БОЯН ЦЕНЕВ
РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРА ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ
Отиващата си 2022 г. официално прибави ново амплоа в творческия профил на актьора Валери Йорданов – това на писател с издаването на дебютния сборник с разкази „Гризачи“. Един от поводите за разговор с него. Другият е вторият му игрален филм „Шекспир като улично куче“ като режисьор и сценарист (първи самостоятелен след „Кецове“, режисиран съвместно с Иван Владимиров), който спечели шест награди на 40-ото издание на фестивала „Златна роза“. Очакваме го в разпространение през януари.
Може ли да споделите интересни случки около провеждането на кастинга за „Шекспир като улично куче“?
Умишлено започвам с едно клише, защото е вярно: Кастингът е от най-важните три неща за един наистина добър филм. И най-страхотните сценарии, подготовка и начин на снимане могат да бъдат провалени от неправилен или сгрешен кастинг. И от неверни режисьорски задачи. Много обичам да се явявам на „проби“ като актьор, защото там си „сверявам часовника“ и мога веднага да усетя „дали ми се участва“ в проекта... За „Шекспир като улично куче“ проведох кастингите си сам, като първо изгледах десетки представления. Това правя, за да се убедя не само в качествата, но и в психиката на младите колеги. След това ги каних индивидуално, снимах с телефона си като в студентски филм и това им позволяваше да импровизират и да сложат най-чисто „картите си на масата“. Във финалния етап поисках и мнението на оператора ми (Борис Славков). Така стана и една много важна и интересна размяна на роли... Когато вече бях избрал двамата младежи (Владислав Стоименов и Васил Илиев – „Златна роза“ за мъжка роля и на двамата) и започнах тяхната подготовка, те бяха на „съседни роли“. Васил беше Данко, а Влади – Ицо. И неочаквано, пет-шест дни преди началото на снимките усетих, че нещо пропускам! Бях помолил Влади да подава текст на Нори (Елеонора Иванова) и, снимайки нея, чух от него нещо ново и много по-вярно за героя. След това направих „дубъл“, като снимах и него, и помолих Васил да импровизира върху много труден епизод от партитурата на Владислав. И двамата се справиха прекрасно, работейки в „чуждото поле, за което само бяха слушали“ и нещата си дойдоха на мястото по естествен начин. След час изпратих видеата на Борис Славков и той ми отвърна със SМS: „Страхотни са. И Нори е прекрасна. А ние сме „идиоти“! 😊 “.
Как се променя работата, когато настъпва промяна в ролите?
За актьорите се променя в това, че остават по-силно облегнати единствено на своята интуиция. Защото снимахме много бързо, спокойно и повечето от най-тежките епизоди – без дубъл или само с един. Като цяло „промяната“ не беше препятствие, защото тяхната и нашата подготовка преди това беше много стабилна. На целия екип.
Като актьор обичате ли да импровизирате? В качеството си и на режисьор позволявате ли на актьорите да импровизират?
Всяка една импровизация трябва да бъде умерена. Обичам и това ме забавлява, но най-тънкият момент е да усетиш кога да спреш и как да не прекалиш. В театъра това е по-лесно, но ако ме питате за текстови импровизации в киното – тях правя в периода на подготовка. Това е финалният етап, в който „изчиствам“ текста и го завършвам, заедно с актьорите. Ползвам и се оставям на тяхната интуиция и личен опит, което пак потвърждава твърдението, че едно от най-важните неща е кастингът. На самите снимки импровизирам само със задачи към тях. А те – с въпроси към мен. 😊
Налагат ли се промени в сценария, пренаписвания на сцени по време на снимки?
Да, понякога... Ако има „силен ден“, така казвам, когато се появят препятствия, които могат да „заработят по-вярно“ към актьорите – променям. Защото, може да е „най-важен филмът“, както казват продуцентите, но за мен е най-важен „човекът“ и неговият път. Трябва да се трупат предимно хубави спомени от работата. И да са ни полезни.
Тъй като сюжетите, които пишете, са лични, отворен ли сте към препоръки от страна на екипа?
Разбира се... Най-малкото – не ги заобикалям и ги чувам, дори да не са в „посоката“. Преди доста време режисьорката Иглика Трифонова ми даде няколко съвета (покрай „Кецове“) и аз си ги пазя. Единият от тях беше: „Няма „маловажен“ човек в екипа, с който работиш – запомни го!“.
Казвате, че конкретни случки провокират създаването на сюжетите за вашите филми. Да очакваме ли следващ сборник с разкази, имайки предвид, че няма как всички да бъдат филмирани?
Пиша доста, но го правя като релаксация... 😊 Важно ми е, да е „неамбициозно“. Ако видя, че следващият ми проект пак ще бъде забавен с десет и повече години – ще го напиша като роман. Така... за тренировка на ума.
Разказите в сборника „Гризачи“ представят две гледни точки – на дядовците и на внучетата. Приемаме, че ако внучето снима филм, това ще е „Кецове“ и след това „Шекспир като улично куче“. Ако дядовците трябва да снимат, какъв би бил той?
Предполагам, че ще опитат да „настигнат“, да разкажат истории, като „Козият рог“, „Време разделно“ или „Краят на песента“... Да нарисуват нещо историческо и то наистина да е епично, силно и лично. Това е линията, която ме провокира отдавна, но не бих започнал да снимам „разказ на Дядовците“, ако не съм убеден, че историята ми е плътна, пълнокръвна и вълнуваща... Да намеря и изчистя нейния смисъл и уникалност. Работя в тази посока.
„Разказите от дядовците“ винаги ли са насочени към внуците, или към всеки, който е готов да ги чуе?
За мен най-приятният момент е, че ме спират хора, които не познавам и цитират реплики или изрази от разказите, които са ги впечатлили. Веднага подушвам кой има спомен от детството, загуба в миналото или неподправено чувство за хумор... Кой знае „как мирише земята“, силата на студа или се припознава в хлапетата на прашната улица. Харесвам такива „пораснали деца“, защото те са неподправени, конкретни и със сигурност носят топлина на близките си, дори когато им е трудно. Всъщност – към тях е насочена „Гризачи“...
Има ли български автор или автори, чиято стилистика е вдъхновила вашето писане?
Разбира се, и те не са никак малко. Рискувам пак с „клишетата“, но... обожавам Йордан Радичков, Валери Петров, Йордан Йовков, Екатерина Томова, Николай Хайтов, Антон Дончев и т.н., и т.н. От съвременниците ни – Милен Русков, Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Александър Секулов и... има още много и страховити таланти, не мога да рискувам да изброявам всички. Те са коренно различни помежду си и в творбите си, и са... „самоизграждащи се“... „нанасят памет“. И в цялата тази галерия от индивидуалности забелязвам през годините един общ и характерен „подпис“ – уникалната им категоричност. И обратното...
Споделял сте за предложение да продадете сценария в Кан. Как би изглеждал филмът в съвсем различен контекст?
Наистина, много харесаха историята, като „сюжет и начин на случване“ и след пичинга, който направих там (благодарение на програмата „ScripTeast“), веднага ме поканиха на среща. (След този пичинг получихме и предложение за копродукция от Чехия, но финансирането от българска страна беше блокирано за пет години и чешките продуценти се отказаха да чакат.) Французите ми предложиха на тази среща да закупят правата, за да заснемат сценария във Франция... Отговорих им, че за мен това предложение е огромен комплимент, но историята е твърде лична, за да не си я заснема аз. Разбира се – сюжетните линии са променяни и уголемени, както се прави при сценарното писане, но историята си остава „лична“. И понеже попитахте за „различния контекст“, мисля, че това е една от най-силните черти на този „разказ“ и филм – той може да се случи навсякъде и винаги. И в Америка, и в Африка, и на Изток. Но само на нашата географска ширина може да бъде „блокиран в изчакване“ със силата на бюрокрацията. Както знаете – и Астерикс, и Обеликс са били победени от нея... 😊 Опитвам се да се шегувам, но не ми е никак смешно.
Как се сработихте с Борис Славков, за да може операторското око да придаде такава автентичност на разказа?
Това е най-голямото откритие и среща за мен... операторът Борис Славков! Той е перфектен, можещ и изкусен в професията си. Надарен е с изключително спокойствие и усет към актьорите, кадъра и мига и същевременно не губи владеене на ситуацията и полезно действие, дори в най-екстремните ѝ моменти. Когато гледате „Шекспир като улично куче“, Боби най-деликатно няма да ви позволи да усетите колко леко борави със смяната на изразни средства и как ненатрапчиво кара зрителя да е „със“..., даже да е „част от героя и историята му“. За мен той беше най-точният коректив и същевременно ми помогна изключително със своята „тиха и безкомпромисна незабележимост“. Нарекъл съм го – „Самураят на групата“. Как да не се сработиш с такъв човек?! Надявам се да се срещнем пак. С камера на рамо и режисьорска книга под мишница.
