ЕЛИЦА МАТЕЕВА
С професионалната си работа като режисьор на документални филми и с дебют в игралното кино, пътят на Тонислав Христов е пример за това как може да се разказва чрез средствата на документалното кино със заряда и емоцията на игралното и обратно: игралното да осъществи хармонично общуване с наратива на документалното. Избрах за отправна точка последните два документални проекта на Тонислав Христов, заради музиката и мястото на камерата. Музиката е дело на утвърдения композитор на произведения за театър и кино – Петър Дундаков, а камерата, макар и в ръцете на различни оператори – Орлин Руевски в „Пощальонът“ и „Добрият шофьор“, Александър Станишев в „Тайният живот на Вера“ притежава общ хоризонт и докосва героите така, че експозицията им във всеки кадър е хайку за света на душата. Колкото и да са различни като истории филмите на Тонислав Христов, героите им си приличат: пощальонът Иван и крехката финландка Вера, таксиметровият шофьор Иван. Всеки от тях се опитва да подреди пъзела на битието си, за да продължи напред. Те трябва да направят избор. В заглавията на филмите се подсказва търсене на път към себе си – чрез добрина или пък чрез постигането на катарзис, граничещ с магията на играта.
„Пощальонът“
ПОЩАЛЬОНЪТ (2016, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ)
В документалния филм „Пощальонът“ (2016) действието се развива в с. Голям Дервент, Ямболско. През последната година селото бе обект на медиен интерес, заради печалната смърт на служител от Гранична полиция. През селото преминават нелегално бежанци от Сирия, Афганистан, Турция. Днес героят на филма – пощальонът Иван Франсъзов, е кметски наместник, а във филма от 2016 г. добрият Иван се кандидатира за кмет, но не му достигат гласове. Шест години по-късно в биографията на Иван е настъпила промяна, но неговата мечта: селото да се събуди за живот, като се настанят хора от Сирия, които да живеят в сговор и разбирателство с останалите трийсет обитатели на Голям Дервент, все още търси съмишленици. С какво Иван печели сърцата на зрителите? Със скромност и добронамереност. С това, че сърцето му копнее за хора, за общуване. Той е безкористен с хората и не иска нищо в замяна. Когато обикаля своите избиратели, за разлика от съселянина си – Иван Халачев, той говори с тях, без да натрапва разсъжденията си. Пощальонът Иван живее скромно-помага на всеки, разнася писма, вестници и размишлява за съдбата на хората без дом. Контрапункт на Пощальона е Иван Халачев, който иска да върне комунизма в селото, когато всички са имали работа, обещава безплатен интернет за съселяните си, за да могат работещите в чужбина да се виждат с родителите си. Иван Халачев организира събитие за своите гласоподаватели с кебапчета. Традицията на изборния колорит е уловена в същността си, филмът може да послужи за архив на „демократичните“ избори. Действащата кметица Веселина не се интересува от темите, които вълнуват Пощальонът и Иван Халачев – Веселина пребивава в света на своята музика с ориенталска ритмика и предпочита да не споделя мисли по политически и икономически въпроси, с израза „нямам отношение по темата“ – портретът на Веселина е очертан категорично – духовна мизерия и пошлост.
Селото е декор на филма, с детайли от домовете на главните герои – печката, масата, леглото, телевизора. В този аспект филмът, без да се стреми към „Догма 95“, е близък до душата на Манифеста. „Догма 95“ откриваме и в камерата, с която се снима от ръка, готова за работа, неотлъчно в делничните маршрути на Иван. Независимо от своята артистична аскетичност „Пощальонът“ печели зрителите заради липсата на преднамереност. Нещата са такива, каквито са в действителност – с приливите и отливите на енергия, с диаграмата на делника. Другият Иван – комунистът иска да спечели лесно пари и дори се опитва да убеди своя адаш да се включи в нелегален трафик на хора, а когато в новини по телевизията се разказва за българи, замесени в смъртта на бежанци, е съпричастен към трагичната развръзка, сякаш никога не е говорил за лесни пари. Това са героите на Тонислав Христов – противоречиви, земни натури, богати на емоции и усещания, при които всичко се случва тук и сега, което по някакъв начин ги доближава до „Догма 95“. Това, което прави по-различни датските режисьори от направлението, е техническото сътворение на визията – „бедният“ театър, по смисъла на Питър Брук, е елемент, заложен в постулатите на „Догма 95“. При „Догма“ филмите емоцията е като при документалното кино – сякаш всичко се случва в момента, пред зрителя, без предварителни репетиции и артистични възбуди. В този смисъл „Пощальонът“ завършва с финал, наподобяващ началото на филма, но вече в развитие, с надграждане. Пощальонът редовно дава информация на службите за положението на границата и ако в началото другият Иван е с него, то на финала Добрият Иван остава сам в мисията си: да се грижи за непознатите странници, преминаващи нелегално границата ни.
„Тайният живот на Вера“
ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА ВЕРА (2019, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ)
Вера е финландско момиче, полагащо грижи за по-големия си брат Виле, който е с ментални проблеми. Опитва се също да намери път към баща си, с когото не е общувала близо петнайсет години. За да преодолее болезнени спомени от детството, посещава психоаналитик, но е открила и ефекта на ЛАРП – приключенията. В „Live Action Role Playing“ в ролевото си поведение тя преживява изпитания, за да преодолее лични травми. В един момент е съученичка на Хари Потър в ЛАРП-игра, по – късно е в общ тийм с режисьорката Слава Дойчева в село Боснек, в сражение със странни същества, а на финала и брат й Виле има желание да се включи в подобна игра с мечове и лъкове.
Проблемът на Вера е, че трябва да преодолее гнева си. Гневна е на баща си, който е алкохолик, гневна е на брат си, заради заболяването му, гневна е, че не може да се хармонизира с реалността. За да намери решение, Вера предпочита да търси чрез ролевата игра магическата сила, дори да призове бога на светлината, както се случва след екстремен разговор с баща си. Вера не се отказва и иска да превъзмогне слабите си страни.
ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА ВЕРА (2019, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ)
С какво този филм излиза или пък попада в стратегията на „Догма 95“? Различен е с авторската музика на Петър Дундаков, с художествените внушения на картина и звук. В този филм реалната история е заснета с артистично вглеждане при сътворяването на документ за духовния свят на Вера. Камерата преминава през крехкостта на белия сняг и крехките отношения между Вера и Виле, за да въведе зрителя в едно сложно и трудно пътуване на Вера към себе си. Чрез магията на играта, чрез ролята театъра като средство за изразяване, т.е. чрез определени практики, Вера става по-уверена и по-спокойна, приема предизвикателствата в общуването с роднините си. Ако в „Пощальонът“ Иван трябва да се справя със средата, то в „Тайният живот на Вера“ (2019), тя трябва да подреди емоционалния лабиринт на вътрешния си свят. Общото между двамата е копнежът за хармония. Вера и Иван са крехки същества с деликатна природа, а филмите на Тонислав Христов ни правят съпричастни със заряда на емпатията, струящ във всеки кадър.
„Добрият шофьор“
ДОБРИЯТ ШОФЬОР (2022, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ)
Преди филмът да бъде отличен с награда за най-добър български филм и с почетен диплом за ролята на Малин Кръстев на София филм Фест, пълнометражният игрален дебют на Тонислав Христов бе с премиера на международния фестивал в Бергамо-Италия (2023) с номинация за престижното отличие Golden Rosa Camuna и е носител на три награди на фестивала на СФБД „Васил Гендов“ (2023): за дебют, най-добра мъжка роля и най-добра поддържаща мъжка роля. В продукцията освен България, като партньори участват Финландия и Швеция. Режисьорът Константин Божанов, Карле Ахо и Тонислав Христов са сценаристи на филма. Винаги е интересно как един режисьор работи с друг колега-режисьор в изграждането на сюжет. Диалозите са кратки, но въздействащи с минимализма си. Звучат делнично, в тях има сурова истина, набръчкана като лицето на Иван, персонажът на Малин Кръстев.
Донякъде е възможно да се направят съпоставки с филма на Стефан Командарев „Посоки“, в който главните герои са таксиметрови шофьори, но Тонислав напуска симптоматичното, характерно битие на професията, за да ни въведе в малкия остров на личната драма, в частното, в историята на Иван, който има син във Финландия и е причинил фалит на семейния бизнес на финландската си съпруга. Завърнал се в България, Иван работи на „Слънчака“ като таксиметров шофьор с намерението да спести пари и да помогне на Мия и на сина си Анти във Финландия. Сблъсък с местната мафия отнема спестяванията на Иван. За да спечели отново пари, той се включва в незаконна операция за контрабанда на хора, ръководена от кмета на родното му село. След угризения и перипетии, с помощта на братовчед си Людмил, Иван заминава за Финландия, но в Хелзинки семейството му отдавна е затворило сърцето си за него, вратата е залостена, страницата е затворена.
Началото на филма е смърт. Зрителят попада на погребението на майката на Иван. Той е сред роднини и приятели в родното си село, наблюдателният зрител открива познайници от филма „Пощальонът“ – двамата Ивановци – Иван Франсъзов и Иван Халачев, а също така разпознава и Слава Дойчева, вече не като приятелка на Вера от тайния й живот, а като самотната Елена, която също е искала да замине за Германия, но при положителен тест за бременност остава в България.
ДОБРИЯТ ШОФЬОР (2022, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ)
Част от локациите също са познати от „Пощальонът“. Но за разлика от документалната творба, автентичността, която носи „Добрият шофьор“, се дължи на аскетичната атмосфера – в пестеливата естетика на локациите, в сдържаната естетика на актьорска игра, във визуалната и звукова среда: среда, в която предметният свят, обектите изграждат художествено пространство, което е реално, доближаващо се до естеството на живота. В тази посока, филмът на Тонислав Христов носи импулса на „Догма 95“. Камерата на Орлин Руевски ни сграбчва с едрия план на лицата на героите Людмил (Герасим Георгиев) и Иван. Финалът на „Добрият шофьор“ може да бъде тълкуван като постсоц версия на филма „Телма и Луис“, но появата на Пощальона Иван от едноименния документален филм на финала, предлага отвореност, надежда, хоризонт. Героят на Иван Франсъзов съобщава по телефона на протагониста Иван, че бежанците, които той изоставя и издирва, са живи. Началото – смърт и финалът – надежда затварят цикъла, разкриват смисъла на понятието ЖИВОТ: да мислиш за доброто на другите.
