КАЛИН НИКОЛОВ

 

ЗА ИЗЛОЖБАТА НА ХУДОЖНИКА ГЕНКО ГЕНКОВ В СОФИЙСКАТА ГРАДСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ И ПО ПОВОД 100 ГОДИНИ ОТ НЕГОВОТО РОЖДЕНИЕ

 

 ГЕНКО ГЕНКОВ НА 100 – ИЗЛОЖБА В СГХГ 

 

РАННИ ГОДИНИ

Генко Генков се ражда на 1 февруари 1923 г., сто години и вече няколко месеца имаме оттогава. Баща му е бил адвокат, а майка му – учителка. Завършва Бургаската мъжка гимназия през 1941 г. и на 2 юли същата година открива изложба в помещение на Девическата гимназия. Подробностите от тази му изява разбираме  описани в рецензията на неговия съученик Атанас Джавков (истинското име на големият ни писател Борис Априлов): „ПЪРВАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗЛОЖБА на Генко Генковъ“ (в-к „Бургазки Фаръ“, бр. 5883, 1941). Отпечатана е в на страниците на емблематично издание, сред най-професионалните провинциални вестници, чийто главен редактор Йосиф Йосифов е баща на балерина, съпруга на един от най-модерните ни художници, Васил Иванов.

 ГЕНКО ГЕНКОВ И БОРИС АПРИЛОВ – СОЗОПОЛ, 60-те ГОДИНИ 

Ето текста на Джавков:

„Някога живяхме в хубаво и спокойно време. Градовете не заспиваха с черна книга на прозорците и въздухът не миришеше на клюки. Тогава в меркантилния Бургас можеха да се видят дори художествени изложби. Днес вече не е така. Нашият град отдавна се е в ямурлука на културното обедняване и е заспал сладко под тръпнещия ритъм на събитията. Затова, когато някои чуха за откриването на художествена изложба, се засмяха скептично, още повече като научиха, че художникът е ученик и дори не сметнаха за нужно да я посетят. А какво може да се види там? Преди всичко, данните за бъдещия художник-творец, който въпреки своите 18 години, послуша своята младежка дързост и се изсмя в очите на „благоразумните“, за които художникът е художник доколкото това личи от шума на печата.

Къде остава тогава благоволението към пораждащия се талант, който все пак трябва да бъде начеващ?

 ПЕЙЗАЖ, 50-те ГОДИНИ, АКВАРЕЛ, ХАРТИЯ 

Генков излага 80 акварела и няколко моливни скици. Сюжетите му са взети от природата, тихата селска първичност и града, с неговите комини и пъстрота на керемидените покриви. Не по-малко интересни са и скиците на хората от пристанищния квартал. Вярвам, че и най-големият художествен критик не би посмял да търси строго и дълбоко начертана идейна линия в творчеството на така младия художник. Идеята в неговите работи е далеч в своя зачатък. Тя седи някъде на творческия му път и чака оформяването на светогледа. Засега Генков долавя само настроението и го изразява чрез сполучлива композиция. Неговото отношение към сюжетите е романтично. Това виждаме от „На чешмата“, „Самотница“, „Край морето“, „Лодки“, скицата на спяща жена – (особено сполучлива) и др.

Скиците на хората от пристанищния квартал и няколко градски композиции загатват за една важна ценност, без която е немислимо истинското модерно изкуство. Това е тънкото преливане към реализъм. Ако Генков пречупва своя романтизъм и надебели повече нишката на „идеализирания“ реализъм, ще налучка от рано (по-рано от много други прочути художници) няколко от пътечките, които ще го изведат към истинския път на художественото и идейно съвършенство. Сполучливите, макар и не напълно оригинални багри, говорят за онези даровити трепети на четката, които ще родят големия художник. Нервните опити да се динамизират картините, могат да дадат своето отрицателно отражение, затова трябва да внимава с тях. Накрая, не без значение е да се спомене за небрежността, с която е придружено уреждането на изложбата. Така например цените на картините като че са замърсени и неправилно сложени. Липсва обозначението на сюжетите, за да се сравни идейното отношение на художника към тях.

Прекалената скромност на Генков попречи за широкото разгласяване на изложбата, и на повечето от картините (на най-хубавите) липсва дори подпис.

Случайността е позволила на няколко германски офицери да посетят изложбата и след като откупили картини, са се заинтересували от делото на художника.

Нарочна комисия, съставена от г.г. Загорски, Мумджиев и г-ца Радулова са откупили картини на стойност 1000 лв. за бургаската мъжка гимназия.

Материалната награда за художника е задоволителна, защото са откупени много картини. Но къде е моралната на господата, които стоят начело на културния ни живот?

И други път е казано, че за художника тя е най-важната.

Най-сетне ние, съучениците му, го поздравяваме и му пожелаваме добър успех“.^[1]

И така, първият изследовател на художника му препоръчва истинското модерно изкуство, немислимо без финото разбиране на реализма. Но как са тълкували тези понятия? Споменати са за налични и някакви динамизирани, нервни пластични опити, с чиято употреба на Генков се препоръчва да бъде внимателен. Не са ли обаче те онези начални експерименти на творчески инвенции, които един ден ще прераснат като най-характерното за художника? Опитът за налучкване същностните характеристики на изкуството, блян и за двамата приятели е доказателство за търсенето и овладяването на професионалния език, което поне в началната си фаза неизбежно минава през някакви противоречиви разбирания. А дори и с началната си експозиция младият творец изненадва: направил е вече респектиращо число акварели и рисунки, с които недвусмислено поема към бъдещето си.

 РИСУНКА ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ НА ГЕНКО ГЕНКОВ 

Същата година, 1941, Генко Генков кандидатства в Художествената академия, София. Постига добър резултат на изпитите, а кандидатите са много. И бива приет. Учи и завършва специалността „Живопис“ при проф. Дечко Узунов с асистент Найден Петков. Състудентите му говорят, че от етюда, на който е бил майстор, вече биещо на очи преминава към съвременните течения^[2]. Тоест пренебрегва основното, академичното, счита го за противоестествено, претоварено от сухота. Говори се често и досега, че невежливо е демонстрирал естетическите си възгледи буквално върху гърба на своя професор, в чийто елегантен костюм веднъж си изтрива ръцете, целите в бои. Самият Генко Генков, който е от това ателие вече гради предисторията на сетнешния си стил, с който го познаваме. И какво го интересува, че за обща почуда на моделите, ги изобразява с ярки червени или оранжеви бои, насечени като някакви греди... Бедните хора, които свикнали да гледат етюдното си отражение през своите почивки, се оказват изумени пред визии, в които не могат да се познаят изобщо. Но това не интересува Генко. Той има приятелство със състудента си Кирил Казънлаклиев^[3], който е силно привързан към френската школа и особено към Сезан. Един новатор, чиито няколко репродукции са виждали, но повечето са били нецветни…

 НАТЮРМОРТ – 60-те ГОДИНИ, ТОВА Е НАЙ-РАННИЯТ ПОЗНАТ НАТЮРМОРТ. ТУК ХУДОЖНИКЪТ ИЗДРАСКВА ЖИВОПИСНИТЕ СЛОЕВЕ, ЗА ДА ПОСТИГНЕ СТЕНОПИСЕН ЕФЕКТ. ВАЖНИ СА НЕ ОБЕКТИТЕ – ДЮЛЯ, АЛАБАШ, ЛУК, ПОРТОКАЛ, А СЪЧЕТАНИЕТО НА НЕЖНИТЕ НЮАНСИ НА ЛИЛАВО И ЖЪЛТО, СВЕТЛО-СИНЬО И ОРАНЖ. 

Още от тогава вече съществува един популярен анекдот, но илюстриращ темперамента, нрава, не безобидната натура на Генков. Неговият преподавател, който е и ректор по това време, желае да разговаря с майка му относно нейния син. В отговор на защитните ѝ, предполагам грижовни думи, Узунов ѝ отговаря: „Разбирам Ви, че намирате художниците за нестандартни, сигурно е, че сме такива, но той е малко по в повече налудничав от другите, за това става дума…“. С какво точно е „повече“?

Нека се върнем на онова наблюдение, в което Априлов-Джавков акцентираше върху „прекалената му скромност“. Такъв е бил младежът и в спомените на негови съученици и съграждани, така си го спомнят днес журналистката Малина Поплилова, художничката Елза Гоева. Сериозност, мълчаливост, определена начетеност... Такива са и родителите му, високо уважавани хора, членове на комунистическата партия от самата си младост. Бащата защищава съидейниците си без пари, подарява на децата им учебници, изплаща дълговете им. Биват интернирани, лежат по затвори. А когато идва 9^-ти септември, една чакана от такива хора дата, те не се възползват като други от нея, отказват привилегии и дори изживяват живота си в старата си, напълно скромна къща. Но по кое време и как избухва Генковия бунт срещу „меркантилния Бургас“ и всички останали места по света все с подобен характер според идеалистите? И ненавистта му срещу онези фигури, които носят „ямурлука на културното обедняване“ и други неметафорични униформености, и от тях раздават безусловни, писани и неписани закони. Познатите му от онова време имат версията, че се опитал да внесе мляко през оградата на затвора, в който лежала майка му, родила там неговата сестра. Хванат е от охраната и е бил пребит. Лежал в безпомощно състояние дни. Звучи интересно, но едва ли. Неговата анархистичност, нестандартност сякаш идва от по-дълбоки кладенци и причини… 

 РИСУНКА ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ НА ГЕНКО ГЕНКОВ 

Знаем, че през 1944 бомбардировките над София прекратяват занятията навсякъде из града. Но професорите решават, че това може да се отрази лошо върху развитието на младите хора. Професор Кирил Цонев е написал писма до всички студенти (това правят и други преподаватели) положил е усилие да ги събере: безплатна квартира в Дърводелското училище на Кюстендил, евтина храна в един стол, препоръка за подвижен статив и малко материали, топли дрехи, независимо сезона. Такива покани са изпратени и на няколко македонски студенти, постъпили в Академията по междудържавна спогодба – Димче Протогеров и Любомир Попстефанов. Те носят едни вече по-модерни почерци, защото са учили и в Югославия, където влиянията се възприемат по-бързо и по-позитивно... Ето ги, за „летния“ семестър в Кюстендил пристигат един по един: Генко Генков, нарамил една кутия с бои, от гарата се кълчи в нещо като степ, македонците Катя Золотова, Стамат, Асен Карпузов... На 9^-ти септември те тръгват обратно да се прибират към София. И се случва една жестокост! Техният колега Ваклинов е свален от влака между Кюстендил и Ръждавица. Разстрелян е в нивите близо до самата железопътна линия. Наистина е бил легионер, но активно е подпомагал „изхранването“ на състудента си комунист Никола Мирчев, който е в затвора там (имал е язва и младите хора заедно с професор Цонев му подготвят ежедневно дажби, които да му понасят).

По-кротките разказват, че Генко Генков от самото начало си е рисувал „модерно“, каквото и да са разбирали под това. Дечко Узунов му пише тройки. Разбира се, в места като Академията е имало и други своеобразни млади хора. Иван Пилето (не се помни неговата фамилия), който често пийвал и в такова състояние се качвал на покривите да гледа птиците. Казват, че се е удавил. Сашо Гигов, скулпторът с избухлив нрав, който преди 9^-ти е бил в затвора, но и след това отново го пращат по лагерите. Анархист е. На събрание обвинява Иван Фунев в ренегатство, защото е правил бюст на проф. Борис Йоцов, с който е участвал в общата изложба 1941 г. „Не знаехте ли, другарю Фунев, че министърът на просветата бе измежду духовните инквизитори на българския народ! И Народният съд ли трябваше да Ви отвори очите!“

Всъщност подобни случки са запомнени и заради тяхната уникалност – повечето студенти са били вече стъпкани в самочувствието си. Сталинската естетика навлиза, както колкото и да е парадоксално съветските моливи заместват кредата, което мълчаливо повечето считат за нещо привнасяно, за да изсуши етюда като го забие в натуралистичните подробности. Иначе се е рисувало по на прима, на плоскости, на планове... Новите властници обявяват няколко преподаватели за неразвиващи школата на реалистичното. „Погнаха Иван Ненов и го изгониха...“ Като формалисти са уволнени Кирил Цонев и Борис Иванов. По-късно Дечко Узунов ще се съгласи да отстранят и асистента му, Найден Петков. Чистят се и от студенти.

 РИСУНКА ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ НА ГЕНКО ГЕНКОВ 

Факт е, че Генко Генков както го виждаме и в Академията „особен“, ще бъде такъв в последващия го творчески живот. В разказан пред мен спомен, художникът Любен Тръпков ми е споделил следното – Генков открива изложба в галерията на хотел „Кооп“. Изглежда веднага след дипломирането си с живопис, постановка голо женско тяло – Академията завършва през 1948 г. Но ден-два след откриването я закрива! Питат го приятелите му и близките му: „Защо, как така си си прибрал картините, никой не е правил така?!“. А Генко отговорил: „Божо я видя, беше достатъчно, друг не разбира от модерно изкуство!“. Името Божо се отнася за Богомил Райнов...^[4] 

Началото на пътя му е като на всеки. Понякога наистина му попада и работа за художник. Тодор Стоянов от списание „Младеж“ му дава заглавки или някоя възможна илюстрация.

„Всичко е случайност. Дори и таланта ако го имаш. Късмет е, че аз съм разбрал от някои по-умни ора, че човек трябва да прави малки компромиси. Да работи приложна работа, да прави реклами, корици. Иначе туберкулираш и загиваш. Никой не гледа за изкуството. Света не е борба. Той е война за заграбване и унищожаване на целия свят от паразитите. Те правят каквото си искат. Никой не ги наказва тях. Наказаха ли партията от престъпници? Не. Кой ще ги накаже тях? Комунизма е хитро нагласена престъпна дейност. А и народа такъв, допада му. Окачил Сталин в кухнята и му се радва на мустаците.“

 АВТОПОРТРЕТ, 70-те ГОДИНИ, МАСЛЕНИ БОИ, ПЛАТНО 

Светът не е борба, според думите му, но за неговото сложно съществуване, е… Художникът Атанас Пацев пише в своя дневник: „Гледах триеналето на „Шипка“ 6. Тази сутрин се откри с много малко хора. (...) Награда получи Генко Генков за България. Аз го поздравих и го разцелувах. Генко ми каза, че ако стане война, ще дойде с мен да се бием, защото искаше да каже, че не е ценял в миналото съпротивата...“ (09.05.1982).

За него съпротивата е необходима тогава, истинска и постоянна съпротива, в едно с хора като например Пацев, също нестандартен и модерен художник…

Може би тук е мястото да споменем Генков като автор на корицата на първата стихосбирка на Константин Павлов „Сатири“. Това е една много силна графика от разорани в пространството абстрактни линии, преплитащи се части от сфери, над които в малък бял трапец е поместено заглавието. С много добре написани, плътни, графично натоварени букви. Една от най-добрите корици в практиката на нашето книгооформление, която съм срещал.

  КОРИЦАТА НА СТИХОСБИРКАТА САТИРИ, 1960, ОТ К. ПАВЛОВ 

 

ОЩЕ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ

При всички случаи очевидно е как разбунтуваното му изкуство, крайната експресия се съчетава с острия му гняв, с напрежението за постоянна конфронтация, за независимост, която е резултат на обратност спрямо дресираното нормално; шумен протест, отразяващ разбирането му и за обществото: „Война искам, война-ААААА! Нема убаво на тоя свят. Тоя свят е създаден от паразити. В Америка гангстерите чистят паразитите, у нас обратно, паразитите винаги са на власт – комунисти или капиталисти, те се поддържат няма разлика. Дай ми водородна бомба и ще ги запаля. Хората биха те убили ако нямат свидетели. Паразитите гледат да убият художника, да му ограбят вдовицата, ако не е съгласна, да ѝ убият децата. Това е тоя свят, война за изсмукване на кръвта на човека“. Или: „Аз съм верен на себе си, на традицията и нацията. Обаче не искам да се меся в живота. Всички са говна. Особено тия, които разпространяват информация и правят пропаганда. Какво общо имам аз с тях. Изляза навън, нали имам право. Седна някъде след като съм работил. Кажа нещо. И веднага идва милиция. Сега полиция. И веднага ме прибират“.^[5]

С известна условност бих го нарекъл философ, а такива определения му са отдавани. Но между думите му, както и да ни звучат, винаги ще се намери дълбока смисленост, лаконична и остра: „Аз изповядвам антиматерИАЛИЗМА. АнтиматерИАЛИЗМА-А!“.^[6]

 АВТОПОРТРЕТ, СРЕДАТА НА 70-те ГОДИНИ, МАСЛЕНИ БОИ, ФАЗЕР 

Съдбата му е да работи като художник. Само това, което иска. Започва неистово да прави картини, които още мокри носи при приятели и техни приятели, по ресторанти. Предлага ги евтино. Но дори и онези, които го намират отблъскващ, или просто се боят от компанията му, виждат в него артист, новатор, един български Ван Гог. Ще запазите ли спокойствието си пред силата на тази живопис, ако той бъде до вас? Някои от снимките му, такива от всичките му години, го показват силен, сякаш груб, с очевиден живот извън правилата, с действия – да споменем например алкохола – резултат на бурен и страстен характер, неограничен от задръжки и от правилата, засягащи „нормалните“ хора… Сещам се за онази европейка, мадам Калма от Арл, най-старата жена в Европа, чийто рекорд за продължителен живот и досега е ненадминат: 122 години и 146 дни. Тя, по една случайност, бе виждала и помнеше самият Ван Гог, бе общувала с живия творец, когато като млада била работила в магазин за художнически материали. Помнеше го като доста груб с нея… Заслужава да се замислим над онова, което е реалност и другото, последвалите ѝ преработки, пресяването…

Дали с картините му, неговата живопис не подкопава нравствената ни устойчивост или поне уравновесеността ни, не налага в нас травмата и агресията, дали енергията ѝ не оневинява порочния му нагон? Искате да я разберете ли?

В такъв случай и при такова желание полудейте!

 ПЕЙЗАЖ ОТ СОФИЯ, 1959 (УЧАСТВА В ЮБИЛЕЙНА ОХИ`59), МАСЛЕНИ БОИ, ПЛАТНО 

През 1959 г. негов пейзаж е приет в Общата художествена изложба`59, посветена на 15 години от социалистическата революция. Това е първото му участие. В дискусионната обща художествена изложба 1962 г. са допуснати три негови пейзажа. А през 1965 г., на 5 февруари, открива в малката зала на „Руски“ 6 изложба акварел.

Името му бързо се налага, част е от почти всички представителни експозиции в страната и чужбина, през 1982 г. получава званието „заслужил художник“…, а и последователно едни от най-престижните награди за творец у нас. За него се правят филми, излиза малка монография…

И за протокола: вече обесмъртил себе си, единствено чрез изкуството си, умира на 3 март 2006 г. Над осем десетилетия живот в трудности, опустошения, лекуване, острота и съмнения, творческа непрекъснатост.

 ГЕНКО ГЕНОВ, 2003, ФОТОГРАФИЯ: © ИВО ХАДЖИМИШЕВ 

 

Да се нагърбим ли с обяснението на изкуството му, което се заражда още, когато е млад?

„Спрях и се облегнах на оградата, чувствайки се неописуемо уморен“, започва обяснението си Мунк относно възникналата емоция (или бог знае какво), довела до създаване на прочутата му творбата „Викът“. „Езици от огън и кръв се простираха над синкавочерния фиорд. Приятелите ми продължиха да вървят, докато аз изоставах, треперейки от страх. Тогава чух огромния, безкраен писък на природата.“

Намирал съм, че да се говори за Генко Генков като резултат на някакви разминаващи се баланси, е проява на неразбиране. Дефинициите на синдрома на неговите прояви, така както специалистите и преди всичко неспециалистите ни ги тълкуват, са неясни и най-вече липсват в тях диагностични маркери. Прекаляваше с алкохола, но алкохолът не го извеждаше от равновесие, бе част от неговата артистичност и откровеност. Доколкото го познавах и познавам едновременно немалко други, напълно различни от него хора, той единствен или поне почти единствен от тях бе на ясно и бе осъществил своята собствена идентичност. Обществото ни, научено през ХХ век кой колко е извън релсите, и че това се оказва ценно, често прикачва такива творци към успешните си творчески индустрии. Той и тук бе над това – накара обществото да го приеме, и да го приема, не обратно. Никой никога не можеше да прогнозира кога ще се появи, каква точно картина ще ти позволи да вземеш от него самия, дали няма в последния момент да промени изобразеното или дори да дойде у вас и да рисува върху вече твоята собственост.

 АВТОПОРТРЕТ, 90-те ГОДИНИ, МАСЛЕНИ БОИ, ФАЗЕР 

Счита се, че художниците аутсайдери, поне по дефиниция са отдалечени от обществените доминанти и са нефункциониращи по отношение на параметрите, определени от доминиращата култура. Но той накара чуждите нему ценности да го видят изкачил се над тях, надмогнал ги и ги накарал да го признаят. И това не става след десетилетия отчаяни и самоубийствени опити, а в самата му младост. Трудно мога да повярвам, че включването му в художествения живот на страната ни, е зарази „рехабилитиращия“ фактор на обществения хуманизъм към объркания живописец. Още повече, че именно той рехабилитира обществото ни от страха пред нови естетически форми.

Онези артистични продукции, в които е заложена промяна, са резултат на силна, необуздавана индивидуалност, творчески дефинирана като създаваща нещо едновременно ново и ценно. В анализа  на творческите светове, наистина се налага изводът от повтарящата се тенденция новаторите да не са в ред. Не може да се отрече, се говори в научната литература, че редица известни творчески личности са били психично болни: Винсент ван Гог, Вирджиния Улф, Робърт Шуман, Робърт Лоуел, Силвия Плат. И се добавя, че подобни списъци относително наскоро са в ръцете ни, в ХХ век, и са съставяни по различни начини (от строго научно до изкуствоведски) бил съмнително голям. Като българин обаче изпитвам неловкото чувство за нашия си списък – малък е, неудобно ни е да говорим за това, налагаме си табу. А Генко Генков изобщо не му бе неудобно да се покаже извън нормите ни. От друг ъгъл, струва ми се по-лесен, при хората на словото, литературните и психологическите анализатори описват корелациите между психологическото състояние на артистите конституции и патологични елементи, които откриват в текстовете им. А как да се говори за нещо, което е изобразено чрез цветове? Продуктивността на художника е целенасочена и еуфорията почти винаги е резултат от изключително постижение, композиционна игра на елементи, която опозната съдържа голямо многообразие. Създава огромно количество картини, но сякаш запазва око за онова, което прави. Споделял е пред приятеля ми Руен Руенов: „Не мога да кажа, че това, което правя е много убаво. Е има, от десет хиляди, има някои. Това е полезно за тебе – да не смяташ, че всичко, което правиш е убаво. Критичност, а не маниачество“.^[7]

Никак не е лесен обаче именно защото е критичен и към колегите си, особено онези, от които зависи или такива, които го избутват с административни и други житейски методи. Или просто, с чието изкуство е несъгласен. Например сяда на масата на свой колега, отличен за пейзаж в изложба, в която и Генков е участвал. Стоят и се гледат, повече от 15 минути. Неочаквано Генко го пита: „Ти какъв си, какво работиш, тук ли живееш?“, „Художник съм, не ме ли познаваш, толкова пъти сме били заедно!“, „Но как се казваш?“. Онзи се представил, едно от най-утвърдените имена. „Няма подобен художник, такъв художник у нас няма, аз ги познавам всичките, нещо си се объркал“ – отсякъл Генко и си тръгнал…^[8] 

 АВТОПОРТРЕТ, 2005, СМЕСЕНА ТЕХНИКА 

Трудните въпроси за силата на генковата оригиналност и нейното „разкритие“ по подходящ начин се крие в природата на самия му творчески процес. Симптомите на неговата работа няма как да се илюстрират с негови мисли или писма, но пък нека напомним за неговият необикновен мотор да измисля текстове, джазови форми, мелодии, преразказани от някакви популярни сингъли, да ги довършва и преработва, украсени от внезапни монолози.

Марсал Санчес, доцент по психиатрия, анализира работата на Ван Гог, и прави опит да обясни неговата пристрастеност към жълтия цвят. Асоциативно можем да се прехвърлим примерно на червения при Генков. Но го виждам, бръкнал с металната кутия с червена печатарска боя, мачка нейната субстанция и да повтарящ с радост нещо като „Шенке, шенке“, което би трябвало да бъде фирменото име на боята, ако съм го запомнил правилно. Кутия с много боя, фактор както за повече продукция, така и възможност да бъде преодоляна в  липсата на материал от маслени бои. Имаше и още такава синя кутия... Гледайки на Генко Генков именно като художник в процес на работа, той бе един от редките креативни личности, определяни за „извънредни артистични“ художници, които правят изкуство в унисон с цялото си съществуване.

 ПЕЙЗАЖ ОТ ПСИХИАТРИЯТА, ОК. 1982, МАСЛЕНИ БОИ, ПЛАТНО 

Художникът Иван Б. Иванов бе записал негов разказ, обяснение защо една от картините му е била озаглавена „Път за никъде“. Позволил ми е да го споделя и го правя с разбирането, че възпроизвеждаме нещо, което не се побира във възможностите на писмената интерпретация: „По време на конгреса (според Иванов 13 конгрес на БКП, 1986 г.), преди двадесетина дена, една вечер влизам в един ресторант, най-обикновена кръчма, сядам на една маса и слушам рецитират Левчев. Не мога да го понасям! Какъв е тоя поет официоз?! Аз обичам Павел Матев, намесих се и започнах да им рецитирам Павел Матев. Обичам Матев. Аз им рецитирам него, те ми рецитират официоза им. Скарахме се, простаци. Те ми крещат да не им преча, аз обаче им викам: знаете ли кой съм, знаете ли, че с Хитлер съм делил мадами! Наговорих им за бардаците дето с Хитлер сме ходили и си тръгнах. Някъде сутринта ми звънят двама. Значи ти си приятелят на Хитлер? А ние такива ги търсим под дърво и камък... И защо си обиждал големият ни поет? Вижте какво казвам, каква поезия ще обичам си е моя работа, за това закон няма. И рецитирам Матев. Закараха ме в мазето на Съдебната палата, облякоха ме в едни раирани дрехи и с други такива ни поставиха надписи „психоалкохолик“. Обидно. Качиха ни на една камионетка и тръгнахме. За къде – никой не знае. Няма стъкла, тъмно, не може да се прецени нито време, нито посока, колко сме пътували, не мога да кажа. След време колата спря. Отвориха. Слизаме. Гледам поле. В далечината някакви къщи, хълмове. Наоколо нищо. Дадоха ни по едни опинци. Дадоха ни по един копач и ни заведоха сред едни овошки. Копаем. На другия ден пак копаем. И на следващия... Хайде, мисля си, отивам при шефа. Той с бяла престилка. До него една сестра, също в бяло. Какво има – ме пита той. Стига вече, казвам му, три дена копаем едни и същи дървета, да не съм луд бе?! А какво си! – вика. Ти си психоалкохолик. Може да съм всякакъв, но аз съм художник. Позволиха ми да рисувам с лечебна цел за да ми се отрази благоприятно. И така всеки ден излизах да правя пейзажи и избягах. Ама с тези дрехи ужас, крия се в храстите и нощем вървя... Затова е път за никъде, за никъде...“.^[9]

 ПЕЙЗАЖ С ВИШНЕВА ГРАДИНА, 1982 (УЧАСТВА В ОХИ`82), МАСЛЕНИ БОИ, ПЛАТНО 

Но всичките му картини, и които сам не харесва, са път към цвета и формата и онова, което възможностите им правят сложно.

По повод изкуството му цитираният от нас вече негов колега Атанас Пацев пише: „Изложба Генко Генков / Вулканична живопис. Единна живопис. Той е съумял да съхрани единството си. Той не се е раздавал на дребно. Пазил е своя темперамент. Експлозията на чувствителността се постига и моделира от двойна еуфория на алкохола и на любовта към изкуството. Той се бори непрестанно със себе си, непрестанно се утвърждава. Той не напуска света на своите спектри. (…) Той общува с природата само като спомен – отправна точка за състоянието си. По-точно за нюансите на състоянието си. (На места се доказва по-плътно до природното внушение изразено и с външни форми и с вътрешни пропорции.) И все пак, въпреки силата и яростните удари в пространството, в цвета, във фактурата доминира една обща, някак абстрактна, схематична чувствителност. Едно неизтрезняващо пиянство на еуфорията, което няма амплитуди, няма антитези, няма падове и губи от своята автентичност. (…) Това е кръв без страдания, има викове без отчаяние, има пламък без илюзии, има конвулс без обида“ (17.02.1983).

 АВТОПОРТРЕТ, 1936, ФОТОМЕХАНИЧЕН ОТПЕЧАТЪК 

Сред останалите потенциални претенденти за определението „творец с нестандартно поведение“ Генко Генков се оказва най-годен. „Всеки добър художник рисува това, което е!“ – нека поместим тези думи на Джаксън Полак. Защото колко са творците у нас, които така жестоко осъществяват достъп до прекомерното емоционално съдържание на живота си…

 

Бележки под линия:

^[1] https://borisaprilov.wordpress.com/2013/12/28/%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-1941-%D0%B2-%D0%BA-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B8-%D1%84%D0%B0%D1%80%D1%8A/.

^[2] Архив на автора. Разговорите за онези години в Академията с редица от неговите състуденти са публикувани в книгата ми „Неосъщественият музей“, изд. „Български бестселър", София, 2019, с. 524, ISBN 978-954-9473-44-5 (Навсякъде другаде фактите от ранните му години са от посочения източник.)

^[3] Казанлъклиев, Кирил – (1921 – 1958), роден във Велико Търново. Отношението към изложбата му през 1958 г., единствената му изложба, се отразява на неговото душевно равновесие. Самоубива се. Един от най-напредничавите живописци и графици на своето поколение, макар и забравен.

^[4] Любен Тръпков Василев, тоест синът на основателя на първата частна галерия у нас, Тръпко Василев, е роден на 28.05.1915 г. в София. Завършва монументална стенопис при проф. Дечко Узунов в Художествената академия „Николай Павлович“ (1942). Художник е на редица филми като „Царска милост“, „Любимец 13“, „Тютюн“, „Тримата от запаса“. Изключен от СБХ заради формализъм. Не е пускан да пътува в чужбина, дори когато е бил командирован от киното, както е при заснемането на филма „Гоя“. Работи живопис. Участвал в рисуването на портрети, за всеки 15 метра по продължението на бул. „Мария Луиза“, предназначени за траурното шествие по пренасяне на тялото на починалия Георги Димитров. Превърнал своя хонорар в 12 каси шампанско... Почина през 2003 г. Сведението за такава изложба на Генко Генков не е включено в неговите биографии и би представлявало интерес за изследователите му.

^[5] https://magnifisonz.com/2018/02/02/%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BB%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%8F-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B3%D0%B5%D0%BD/. Цитирам Руен Руенов.

^[6] Също.

^[7] https://magnifisonz.com/2018/02/02/%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BB%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%8F-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B3%D0%B5%D0%BD/.

^[8] Преразказано от художника Иван Б. Иванов в книгата му „Докосване“, изд. „Ерго“, 2013, с. 23.

^[9] Този разказ съм записал от художника Иван Б. Иванов, но по-дълъг може да се намери и в книгата му „Докосване“, изд. „Ерго“, 2013 г., с. 20 – 22.  Генко Генков намесваше много имена и понякога невъзможни за цитиране думи, избягвам ги.