ЛАЗАР ХРИСИМОВ
РАЗГОВАРЯ С АКТЬОРА САМУЕЛ ФИНЦИ
Because the wind is high, it blows my mind
Because the wind is high
Love is old, love is new
Love is all, love is you
Because the sky is blue, it makes me cry
Because the sky is blue
Джон Ленън, 23 септември, 1969 г.
Самуел Финци за дебютния игрален филм на режисьора Андрей Паунов ,,Януари“ по пиесата на Йордан Радичков:
„Пиесата е базирана на езика, във филма не е точно така. По-скоро я има ситуацията и тази странна метафора. Филмът не разказва българска действителност, неговият език не е реализмът. Говори универсално и има наблюдение върху света, върху обществото. Излизат едни хора и се връщат вълци. Замръзнали вълци‘‘.
Един диалог за изминалото време, обозримото бъдеще и настоящите мигове.
СНИМКА: © RAFAELA PRÖLL 2022
С Вас се срещнахме съвсем случайно, след специалната прожекция на филма на Андрей Паунов „Януари“ в „Топлоцентрала“.
Е, не беше толкова случайно, дойдох специално за тази прожекция.
Какво мислите за случайността?
Случайността човек трябва да я предизвиква. Животът така или иначе е наниз от ситуации. Всяка една предхождаща ситуация причинява следващата. Понякога човек я търси, понякога ужким нещата стават случайно. Ако не полагаш усилия, няма и случайността да те „уцели“.
Наричат Ви част от ,,поколението 89‘‘, заминало за чужбина в търсене на ново начало. Ако се върнете назад, защо избрахте този път – на културен емигрант?
Да, тогава заминах за Берлин. Иван Станев беше вече в града от две години с Жанет Спасова. Иван основа една трупа в Берлин и ме покани. Попита ме дали мога да науча немски език, за да участвам в копродукция между немски театър и още два европейски фестивала – в Загреб и в София. Избрах го, защото го бях решил години преди това. Беше ми ясно, че няма да остана дълго в тази страна, независимо какво се случва. Когато бях на 14-15 години, имах такива идеи и си казах – „Не, един ден няма да живея тук. По-късно, с началото на перестройката, нещо леко започна да се задвижва в обществото. Разбира се, като студент бях на първите демонстрации. От по-егоистични подбуди тръгнах, именно като културен емигрант, не поради икономически причини. Искаше ми се да сменя въздуха и средата. Преди това бях два месеца в Париж, бях проверил дали там може да се учи, но не ме задоволи това, което видях. Върнах се в София и после заминах за Германия. Ето, това беше, малко или много, да го наречем, случайност, защото никога не съм си представял, че ще се озова точно в Берлин. Не съжалявам.
Какво очаквахте? Смятахте ли, че отивате в „страната на възможностите“?
Не съм очаквал нищо. Предполагам, че съм си представял, че ще имам други възможности. Заминах два месеца след 10 ноември. Въпреки това, за два месеца не можеха да се случат кой знае какви събития, които да ми дадат някаква индикация, че изведнъж нещо ще процъфти. Така че останах верен на плана си да сменя атмосферата. Важно беше да тръгна. Но на тази възраст – на двадесет и три години – човек не се замисля много какво става. Гърбът му е свободен от товар и си казва: „Ако не стане тук, винаги мога да се върна‘‘. Преди 10 ноември, с решението да не се върнеш, имаше някаква окончателност и драматичност. Но след като това условие отпадна, нямаше други пречки за мен, освен да се впусна в тази авантюра. Нещата започнаха да се подреждат едно след друго. С усилия – не казвам, че не съм полагал усилия. Не съм спрял да работя, откакто съм заминал. И така. Много е просто.
Ако някой Ви слуша, сигурно би казал, че е трудно?
Да. Животът не е разходка, макар че съществуват хора, за които той е абсолютна разходка. Възможностите ми не бяха никакви и трябваше да се справям по някакъв начин. Водеше ме това, че ще правя друг вид театър, после ще се появят и филми…
С какво ви инспирира немската артистична сцена?
С нейната голяма либералност, с голямото разнообразие и че всичко това може да съществува заедно, ако говорим за театър. Не можех да си представя, че има толкова възможни начини и хора, занимаващи се с това изкуство. Освен това – възможностите, които държавата предоставя за работа в тази сфера. Това е една уникална ситуация, която съществува там, все още. Как се казва… толерантно отношение към артиста. Генерално.
В България се среща специфично чувство към западните народи, което се характеризира с това, че те са по-консервативни, затворени в себе си, неотворени към света. Какво мислите Вие?
Това са стари, банални клишета. В Берлин, Лондон, Париж – ако това не е „weltoffen“ (от немски – отворен към света човек), не знам.
Когато пристигнахте за пръв път в Германия, какви бяха първите Ви впечатления?
Заварих Западен Берлин в края на 80-те години, след падането на Берлинската стена. В края на това диво време, когато той имаше този специален статус – разпределен на четири зони. Изживях последните моменти. Всичките клубове, цялата алтернативна сцена на западната част, дупките, целият пънк. От другата страна – пълната и цялостна победа на капитализма и противоречието на Източен Берлин, току-що паднала стената, сивият Prenzlauer Berg или Berlin Mitte, които сега са хипстърски гентрифицирани райони. Беше странно и имаше какво да се наблюдава. Това ми беше интересно, да съпреживявам с едни хора, които излизат от тази затвореност и тази енергия, която избухва. Появиха се нови клубове, галерии, театри. Беше интересно време – търканията между манталитета на запада и изтока.
Гентрификация настъпва, когато новите, по-богати жители се преместват в дадена област и увеличават стойността на имота, като често изтласкват по-възрастни жители, които не могат да си позволят нововъзникващите наеми или данъци върху имуществото.
Във всеки град и община в Германия се отпуска голяма сума от съответното културно министерство за държавните театри. Кое беше първото представление, на което сте присъствали?
Вече не помня на кое съм присъствал. Нашата малка трупа също разполагаше с някакви помощи. Но да, държавните театри имат огромни бюджети, репертоар, хора на щат. Системата е много смазана. Първото представление, в което участвах, беше през 1992 г. в Дюселдорф с Димитър Гочев, с когото започнах, и след това нашата работа продължи над двайсет години.
През 2015 г. сте обявен за най-добър актьор на годината в Германия от престижната анкета на списанието „Театър днес“, в която участваха 42-ма критици.
Да, така беше. „Театър днес“ правят годишна анкета въз основа на това, което си играл. Тогава най-много гласове получих за ролята на Владимир в постановката „В очакване на Годо“ на режисьора Иван Пантелеев.Тази година много награди получих. Човек има такива фази и моменти в живота, така наречения run. Трябва нещо да си свършил все пак.
А как се отнасяте към наградите?
Към цялата тази работа се отнасям доста спокойно. Разбирам, че е израз на симпатия. Да, приятно е, част от суетата на сферата, в която работя. Симпатично е, но това не е била моята цел никога. Никой не може да те прецени по-добре от теб самия в представлението или във филма, в който си участвал – дали е добър или не. Ако не ми хареса, и наградата няма да ме успокои. Ако пък ми хареса, наградата не ме интересува. Не обичам и да го заявявам. Има хора, които обичат да заявяват всяко свое минимално проявление – тук особено е разпространено. Аз не съм от тези.
В едно интервю споделяте, че не сте български актьор. Така ли е?
Да, не съм. Актьор от български произход съм. Така е. Цялата ми кариера се е състояла извън България, освен няколко филма, заснети тук. Не го казвам с неудобство, не крия нищо. Просто казвам какви са фактите. Тук има големи проблеми, като кажеш, че не си български актьор. Израснал съм в България до двадесет и тригодишна възраст. Нито съм се отказал, нито нищо. Ходя да гласувам. Интересува ме какво се случва. Но когато става дума за работата ми, какво да ви кажа? Не казвам, че не съм българин. Не съм български актьор. В това няма нищо обидно към хората, които живеят в тази страна. Нямам акцент като говоря на български и мисля, че говоря български доста по-правилно от много от живеещите тук.
На церемонията по откриване на Берлинския филмов фестивал през 2020 г. се определихте като „гражданин на света“. Защо?
Звучи патетично, предпочитам термина космополит, което е същото. Това не означава нищо повече от това, че без трудности се оправям в културна обстановка, която не познавам толкова добре. Е, не мога да отида да живея в Арабския свят например. Миналата година два месеца бях в Мароко за един филм и видях, че това е една култура, която не е близка до мен. Принадлежа към европейската култура. Така се е развил животът ми. Навремето имах идеи да отида в САЩ. После това премина. Границите са вече много размити. Взимаш самолета – след час и половина си в Рим, Виена, Париж, Лондон. Където искаш. От година и половина играя едно представление в Прага, която е на три часа и петнайсет минути с кола от Берлин. Все едно да отидеш до Хановер. В последно време предпочитам да не взимам самолет, ако това не се налага, затова с кола след три часа съм в центъра на Прага. Изигравам си представлението и се прибирам или оставам да преспя там. Това е и едно от преимуществата на Европейската общност, нали, липсата на граници. Това е животът, който живея. Моят ритъм е такъв. Мога да измина на ден хиляда километра, без да го забележа.
У нас се гледа често на богатството и бедността като есенциални и буквални понятия. Преди години, в едно телевизионно интервю, казвате, че за Вас „театърът е необходимост и есенция за актьорското майсторство“. Съществува ли духовна бедност и имаме ли нужда от духовност?
Имаме нужда, разбира се. В края на краищата, най-общо казано – едно общество расте около собствената си култура, тя го държи, тя определя, подтиква и обединява хората около хуманистичната идея. Затова живеем. Не сме функциониращи животни или машини, които да работят само, за да се хранят. Хубаво е да преживяваме неща, които да ни правят по-добри, по-светли хора, по-полезни едни на други. Не става само с натрупване на средства и материални блага. Няма да има живот без книги, картини, фантазия. Без полет на въображението. Културата е не само творчество, а и начин на комуникация. Затова сме хора, имаме език. Проста работа.
Защо станахте актьор?
Не знам. Май за всичко останало просто не ми стигнаха силите. Бях достатъчно мързелив, за да не се напъвам да правя нещо друго. Видях, че ми се отдава по-лесно. Така се случи. Разбрах, че няма да мога да кандидатствам в университет, защото тогавашните критерии и изисквания за постъпване бяха силно идеологизирани, за мен неизпълними. Може би щях дори да бъда приет, но това вървеше срещу моята същност. По стечение на обстоятелствата кандидатствах във ВИТИЗ.Приеха ме. След това отидох в казармата. Напуснах ВИТИЗ след втората година, не завърших. По-късно получих някаква диплома по много смешен начин. Да, имам диплома за завършено висше образование, но съм бил само две години студент.
Какво Ви каза баща ви по повод актьорското майсторство?
Каза ми, че няма да е лесно. По-късно разбрах, че доста се е безпокоял, без да го е споделял с мен – дали ще успея да бъда щастлив от това, което правя. Минаха няколко години, преди той да се убеди, че притесненията му са били напразни, и че аз, без негова помощ, без помощта на името му, се справям. Не че неговото име ми е вършило тук някаква работа, не ми е помагало. От друга страна е име. И до ден днешен чувам: „а-а, синът на …“. Знам, че това, което съм свършил, е станало, защото аз съм го свършил. Тази анонимност в първите години на заминаването беше голяма свобода и независимост.
Щастлив човек ли сте?
Не се оплаквам. Имам работа, върша я. Имам деца. Имам разнообразни проекти, които ме занимават. Пътувам, играя по разни места.
Пътешественик ли сте?
Обичам да пътувам. Покрай работата си често сменям мястото. Прекалено понякога. Гледам сега проектите, по които работя, да са по-близко до вкъщи.
Коя е страната, в която желаете да се върнете някой ден?
Град е – Тел Авив. Там хората са енергични, нервни, сърдечни, остри, директни. Живо е, това ме привлича.
Обичате ли да ходите на кино и на театър като зрител?
Да, обичам. Последният филм, който гледах, беше „Триъгълник на тъгата“ на Рубен Йостлунд. Отдавна не бях гледал такъв филм и това ме зарадва. Това е състоянието на обществото, в което живеем.
Директните филми ли Ви провокират?
Главно те ме занимават, да. Приятно ми е да гледам и блокбъстъри. Нямам нищо против комерсиалното кино, когато е хубаво направено. Напротив, забавлявам се. Харесвам Фасбиндер, Ханеке, Зайдел. От новите немски режисьори – Роберт Швентке, който има голяма кариера и в Америка, и в Германия. Той направи филма „Капитанът“ („Der Hauptmann“) преди няколко години, заради който се срещнахме.
Какво мислите за един от най-дискутираните германски филми на XXI век – „Животът на другите“?
Отдавна вече не е най-дискутираният. Не се прехласвам толкова по него… За мен е една добре направена телевизионна продукция, западният поглед към източното общество – леко неверен. Той не е толкова режисьорски филм. Познавам всичките колеги, които участваха. На тях се дължи повече успехът на филма. Все едно, този филм извади голям късмет. Вторият филм на този режисьор не бе никак добър. Човек се чуди: „Това същият режисьор ли е?“. Но това не е важно. Това е моето мнение. Нали няма да се разсприятеляваме заради това, защото тук това е особено. Ако не си на моето мнение, не си ми приятел. Това се случва непрекъснато в медиите. Ако критикуваш, си враг. Няма култура на разговора, на дискусията и спора.
С какво се различава немският начин на живот от българския?
Обществото функционира. Хората имат социално съзнание и отговорност. Носят отговорност за обществото, в което живеят. В България това се е разпаднало. Няма я тази отговорност. Тези последни избори, с една изборна активност от тридесет процента, още веднъж го доказаха. Седемдесет процента от останалите не се интересуват какво ще се случи с тази страна. Това е срамно. Гледа се единствено някакъв собствен малък, дребен интерес. Когато преди време казах, че се срамувам от политическата класа на страната, обявиха, че не съм българин. Болна работа. Не знам как се стигна до това – да предложиш за председател на парламента човек, който не може да състави изречение с правилен синтаксис и граматика? Да не говорим за биографията му. За мен това е обезпокояващото – когато ти е предоставена възможността да избираш и не го правиш, това е признак на разпад на обществото. Започнах да си представям, че трябва да минат петдесет години, за да може обществото биологически да се отърси от остатъците на предишния манталитет. Трябва ли наистина да чакаме още двадесет години?
Променя ли се светът?
Животът е един процес. Рязко се промени през последните години начинът на комуникация, дистанциите се скъсиха, всички изведнъж станахме изложени пред света. Конкуренцията е голяма. Когато си наблюдаван, не си свободен. Чувстваш се длъжен да си навсякъде, да не пропуснеш нещо. Налице е непрекъсната информираност, често с недоказана истинност. Не ми се влиза в тази игра, гледам да се предпазвам.
Имате ли идоли?
Не. Имам предпочитания.
Ценител ли сте на тишината и спокойствието?
Да. Не ми е неприятно да съм сам. Но и обратното важи…
Славата била ли ви е присърце в творческия ви път?
Не ми е била цел, но не я отхвърлям. Когато се е случило, се е случило. Славата е относително понятие. Като се прочуеш, с какво се прочуваш?
,,Познанието е в носталгията‘‘ – твърди италианският кинорежисьор Пиер Паоло Пазолини. Връщате ли се в миналото или гледате към бъдещето?
Връщам се. Колкото повече време минава, възникват разни спомени, които са били застлани с прах. Издухваш прахта и... Явно влизам във възраст, в която човек по-често започва да си спомня. Но не спирам да гледам напред.
Цитат, който си припомняте?
В главата си имам стих от Рембо – предпоследния куплет от „Пияният кораб“:
Европейска вода — черна локва това е,
край която, приклекнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.
Кое е последното произведение (филм или книга), което Ви е накарало да размишлявате?
Пак ще спомена „Триъгълник на тъгата“. Съвсем скоро го гледах и ми седи в главата. Мисля си за него. Отново видях, че може с прости средства да се разкаже една история с голямо внушение. Филмът е мрачен, категоричен и крайно смешен. Блестящо написан. Ако човек иска да разбере състоянието на света в момента, да го гледа. Чух, че на фестивала в Кан доста хора са излизали от прожекцията. Може би не им е било приятно да им държат по такъв начин огледалото пред очите. На „Топ гън 2“ не са излизали.
Ако трябва да определите състоянието на света с една песен, какъв ще е изборът Ви?
„Because“ на Бийтълс.
Защото? Точка, многоточие?
Да (смее се). Хубава песен е.
