АНДРОНИКА МАРТОНОВА
ДРУГИТЕ СТЪПКИ В ПЯСЪКА
ИЛИ ЗА „ДУХЪТ НА ШЕХЕРЕЗАДА“ И БЛИЗКОИЗТОЧНАТА ТЕМА В БЪЛГАРСКОТО ДОКУМЕНТАЛНО КИНО
„Бъди около музиката, защото лошите не пеят.“
Амджад Джад, музикант, Сирия
Изключително радващо е, че отминалият вече „Менар фест“ се откри с български документален филм: „Духът на Шехерезада“ (2023, реж. Катерина Борисова, оп. Теодор Цанов, времетраене 65 мин.)[1]. Още по-впечатляващо бе, че билетите за неговата прожекция свършиха почти мигновено. Подчертавам това неслучайно, защото не веднъж е коментирано и по страниците на сп. КИНО[2], и сред колегиума на гилдия Критика към СБФД, че документалистиката ни някак остава встрани от полезрението на родния зрител, а показът и разпространението са спорадични. Масовият български зрител, всъщност няма много навика да гледа на голям екран документални филми, при това от националното производство. Разбира се, изключения има, и едно от тях е „Духът на Шехерезада“.
Какво се крие зад този интерес? Възможни са няколко хипотези: привлекателната сила на утвърдения в културния календар филмов фестивал „Менар“, умелата кампания за промотирането на филма или темата, която той засяга. Всъщност и трите са верни, вървят в унисон, но все пак фокусът, който лично мен, като киновед, най-много ме вълнува, е свързан с посланията на документалната творба. От една страна, съжалявам, че филмът се появява сега, а не преди две години, когато бях в разгара на монографичното си изследване „Между миграция и уседналост: екзотичният друг и новото българско кино“[3] – филмът на Катерина Борисова щеше идеално да се впише в труда по много линии, при това в съпоставителна перспектива. От друга страна – недвусмислено доказва наблюдението ми, че младите авторите (а и не само те) все повече обръщат внимание на мултикултурните, актуални и глобални сюжети, свързани с миграцията, опознаването на различието и обговарянето на стереотипите. В игралното кино има примери с премиери, състояли се през 2022 г. или бъдещи, които очакваме през 2023 г. Това определено е знак, че такъв тип теми са необходими и на българското общество. А и на българската съвременна кинематография, в частност филмова документалистика.
Големият европейски екран, а и медиите, както подчертава Йосефа Лошицки[4] все по-активно показват европейското социокултурно пространство като арена, на която се сблъскват персонажи с различен опит, резултат от преминаване на граници, номадизъм/дство, диаспори, разселване, изгнание, миграция. Някои от тях извършват „пътешествия на надеждата“, други пък се установяват в „градове на надеждата”. Именно през този тип филмови наративи се осъществява своеобразен тест скрининг на нацията в нейните сложни взаимоотношения с процесите на идентификация. И за жалост, киното също показва, че приемащото общество, често е по-враждебно, маргинализиращо, отколкото гостоприемно. От друга страна – чужденците не биват лишени от ореола на идеализация или екзотизация на различието.
В този контекст „Духът на Шехерезада“ е по-различен документален филм и много добре се вписва в казаното от Лошицки. В творбата на Катерина Борисова София е представена като град на надеждата, в който арабската интелектуална и артистична общност намират вдъхновение, мир, хармония, изява, любов, мъдрост, приятели, подслон, вяра... Същевременно се откроява като стил и подход в ареала на заглавия, свързани с Пришълеца / Чужденеца (уседнал или в движение) идващ от Африка или Изтока (в неговата цялост). Да, изповядва еднаква мисия с другите филми – да запознае с различието и претопи незнанието, само че пътят на осъществяването на тази цел е по-артистичен и може би красив.
Следваме стъпките в пясъка, оставени от вездесъщата, знойна Шехерезада – мистичната разказвачка, която ни води през документалния сюжет. Чрез нея прекосяваме невидимите граници на страните от Близкия Изток и Северна Африка, срещаме се с различни персонажи. Това са инструменталистът Саад Аладин от Ирак; Азис Шакир-Таш – поет, арабист и османист, роден в Родопите; певецът и музикант Амджад Джад от Сирия; българката Катя Саяри – художничка на стъкло в Тунис; младият странстващ реге артист и изявен бунтар в арабската пролет – тунизиецът Махди Калифа; социалната активистка Маги Назер, която е наполовина българка, наполовина палестинка; актрисата Манал Ел-Фейтури (позната от сериала „Съни бийч“) – либийка, родена в Лондон, отраснала в Пакистан, но вече влюбена в България.
И така, чрез всички тях потъваме във великолепието на арабската поезия – „Изпий остатъка от нощта си като черно кафе, което събужда белотата на деня и на лицето ти“. Заслушваме се в богатството на музиката, в незабравимия звук от струните на уд и джоза, в ритъма на тарамбуката и... невероятната интерпретация на фолклорната ни песен „Катерино моме“ в сирийско-иракски макам[5] аранжимент. Потъваме в извивките на ориенталския танц, който не е кючек.
Но това е само първият смислов пласт на филма, организиран около изкуството и културата. Този привиден „поетичен кинематографичен воал“ бива отместен елегантно от режисьорката Катерина Борисова и „Духът на Шехерезада“ започва да разкрива други истини, и… други воали – нека ги наречем обществени: избирателността на публичното пространство, представата за близкоизточния свят, която медиите насаждат, религиозните етикети, повсеместните стереотипи, речта на омразата, комфортността на моделите, в които се „натъпкват“ определени общности. Следват много фините „черни воали“ на трагедиите – протестите, несигурността, затворите, диктаторските режими, ничиите/нечиите земи, разделенията, войните, бягството, съдбата на бежанеца. Воалът на другостта: но кой Друг – арабската общност у нас, или ние, българите, в качеството си на Екзотичен Друг в страна от Близкия Изток и Северна Африка? Или ние като ДругиТЕ в собствената си страна, погледнати през очите на иракчанина, сириеца, палестинката, либийката, тунизиеца?
Ето някои реплики от документалния филм:
„Усетих, че българите приличат на нас в много неща. Обичат забавленията и развлеченията. Не са припрени и изнервени в ежедневието си. Действат на принципа „всяко нещо с времето си.“
„Когато седнем заедно, когато изпием чаша чай заедно, или просто прекараме известно време заедно, откриваме, че всъщност има толкова повече неща, които ни свързват, отколкото да ни разделят. Моят досегашен опит в България е... доста гостоприемен и спокоен.“
„В невежеството си се чудех: Източна Европа? И какво ще правя там – порно ли? Ироничното е, че първият ми голям ангажимент беше в България. Българите не са най-усмихнатите и отворени, но ако сте приятели, правят всичко за теб.“
И някъде там, сред всичките тези подтеми е и т.нар. личен воал – този на индивидуалната съдба, на травмата в житейския път на всеки един от действащите лица във филма. Режисьорката го показва внимателно и деликатно, защото е болезнено. А всъщност е някак много… човешко. Неусетно сме в другите стъпки, оставени в горещия пясък на пустинята (първосигналния символ или асоциация за арабския ареал). И преработваме болката на Другия. Заедно. Най-добре да го направим, като се върнем към културата и изкуството. Към Шехерезада, която всъщност е изпълнена от Манал Ел-Фейтури. Наистина много добър сценарен ход от страна на Катерина Борисова.
„Духът на Шехерезада“ е отлично организиран като драматургия – тръгва по дедуктивен път от общото към частното, без да залита към сантимент или носталгия. Без да е ожесточен, наивно мистичен или твърде реалистичен. Много премерен и балансиран като представяне на образи, проблеми и факти, без излишни дължини и говорещи глави. И определено, по особен начин поетичен – включително и в контекста на визуалното (оператор е Тодор Цанов). Не знам защо, но оставам с усещането, че първоначалният замисъл е бил в по-есеистично-приказна стилистика, но разговорите с реалните персонажи са изненадали екипа и творбата е потеглила в по-социални линии. Впоследствие е намерена златната среда. Може и да се лъжа.
Важен филм. Актуален. И талантливо направен.
Длъжници сме на общностите, които обитават българското пространство, от гледна точка на документалното ни кино. А определено има много за разказване, при това в различни документални киноракурси за всички, с които споделяме общото географско, историческо, социално-културно пространство, наречено България. В съвременен аспект като че ли е още по-належащо. Неслучайно Гарет Милингтън пише, че има нещо очароващо в мигранта – в неговия социален и културен усет, което обещава да подмлади и трансформира местните знаци[6]. Киното сполучливо улавя точно това, защото изважда на показ културните липси, а чужденецът се явява като гарант на компенсиране на социалната загуба на домакина. Същевременно е налице романтичното желание мигрантът да бъде поставен на пиедестал, т.е. в ипостаса на обещаваща по-добра „страна“ на нашето общество, на нашия колективен Аз.
„Духът на Шехерезада“, заедно с други образци от съвременната документалистика се опитва да противостои на втвърдяването на монокултурния манталитет[7]. Малко са на брой заглавията, но все пак в последните години се усеща стремеж към повече екранна видимост на теми, свързани с мигриращия човек, дошъл от далечни и екзотични култури. Контекстите на появата на тези филми в Милениума също динамично се променя, както и политическата среда, в която живеем. Сред първопроходците са петте късометражни документални филма на несъществуващия и много липсващ Център за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“, произведени за форума „Невидимите малцинства“ през 2006 г.: „Без граници, без нации“ (реж. Любен Бързаков), „Лунен сладкиш“ (реж. Елисавета Манолова и Жана Попова), „Махди Сафар“ (реж. Димитър Цветанов, Иван Николов, Александър Евтимов), „Хора от страната на кедровите дървета“ (реж. Павлина Ангелова, Николай Тодоров), „Черно на бяло“ (реж. Яна Тавание, Ива Петрони, Боряна Пандова).
Едва през 2014 г. се появява подкрепеният от „Неконформистка алтернатива“[8] силен документален дебют „Алаа“ на Марина Шахризад. А през 2017 г. друг дебют – „Преселение“ на Дамян Михов по сценарий на Марин Дамянов. И двете творби са свързани със Сирия, бежанците и разделението на българското общество.
Темата за Чужденеца/Пришълеца (дошъл отвън или вътрешен – традиционно представен в страната) определено е мащабна за хуманитаристиката, но и също така и за зоната на българската кинематография. Нейното обговаряне непрекъснато предефинира идентичността, защото изразява отношенията с Другия, при това в три вектора – непознат (чужд), познат (свой) и неразбран (свой-чужд / чужд-свой). А това води до подчертаване на културна, етническа, расова, религиозна разлика, до осмисляне на проблемите на асимилация и идентификация.
Определено виждаме етап на смяна на мисловните конструкти във филмовата ни култура, като моделите се разнообразяват и в документалистиката ни. „Духът на Шехеразада“ е пример именно за оригинален, комуникативен и артистичен подход към екранната тема за другостта, мигранта, бежанеца и културното различие. Катерина Борисова, както и други автори в новата ни документалистика, помагат да видим и предифинираме и собствената си идентичност, надскачайки лимесите на локалния разказ за Другия. Дано и да продължаваме в тази позитивна посока.
* Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
** Авторът благодари на Катерина Борисова за предоставените снимки и видеоматериали.
Бележки под линия:
[1] Трейлърът може да бъде видян тук: https://www.youtube.com/watch?v=Gsr9317FlDQ.
[2] Виж предходния текст от рубриката на Теодора Дончева: https://spisaniekino.com/archive-kino/spisaniekino-ianuari-2023/за-връзката-зрител-документален-филм.html.
[3] Пълните данни на книгата са: Мартонова, Андроника. Между миграция и уседналост: екзотичният друг и новото българско кино (Към културологичните полета на идентичността, различието и дискурса Свой/Чужд). Институт за изследване на изкуствата, БАН, София, 2021, ISBN: 978-619-7619-08-9, 230 с.
[4] Loshitzky, Yosefa. Screening Strangers. Migration and Diaspora in Contemporary European Cinema. Bloomington & Indianapolis, Indiana University Press, 2010, р. 8 – 9.
[5] Сложна музикална естетико-емотивна система, разпространена сред арабските и тюркските народи. Подробно виж: Влаева, Иванка. Понятието макам в музиката. – В: Студии по арабистика и ислямознание. Том 2. УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2003, с. 309 – 317.
[6] Millington, Gareth. Urbanization and the Migrant in British Cinema. Spectres of the City. York, Palgrave Macmillan, 2016, р. 113.
[7] Виж: Rings, Guido. The Other in Contemporary Migrant Cinema: Imagining a New Europe? New York & London, Routledge, 2016.
[8] Благотворителната културна платформа е неформално обединение за популяризиране на филмовото изкуство във всички жанрове и форми, в подкрепа на младите и независимите творци в областта на киното и аудиовизуалните изкуства,http://www.newfilmalternative.com.
