АНAСТАС ПУНЕВ  

 

След като юни ще се запомни като месец, през който една кинопрожекция се провали заради тормоза на малка, но шумна група заблудени, юли трябва да измие този позор, а хубавата новина е, че „Близо“ на Лукас Донт непримиримо се връща по кината. Както при всеки добър филм, причината да говорим за него не е, че трябва да се вземе отношение за „инцидента“, колкото да си припомним, че киното трябва да бъде защитено не само от откровените лъжи, но и от вредните примеси на всяка една идеология.

В „Близо“ действително има „куиър“ елемент, но той изобщо не касае отношенията между 13-годишните Лео и Реми, а по-скоро причудливостта на самото порастване, която далеч не е уникална за тях. Това е филм за онези моменти от живота, когато близостта на приятелството не е просто несравнима и неповторима с всички други възможни отношения, но е също толкова необяснима и като резултат неподатлива на строги дефиниции и разграничения. Същевременно, сблъсъкът на нещо толкова бурно и чисто с очакванията на средата е все така драматичен и юношеските години са показани без грам романтизация. Децата са не просто жестоки и първосигнални, но носят в себе си стереотипите, за които сме склонни да обвиним родителите им. Ако две момчета се прегърнат чисто приятелски, това се тълкува като опасна близост, но ако две момичета го направят, всичко е наред. Хокеят на лед дава усещане за мъжество и съответно приемане в момчешката среда, за разлика от умението да свириш на инструмент, въпреки че двете би трябвало да са напълно равностойни и несвързани с пола.

 БЛИЗО (2023, РЕЖИСЬОР ЛУКАС ДОНТ 

Независимо от политическите ни разбирания, тези констатации изглеждат еднакво верни и тревожни дори в ера на свръховластяване на всякакви малцинства, и то в „нормална“ държава като Белгия, а отбелязването им удържа тънко баланса между тежката социална критика и мелодрамата, дори когато черпи с пълни шепи и от двете. В типично белгийски стил, вдъхновен и от филмите на братя Дарден, Донт държи на семплото и здравословната дистанция, като не злоупотребява с нищо, но за разлика от тях „Близо“ е много по-фасетъчен и субективен филм, като най-големите му проникновения изскачат от разфокусираните кадри в училищния двор или сред гората – там където няма никаква идеология, а единствено объркани капки живот. Макар да е предвидимо, че филмът (ще) има очевидна кулминация, той се старае да я закрие със силно некулминационно и недраматично ежедневие, в което персонажите ни стават близки не чрез очакванията, които са фиксирани върху тях, а чрез незрелите им, но искрени реакции. Доколкото възрастта на Лео и Реми е най-двусмислената от всички възможни, техните решения, включително най-фаталните, се оказват също толкова двусмислени и трудно обясними, което придава много по-автентичен реализъм на филма, отколкото ако кулминацията беше запазена за финала, както биха предпочели мнозина.

Същевременно, в „Близо“ има концентрирани дози морална позиция, но тя се занимава преди всичко с необходимостта от общуване и обговаряне на проблемите. Ако блюстителите на патриархалния морал се престрашат да го гледат, ще видят полезния пример на училище, в което тежките ситуации не се замитат под килима, а се дискутират с участието на учителите. Ще се запознаят и с родители, които отглеждат децата си с любов, но дори те имат нужда да ги слушат повече, отколкото да им налагат модели на възпитание. А най-силното морално твърдение е, че страданието е напълно необходим съюзник по пътя към преодоляването на трагедията.

 

* * *

 

Друг актуален филм, който също заслужава бъдещата си премиера по кината, е „Римини“ на Улрих Зайдъл. Австрийският ветеран е известен с псевдодокументалните си портрети, обичайно на отвратителни персонажи или тотални аутсайдери, към които постепенно се развива необяснима емпатия. Новият му проект изцяло върви в тази посока и липсата на изненада е успокоителна, защото Зайдъл е сред малкото автори, чийто стил не може да бъде объркан никога.

 РИМИНИ (2023, РЕЖИСЬОР УЛРИХ ЗАЙДЪЛ) 

Ричи Браво (Майкъл Томас) е ходеща карикатура, която е колкото трагична, толкова и симпатична. Застаряващ певец на шлагери, който носи каубойски ботуши и кичозно палто върху тениската си през зимата, Ричи е едновременно завършен егоист, но егоизмът му го е довел до това да забавлява туристки отвъд средната възраст, като припечелва допълнителни пари в ролята си на нещо като жиголо, нещо като собствен пиар на отминалата си слава. Дори само по описание е неминуемо да бъде заклеймен като отрепка, въпреки полезния съвет, че пиенето на водка не оставя следи, когато трябва да работиш. Също толкова неминуемо е обаче да бъде съжален като отломка от една съвсем различна ера – особено когато новата ера се появява под формата на забравена дъщеря от миналото.

Специфичните инструменти на Зайдъл все така присъстват: преди всичко дългите кадри, които наподобяват по перфекционизъм оживелите картини на Рой Андершон, но за разлика от него са снимани изцяло на терен, а не сред декори. Свръхобективната им гледна точка и обилната дължина имат много конкретна функция: да премахнат всякаква оценъчност и да проникнат отвъд „сензационното“ в дълбоко универсалната човешка драма. Резултатът е, че дори най-голямата драма, когато бъде разтегната, се превръща в нещо прекалено смешно и абсурдно, а най-голямата комедия – в нещо нескончаемо и клаустрофобично.

Ползването на истински локации пък е самостоятелно изразно средство. Опустелият летен курорт през зимата, без хотели или барове, е излязъл от контекст и поради това напълно невъобразим – като съновидение, което обаче е съвсем реално и не се нуждае от никакви изкуствени корекции. Дори мълчаливите мигранти, между които се разминават героите, са нормално присъствие, чиято необичайност се дължи единствено на избора на австриеца да бъде прекалено верен на действителността.

 РИМИНИ (2023, РЕЖИСЬОР УЛРИХ ЗАЙДЪЛ) 

Въпреки че „Римини“ е силно дистанциран от каквито и да било излишни интерпретации, психологическите намеци за семейните отношения на Ричи обогатяват допълнително персонажа му. Баща му, вече тежко болен от деменция, има травми от нацисткото си минало и в една от многото забележителни сцени пее класически нацистки марш, докато синът му си припява някоя от своите захаросани мелодии. Когато двете песни (и поколения) се сблъскват, единствената последица е, че Ричи започва да пее по-силно и да се опита да заглуши миналото си – така, както шлагерите от 60^-те и 70^-те са може би опит за прикриване на срама в австрийското общество от аншлуса. Подобен тип метафори, които обаче са въвлечени безшевно в тялото на филма, въплъщават в най-голяма степен таланта на Улрих Зайдъл: когато всичко е пред нас, голямото умение е да не се подведеш да си го доизмисляш.

 

„Близо“ може да бъде гледан по кината през юли, както и на платформата https://neterra.tv/.

„Римини“ може да бъде гледан в HBO GO.