава, освен всичко, и за рисковете от комодификация на тялото, видими и до днес.  

Друго интригуващо декемврийско събитие е програмата Черно-бяло кино в Дом на киното, организирано от Гьоте институт. Да гледаш „Западен фронт 1918“ на Пабст или „Куле Вампе“ на Златан Дудов в дигитална версия и с професионален коментар е уникално изживяване, но третата прожекция от програмата е дори по-интересна, защото става дума за „М“ на Фриц Ланг.

 

  М (1931, РЕЖИСЬОР ФРИЦ ЛАНГ)  

„М“ е филм, който стои смущаващо оригинално 90 години след премиерата си. От сегашна гледна точка е лесно да го приемам за оракул на идващия нацизъм, но ако се пренесем мислено в началото на 30-те, истински впечатляващото е, че става дума за революция в киното, дала освен всичко друго, начало на жанра, който ще бъде наречен филм ноар. Режисиран едва четири години след появата на звуковото кино, „М“ съдържа първата гениална употреба на звука като изразно средство. Никой не би могъл да запази същото отношение към познатата мелодия от „Пер Гинт“ на Григ след сцените, в които серийният убиец и педофил (Петер Лоре) я подсвирва, преди да убие поредната си жертва. Не по-малко подлудяваща е тишината, която се стеле в голяма част от филма като клаустрофобичен близнак на мрака, естествен декор на призрачните улици на Ваймарска Германия. Ъглите на камерата, които са преднамерени във всеки един момент, носят нещо крайно деформирано и готическо, познато единствено от най-бурните кошмари.

Предвид техническите възможности на киното към този момент Ланг буквално прави от нищо нещо, като с минимални средства развива многопластов образ на убиец-психопат, чиито престъпни актове никога не са показани на екран и това създава още по-тревожен ефект. Освен че е участник в Първата световна война и наблюдава отблизо процесите, довели до раждането на нацизма, режисьорът изследва дълго време психологията на серийните убийци, увеличили се рязко през 20-те години в Германия, и дори включва в актьорския състав истински престъпници в опит да предизвика интерес към една срамна за цялото общество тема. Резултатът е, без да оправдава своя протагонист, той успява да го представи и като жертва на по-сложните властови динамики на обществения линч, който въплъщава същата извратена античовечност и липса на емпатия. В това отношение особено помагат детското лице и странната осанка на Лоре, сам по себе си твърде интересен образ на времето си.

Водещият мотив на филма е усещането за параноя, което пронизва цялата история на немския експресионизъм и може да бъде видяно още в „Кабинетът на доктор Калигари“ десет години по-рано. Убиецът се намира в нещо като паноптикум – през цялото време е наблюдаван от обществото и се опитва да избяга, без да е наясно кой точно подозира за престъпленията му. Поразително е колко могъща е жестокостта на тълпата, която поема нещата в свои ръце и се саморазправя с него в „шоу процес“, прогнозиращ с абсолютна прецизност бъдещото разбиране на нацистите за правосъдие. Точно тази проникновеност е дала повод да говорят за Ланг като за единствения човек, от когото Гьобелс се е страхувал. Дори за водещия пропагандатор на Хитлер е било очевидно, че няма друг автор, който да борави толкова умело с всички налични инструменти на киното, за да постигне максимално психологическо напрежение, запазило се толкова години след премиерата на „М“.

  БАЙ ГАНЮ (1922, ВАСИЛ ГЕНДОВ)  

Не на последно място, през декември ще има още една „брадата“ премиера и това е прожекцията на „Бай Ганю“ на Васил Гендов, който ще бъде показан за първи път с оригиналните си междукадрови надписи 100 години по-късно. Обявеният за най-дълъг съхранен филм на бащата на българското кино е колкото киноманско, толкова и историческо събитие, тъй като е предшествано от изследователска работа, за която също ще може да се разбере повече на прожекцията. А без чувство за памет не може да има съпротива.

 

„Теорема“ може да бъде гледан на 2 декември от 18:00 ч. в Люмиер.

„М“ може да бъде гледан на 10 декември от 16:30 ч. в Дом на киното.

„Бай Ганю“ може да бъде гледан на 7 декември от 18:30 ч. в Одеон.