ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
РАЗГОВАРЯ С НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ И РАЛИЦА ГОЛЕМАНОВА ЗА ФИЛМА ИМ „НЯМАШ МЯСТО В НАШИЯ ГРАД“
ПРИЕХА МЕ КАТО ЕДИН ОТ ТЯХ
В българското кино винаги е имало силни творчески тандеми. Още от първите ни кинодеятели Васил и Жана Гендови, през Бинка Желязкова и Христо Ганев, Ирина Акташева и Христо Писков и много други.
Няма да сравнявам хората, с които разговарям, със споменатите култови личности от историята на българското кино, но думата ми е за тандемите, в случая – Ралица Големанова / Николай Стефанов, за които, убедена съм, тепърва ще се говори. Ралица е продуцент и сценарист, а Николай е режисьор и оператор. Първият им пълнометражен документален филм „Нямаш място в нашия град“ е селектиран в рекорден брой престижни международни фестивали. На наградите на СБФД „Васил Гендов“ той получи наградата за най-добър документален филм, а Николай Стефанов бе удостоен с наградата най-добър режисьор на документален филм[1]. Освен наградите и селекциите, филмът – разпространен в киномрежата и в международната скрийнинг платформа HBO МАХ – се възприема с изключителен интерес и от зрителите. Лично за мен този филм има звученето на рокендрол, а аз съм голяма почитателка на рока. Затова не мога да скрия, че разговорът с Ралица и Николай ми е интересен и се надявам читателите също да се заинтригуват. Говорим си реализацията и разпространението на успешния им документален филм, за начина им на работа, за техните предпочитания, за документалното кино.
Поздравления за вашия успех! Имам предвид наградите от фестивала „Васил Гендов“.
Николай: Благодарим! Беше много приятно. И неочаквано. Ние обиколихме много фестивали, имаме редица престижни номинации, но това е първата награда, която получаваме. Журито в България прояви смелост.
Аз съм голяма почитателка на авторите, включени в тазгодишното жури на фестивала за документалния конкурс.
Ралица: Наистина, благодарим им за смелостта. „Нямаш място в нашия град“ не е политически коректен, а политическата коректност често е фактор за фестивалните наградите.
НЯМАШ МЯСТОВ НАШИЯ ГРАД (2022, РЕЖОСЬОР НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ)
Това е откровен филм, който не робува на условности, освен на желанието ви като автори да го направите точно такъв, което е страхотно.
Николай: Той много се различава от останалите филми в селекциите, без да казвам, че те са по-лоши, просто са по-различни.
Как стана пробивът в чужбина?
Ралица: Първата селекция и премиера беше в Копенхаген на един от най-важните международни фестивали за документално кино CPH:DOX. Но ще разкажа малко предистория, защото има много работа, която трябва да бъде свършена, за да се стигне до фестивална селекция.
Тази информация би била полезна за колегите, а е интересно да научим вашия път.
Ралица: Когато решихме да правим този филм, си казахме, че той ще бъде международен и искаме да го развием като такъв. В началото на 2019 г., след като Николай си беше избистрил идеята, започнахме да ходим по форуми. Кандидатствахме в програмата за развитие на документални филми в Балканския документален център, зад който стои Мартичка Божилова. Тази програма е чудесно начало. Благодарение на това успяхме да отидем на пазара за копродукции на фестивала за документално кино Док Лайпциг. През тази една година изградихме голяма част от основите на филма, което беше много полезно. Това е начинът, освен да си намериш партньори и да популяризираш филма си. Поради естеството на идеята ни, станахме известни като тези, които правят филм за футболните хулигани. През 2020 и 2021 г. продължихме с професионалните форуми за документално кино и завършихме с програма за филми на етап груб монтаж Docu Rough Boutique (на фестивала в Сараево). Последва успешната ни колаборация с платформата HBO MAX. Българският екип на HBO също ни подкрепи и свърши страхотна работа по популяризирането на продукцията и мисля, че филмът е успех за всички ни.
След селекцията на CPH: DOX последва и на фестивала Visions du Reel, благодарение на добрата работа на агента ни по продажби. Заедно с няколко български фестивални участия, вече имаме над 25 селекции, като успяхме да присъстваме на десетина от тях. Разговорите с публиката са безценни за мен и са много надъхващи – едно от най-яките неща на фестивалите.
Николай: Говорим всъщност за номинации на тези фестивали, защото тези селекции са със статут на номинации. Според мен е много важно да се участва във фестивали и професионални форуми. Без да искам да звучи назидателно, често българското кино страда от локалност. Ходейки на такива форуми, ти се срещаш с много хора, които ти разширяват мирогледа. И по никакъв начин те не ти променят идеята и намеренията. Имаш пълната свобода да ги послушаш или не.
Съществува страх сред част от колегите, чувала съм, че не искат да ходят по работилници, в които ще разработят филм си, за да не им променят идеите.
Ралица: Няма такава опасност, но нека допълня Николай. Когато говори за локалност, няма предвид да не се разказват локални теми, напротив. Въпросът е как ще се представи историята така, че да може да грабне вниманието на хора, които живеят съвсем различен живот от нас и от героите на филмите ни. Но най-напред трябва човек да е наясно дали иска да прави международен филм и да насочи усилията си в тази посока.
Николай: Това е петата година, в която ние се занимаваме с „Нямаш място в нашия град“. В момента, в който направиш филма, имаш фестивалните селекции и започва работа от друго естество, която също е много сериозна – ходенето по фестивали и разговорите с публиката. Ние от самото начало знаехме, че този филм е много провокативен и още докато го развивахме, получавахме предизвикателни коментари и въпроси относно нашия интегритет и позиция по политически въпроси, но трябват и такива филми, които и да ядосват, и да замислят зрителите.
Със сигурност филмът предизвиква такива емоции - той бушува в теб и след като го гледаш, това е едно от големите му качества.
Ралица: Радвам се, че успяхме да го постигнем.
Теодора: А как решихте да се занимавате с тази тема? Предполагам, идеята е на Николай.
Николай: Да, моя е идеята.
Теодора: Познаваше ли главния герой?
Николай: Не, запознахме се на стадиона. Аз самия съм от Перник и когато бях на 13-14 години, се озовах на стадиона, така че познавах част от героите от филма предварително. Живеейки в Перник през по-голямата част от живота ми, знаех, че там има много истории, които си струва да се разкажат, че стадионът е като микрокосмос на града, а и на държавата. А защо не и на света. Независимо, че хората говорят други езици, героите на филма са разпознаваеми навсякъде. Исках да използвам този микрокосмос като метафора на обществото, да проследя какво се случва в обществата, особено сред недоволните, които не могат да си намерят мястото в света и да анализирам целия този гняв, който идва от това. Пораствайки в Перник, съм се сблъсквал с този гняв и съм си задавал въпроси относно т. нар. работническа класа, която вече не съществува, няма нужда от нея, но съм се питал: какво се случва с тези хора? Колкото до героя – бях на стадиона и снимайки отдалече, с дългофокусна оптика, го видях и си казах, че той олицетворява по някакъв начин всичките ми идеи. Много подходящ образ. Обаче не знаех как да направя контакт с него. Тогава бях с едно яке бомбър, на което имаше значка с надпис „Анархия“, за да стане ясно, че не съм скинар. Когато видях Цецо, си казах, че трябва да махна тази значка, защото това ще предизвика конфликт между мен и него. Обаче забравих да я махна, той ме видя в един момент и дойде при мен с думите „Тая значка ще трябва да я махнеш!“ Викам си, „Край, прецаках филма!“, но му казах, „Добре, ще я махна“. В този момент обаче дойде един приятел, който решил, че трябва да ми върне жеста за това, че преди трийсет години съм го спасил от едно пребиване, и каза: „Е, нема па да я махне!“ Единият вика „Ще я махне“, другият вика „Нема да я махне“ и бяха на път да се сбият. Аз махнах значката и оттам нататък започнаха нашите отношения с Цецо. Тази случка някак си ги установи. Отношенията ни са честни от самото начало. Цецо знаеше, че не споделям неговите виждания.
Изглежда, си спечелил изцяло доверието му. Всъщност си мислех, че се познавате отдавна, за да се разкрие толкова естествено.
Николай: Да, необичайно е, че човек, който изглежда като Цецо, ми се довери до такава степен. Времето, което прекарваш с героите си и начинът, по който снимаш, са от особено значение. Имам предвид времето, през което си без камера с героя. Важно е да видят, че ти не си някой, който иска да вземе нещо от тях и да се махне. Фактът, че съм от Перник, също помогна. Съзнателно взех решение да бъда сам на терен. В началото снимах много, знаейки, че няма да го използвам, само за да свикнат с мен и с камерата, и така лека полека започнаха да се случват нещата. Скоро имах разговор с Мимето, героиня от филма, и тя каза: „ако сега тръгнеш да правиш филма, никога няма да стане така, защото ние тогава просто си мислехме: „Това е Ники“, т.е. приеха ме като един от тях, за което аз съм им благодарен.
Ралица: Умишлено решихме, че най-добрият път е да има минимална интервенция на екипа и той да бъде сам. Така че се справяше и със звука, и с камерата.
Това е първият ти режисьорски филм?
Николай: Да, първият пълнометражен. Преди това имам няколко средно дълги филми, с които експериментирахме, колкото да видим дали можем да разказваме.
Как реши да станеш оператор и въобще да се занимаваш с кино?
Николай: Случайно. Цял живот съм харесвал киното, гледал съм много филми, но не ми е минавало през ум, че някога бих се занимавал професионално с кино. Не съм от хората, които на пет години са знаели какво искат да станат. Аз до двайсет и три години съм направил може би пет снимки в живота си. Живеех безделнически, типичен за онова време живот в Перник, уличен живот по някакъв начин. Само че в един момент всичко това ми писна. Тогава случайно срещнах един приятел, който беше започнал да учи операторско майсторство и аз реших да пробвам. Още на втория ден супер много ми хареса.
Къде те приеха да учиш?
Николай: Славянския университет. Това беше алтернатива на НАТФИЗ, където преподаваха всички от НАТФИЗ. Там приемаха много по-лесно, а това беше важно, защото вследствие на живота, който водех, дипломата ми не беше висока. Имах страхотни преподаватели – Въло Радев и Иванка Гръбчева. Научил съм много от тях. От самото начало ми беше интересна и режисурата, но наблюдавайки средата, не виждах много перспективи. По онова време се правеше един филм на две години и го правеха точно определени хора. За режисьори нямаше работа, пък тогава ми се роди големият син и задължително трябваше да имам работа, с която да изкарвам пари. С операторството не че е било лесно, но беше възможно. Обаче влечението към режисурата остана в мен през цялото време. Гледах супер много филми, всичките класически филми по няколко пъти съм ги гледал.
Това е страхотна школа. И Тарантино казва, че така се е учил да бъде режисьор, работейки във видеотека и гледайки страшно много филми.
Николай: Много е важно да се гледат филми. Някои от любимите ми филми съм ги гледал по двайсет пъти.
Рали, а ти как реши да се занимаваш с кино?
Ралица: Аз идвам от друго поле – журналистика и европеистика. Покрай общия ни път с Николай започнах да се занимавам с кино, за което съм му страшно благодарна. През 2015 г. решихме да създадем продуцентската ни компания и да направим първия ни документален филм, повече като експеримент. Беше нещо съвършено ново за мен, но в ума ми пасваше, защото между журналистиката и документалистиката има пресечни точки, така че можех да си го представя. Вече по-сериозният труд от моя страна – да бъда смислен участник в екипа ни като продуцент – дойде с участията ми по множество международни форуми и програми. Това ми даде увереност, а и контакти. Голяма част от ученето на практика се случи по време на реализацията на „Нямаш място в нашия град“. Макар много неща да се научават в университета, по никакъв начин не го подценявам, но изглежда, че специално в тази професия много неща се научават и по време на работата.
Николай: Честно казано, ако не беше Ралица и подкрепата, която тя оказваше през цялото време, не мисля, че бих направил този филм и бих се наричал режисьор. Много е важно да има човек до теб, който те подкрепя.
Усеща се, че Ралица е двигателят във вашия тандем. Паснали сте си идеално. А гледате ли към игралното кино? Влече ли ви да разкажете история със средствата на игралното кино?
Николай: Честно казано, да. Може би скоро ще се насочим в тази посока, което не значи, че ще се откажем от документалното. Тъжно е, че документалното кино продължава да бъде подценявано.
Това е сериозен проблем и е болка на всички, които се занимаваме с документално кино. Много усилия трябва да се положат, за да се подобри статутът на този вид кино.
Николай: Дори да започнем от материалното. Бюджетите при документалното кино са много по-ниски, а усилията, които се полагат, за да се направи един документален филм, често продължават с години.
Ралица: Да не говорим, че някои документални филми са правени без държавно финансиране, например нашия „Нямаш място в нашия град“. В международен план има позитивни тенденции, започва по-високото оценяване на документалното кино. За мен тъжното е, че документалното кино често се възприема като трамплин за пробив в игралното. В международен план, обаче, в последните години престижни фестивали дават големите си награди именно на документални филми. Златната мечка на Берлинале тази година е за документалния филм „На Адаман“ (реж. Никола Филибер), както и Златният лъв Венеция през 2022 г. за „Цялата красота и кръвопролитие“ (реж. Лора Пойтръс). Има раздвижване в тази посока. Стрийминг платформите също имат участие в това, защото те популяризират определени типове документални филми. А относно нашите идеи за игрално кино – имаме идеи, свързани с реалността, но които могат да бъдат разказани най-добре чрез игрален филм. Така че намерението ни е подчинено на идеите ни, а не на желанието конкретно да правим игрално кино.
Николай: Аз си мисля, че има и позитивна страна, че документалното кино е подценявано и това е, че в него няма толкова суета. В средите на хората, които правят документално кино, няма звезди. Има усещане за общност, всички знаят, че е трудно да се прави документалистика и се опитват да си помагат.
Върху какво работите в момента?
Николай: Следващият ни филм е една доста лична история. Не че предишният не беше личен, но това вече е съвсем лична история, която поради начина, по който си правим филмите, всъщност е еволюирала много от първоначалното ни намерение.
Ралица: Казва се „Сприятеляване с идеята за баща“ и е документален филм, но с хибридни елементи.
Николай: Става дума за семейна травма – баща ми го убиха през 1994 г. в Перник. Оттогава нито аз, нито брат ми, нито майка ми, която също почина, сме говорили сериозно по темата. Филмът ще бъде за семейната травма. Искам в момента да направя нещо като разследване, с ясното съзнание, че става дума за нещо, което се е случило преди трийсет години. По-скоро, за мен, убийството на баща ми е отправна точка, с която филмът да започне, а също и моя лична мотивация да го направя. В същото време убийството на баща ми много добре синтезира какво се случва през 90-те години в България, как ставаха убийства по улиците. Това с баща ми не беше единствен случай.
Ралица: През опита на Николай да разследва убийството на баща си този филм ще бъде изследване на това къде живеем и какво се случва трийсет години след т.нар. промени. Искаме да изследваме връзката между всичко, случило се през 1990-те в Източна Европа и конкретно в България и реалността днес, от която най-често сме недоволни и се питаме къде се коренят проблемите ни.
Николай: За мен голямата еуфория от лятото на 1994 г. с успеха на Световното по футбол, беше последвана от есента, в която убиха баща ми.
Тази идея звучи като възможност за вълнуващ филм, който дава шанс за преосмисляне на близкото минало. За финал, споделете с читателите на сп. „Кино“ когато сте в ролята на зрители, пак ли сте тандем, или вашите вкусове се различават?
Николай: Много обичам Бела Тар. Един от любимите ми режисьори.
Ралица: Николай има търпение да гледа дълги, бавни филми. Аз не.
Николай: Харесвам арт кино, но не само. Един от любимите ми филми е „Трейнспотинг“ (реж. Дани Бойл), гледал съм го безброй пъти. Обичам и Тарантино. Но имаме и общи любими режисьори – и двамата сме почитатели на Пол Томас Андерсън, както и на Паоло Сорентино.
Ралица: Сред любимите ни режисьори бих споменала Джим Джармуш и Уес Андерсън. От документалистите и двамата харесваме доста Джанфранко Рози и Роберто Минервини.
А българско кино гледате ли?
Николай: Когато ни се отдаде възможност, гледаме. Филмът, който мен ме запали по документалното кино, е „Георги и пеперудите“ на Андрей Паунов. Харесвам много и „Последните черноморски пирати“ (реж. Светослав Стоянов), също „Чия е тази песен?“ на Адела Пеева.
Ралица: Тук със сигурност има голямо съвпадение, защото „Георги и пеперудите“ беше първият силен документален филм за мен, гледах го на специална прожекция в университета. По някакъв начин той отвори цяла вселена и за мен, беше повратен момент за това как възприемам българското документално кино.
Бележки под линия:
[1] Церемонията по награждаване (излъчена по БНТ 1) можете да видите тук: https://www.youtube.com/watch?v=M83oukspwK8, а пълен списък с всички наградени на фестивала „Васил Гендов“ ето тук: https://spisaniekino.com/nagradi.html.
* Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
