ГАЛИНА ЖЕКОВА
РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРА ЗОРНИЦА СОФИЯ
За Зорница София се заговори в българските кино среди през 2004 г., когато тя дебютира с „Мила от Марс“. Филм, в известна степен първопроходец, след който се появиха и други заглавия от млади режисьори, а с тях и надеждата за нова вълна в българското кино. След документалните „Смъртта и целият път обратно“ (2005) и „Modus Vivendi“ (2006), и игралния „Прогноза“ (2008), Зорница София прави касовия хит „Воевода“ (2017), екранизация по разказа на Николай Хайтов „Румена войвода“. Преди да се заеме с филмова режисура, тя завършва живопис в класа на Андрей Даниел. А по-късно специализира в School of Visual Art в Ню Йорк. През последните години работи предимно за телевизията - снима в шест сериала, сред които „Дървото на живота“ и „Откраднат живот“. Режисьор е на театралната постановката „Когато дъждът спря да вали“ и на операта „Захарий Зограф“. Поводът за нашата среща е новият ѝ игрален филм „Майка“ (2022), който ще открие тазгодишната Киномания. Затова фокусът на нашия разговор е насочен изцяло към създаването и снимачния процес на филма. Един тур „behind the screen“, в който няма по-добър гид от самия режисьор.
Няма как да не започнем разговора ни с наградата „Златна роза“, която филмът „Майка“ спечели преди по-малко от месец. Получихте я в момент, в който стана ясно, че „Майка“ няма да се съревновава за Оскар в категория „Най-добър чуждоезичен филм“. „Златната роза“ беше ли някаква утеха и всъщност какво е усещането да получите признанието на най-престижния фестивал за българско игрално кино у нас?
Целият фестивал „Златна роза“ беше за мен като приказен сън, дежа вю на един друг преди осемнайсет години, когато с „Мила от Марс“ се върнах с пет награди. Голямата награда обаче сега за мен беше горещия емоционален прием на първата ни публика и това, че споделихме преживяването с две от трите ромски деца с по-големи роли във филма. Третото дете, което също поканихме, го бяха току-що оженили, пардон – продали. Това е толкова тъжно, но е още един аргумент, че с тези деца трябва да се работи. Държавата трябва да създава стимули и да образова и родителите им, а тези апостоли като Елена Панайотова и нейните артисти, и всички подобни на тях са авангард и надявам се, вдъхновение не само за нас. Както и да го калкулират хронометрите, филмът „Майка“ говори на езика на сърцето. Това усетих след тази първа среща с публиката, която ни посрещна на крака и със сълзи в очите. Това изми всяка следа от тъга по повод техническата дисквалификация на американската Академия. Обикновено, когато филм спечели голямата награда, не трябва да печели и други призове. Счита се, че наградата за най-добър филм съдържа всичко. Фактът, че международното жури присъди още три награди на „Майка“, ме изпълва с благодарност и показва какво впечатление са оставили у тях присъствието на Дария, тихият стълб на филмите ми, операторът Крум Родригес, и тези дечица с техните вселени.
Идеята за създаването на филма идва от реална личност. Това е режисьорката Елена Панайотова, с която се познавате повече от двайсет години. Тя е и един от героите в документалния ви филм „Modus Vivendi“. Разкажете ни за първата ви среща с Елена и как тя ви промени, така че и двайсет години по-късно нейният житейски път да бъде ваше вдъхновение?
Не си спомням първата среща с Елена и не мога да кажа, че ме е променила. Имаме си един общ приятелски кръг, заедно с Невена Дишлиева, издателката на ICU. От много години вече. Аз знаех, че създаде проекта за деца в Широка лъка и я включих в документалния ми филм с още шест човека, които следват необичайните си мечти. Тогава Елена беше в началото на проекта и само подозирах, че отдолу има нещо много голямо, за което тя не говори. Усещах мощната ѝ мотивация, визионерството ѝ, а резултатите с децата просто бяха налице. Няколко пъти исках да взема участие като артист в лятната театрална академия и да ѝ помагам, но всеки път нещо съвпадаше с мой проект и после програмата спря. Но темата не ме остави и ето ни двайсет години по-късно с филм, вдъхновен от делото на Елена. Най-впечатляващо за мен е това, че тя не се отказва. Не спира пред факти, диагнози и „обективната истина“. С упорството на дете и визия и замах на артист, тя избира да помага на по-нуждаещи се от нея същества. Вдъхнови ме последователността ѝ, с която тя трансформира травмата си в триумф. Работата с деца в неравностойно положение – било то сираци или деца от улицата, чрез изкуство и театър – поражда грандиозни резултати, това също е безкрайно вдъхновяващо за преживяване и бетонира вярата ми, че света може да стане едно по-добро място. Просто трябва всички да участваме. „Уширика“ – заедно, на суахили.
Филмът засяга болезнени теми, които съпътстват живота и най-вече израстването на една вече зряла жена. Невъзможността да си майка в традиционния смисъл на думата. Трудността на избора както в кариерен, така и в личностен план. „Майка“ има и силно социално послание. Колко време ви отне написването на сценария и как протече сътрудничеството ви с Миглена Димова?
Това е най-приятният процес на писане на сценарий, който съм имала досега и Меги Димова има основната „вина“ за това. Тя е много организиран човек, успява да събуди вдъхновението си по график. Създадохме си методология, при която едната от нас пише даден драфт на сценария, а другата го редактира и в следващия драфт е обратното. Това запазва съзнанието на всяка една от нас свежо и по-обективно. А преди всеки нов драфт правим заедно план за пренаписването след дискусия и особено след работата със скрипт докторите ни в програмата „Скрипт Ийст“. За първи път участвам в тази програма и съм безкрайно доволна от начина, по който е структурирана, високото ниво на консултанти и методологията им да постигат резултати. Аз също преподавам на сценаристи в работилниците на Сдружение „Творци“, опитвайки се да предложа на достъпна цена компилация на най-успешните за мен практики в тази област. Сценарият ни е развит за около три години общ процес, заедно с двете ми пътувания в Кения, които промениха и сценария със случки и реални персонажи, които срещнах там, и паралелно с процеса на финансирането на филма. Междувременно заснех и доста сериали и поставих една опера. А писане на драфтовете, които мисля, че бяха осем, ни е отнемало около месец всяко, с подготовката и ревизията му.
Не мога да изтрия от съзнанието си репликата, с която едно от децата в Кения коментира рисунка пред главната героиня във филма. Цитирам по памет – „Това е една тъжна рисунка. Много деца, а само една майка“. Вие самата също сте родител, но отваряте една важна и дискусионна тема за фигурата на майката извън традиционните порядки. Всъщност има ли дистанция между майчинството и възможността да бъдеш майка?
Сюжетът с Джомо и рисунката му е идея на Меги и съществува от самото начало още в трийтмънта от десет страници и още преди да я запозная с Елена Панайотова. Тя държеше да изградим конструкцията на сценария, преди да изследваме живота на „истинската Елена“, за да избегнем обичайните капани на биографичен филм. И това се оказа доста полезно. След първата ни обща среща с Елена, на която изписахме цяла тетрадка със спомени, можеше да се изгубим в морето от факти. Но именно наличната рамка на сюжета ни помогна да изберем кое влиза и кое не в сценария. Самата Елена държеше историята да не е биографична, а художествена, с формулировката „вдъхновен от“. От самото начало дефинирах за себе си два типа родителство – единият е желанието „да имам дете“, в което се усеща стремеж към притежание, а другият е намерението „да бъда родител“, в което има посока на даване ориентирана към едно същество, към много или към света. Вторият модел изисква зряло съзнание и прави възможна реализацията на повика за родителство не само по един начин и не само по физически път. Това прави нашата героиня и истинската Елена, и всяка една от „Елените“, мъже или жени, в България или в Африка, които срещнахме по пътя на реализацията.
Снимате основно на две локации – в Широка лъка и в най-голямото гето в Кения – Кибера. Самата Елена Панайотова ли беше ваш гид на тези места?
Широка лъка си обичам още от снимките на документалния филм „Modus vivendi“. Елена Панайотова не е работила в Кибера, а в Кисуму – едно село до езерото Виктория, което ние не харесахме за снимки на филма. Там бяхме с Петър (моят съпруг) и един местен гид, за да интервюирам хора, да посетя сиропиталища. Там срещнах и прототипите на Мили и Мат. Но Кибера стана моя страст още при първото ни посещение там – по-кинематографично е, хората са много различни и специални, бедни, но горди и радостни, с много силно усещане за общност. На второто ни отиване там с Петър и Крум (операторът на филма) в едно сиропиталище, наречено „Рай“, се оказа, че сиропиталището е почти отнесено от калта през дъждовния сезон. 12 от 30-те деца бяха раздадени из околните къщи. Представете си само ваши съседи да ви дадат няколко деца за неизвестен период от време, докато „построят втори етаж на сиропиталището“. Кибера ми прилича на мравуняк, и визуално, и организационно.
Разкажете повече за снимките в Кения. Снимате на няколко различни локации. Представяте една туристическа Кения – тази на сафаритата и срещата с племето масаи, но същевременно и суровата действителност и мизерията в Кибера. Как протекоха снимките – имаше ли трудности, за които не бяхте предварително подготвени?
Всичко беше много различно, необходима ни беше гъвкавост и будност да улавяме момента или да се адаптираме, и ние, и сценария, към съществуващи обстоятелства. Когато Крум кацна с втората част от екипа и го заведохме на техническия скаут, една от локациите, двуетажна постройка, която бях избрала предния ден, просто беше изчезнала. Бяха я разглобили и изнесли. Тогава Крум измисли мотото „да снимаме бързо и каквото има, докато е още тук“. Не ми дадоха да направя кастинга на главните роли, докато не останаха три седмици преди началото на снимки. Казаха, че поради високата смъртност кастинги не се правят по-рано. Това е стряскаща за нас информация и много необичайна работна среда. На екипа се плаща за всеки един работен ден в края на работния ден. Вероятно по същата причина. Екипът на компанията, с която снимахме, беше кален от много сериозни продукции като „Вечният градинар“ с Рейчъл Уайз и Рейф Файнс, „Лара Крофт 2“, „Потапяне“ на Вим Вендерс. Този екип изнасяше огромно натоварване без никакво оплакване и в много заразително добро настроение, въпреки динамичния процес и физическото натоварване – защото всичко се носеше буквално на ръце в гетото, поради факта, че коли не достигаха до много от локациите. Единственото, което трябваше да им бъде уважено, е храната. Ядеше се много и то още преди началото на снимките. Някои хора идваха в 4:30 през нощта, сядаха на огромни маси и ядяха тристепенно меню, сякаш за вечеря имаше луна и звезди и работния ден още не беше почнал. С това денят им ставаше поне 14-15 часа, но за начало на работния ден там се брои отваряне на вратите на камионите, дотогава само се яде.
Образът на Елена сте поверили на Дария Симеонова. Имаше ли кастинг за ролята или, създавайки сценария, вече знаехте, че искате тя да изиграе Елена?
Мариана Станишева направи сериозен кастинг за около трийсет актриси на тази възраст, с професионални видеа с монолог на български и английски и диаложна сцена. Имахме наистина много добри актриси и много добри проби. Но тази на Дария ни остави просълзени и без колебание коя е нашата Елена. Бях работила с нея в сериала „Откраднат живот“ и познавах потенциала ѝ. Даже мислех, че той не е използван на сто процента досега. Това, с което Дария ме изненада, не е в художествените резултати, а с това какъв характер извади. Убедена съм, че без нея като човек, не само като актриса, нямаше да завършим този филм, нито можеше да има подобни резултати и характер. Много инвестирахме в подготовката си с нея, срещахме се 6 – 7 месеца по веднъж седмично, тя интервюираше жени с подобен проблем, изграждахме психологията на образа, страхове и маски, дързост и воля, отношения към всичко и към себе си. Дария стана героинята Елена месеци преди да завъртим камерата, правеше упражнения в живота си, които после обсъждахме. Това е много дълбоко ниво на вникване в образа. Когато на терен децата ѝ викаха Елена, те бяха всъщност по-прави от онези, които я наричахме Дария. Когато се оказа, че ще снимаме „фристайл“, както ние му викаме, това нейно потъване в образа и сливане помогна. Понякога тя си общуваше в почивката с децата, сякаш си е Елена. Често с Крум започвахме да я снимаме без предварителен план. После ѝ давах тихо знак коя сцена да пробва и тя в играта си и в реалното общуване с децата стартираше репликите. Няма да е пресилено ако кажа, че нейният работен ден не беше дванайсет часа, а три месеца.
А как избрахте Леон Лучев?
Леон си го харесвам от години, но някак в „Прогноза“ се разминахме. Ирена Маркович, моята хърватска копродуцентка, направи чудеса, за да ни го даде за филма. Той е много ангажиран и скъп актьор, но същевременно сърцат, земен, добър баща на много деца и, смея да кажа, приятел. Чест е за мен, че работих с него. Изцяло негова е заслугата да очовечи и стопли един персонаж, който поне на сценарий беше малко схематичен. Сцените му с Дария в Африка мен винаги ме вълнуват, независимо че съм ги гледала стотици пъти. Любовта отвъд обекта си е голямо нещо, не е тема на този филм, но ми е приятно, че образа на Леон, независимо че е второстепенен и на моменти антагонист на Елена, също претърпява обрат към края на филма.
Убедена съм, че едно от най-големите предизвикателства е била работата с децата от Широка лъка и тези от Кибера. Разбрах, че те са натуршчици и всъщност наистина са сираци. Разкажете как преодоляхте бариерата, която тези деца понякога изграждат? Как успяхте да навлезете в техния дискретен и интимен свят и да ги предразположите за съвместната ви работа?
От самото начало взех решение да не снимам деца-актьори. Няма такива, които да изглеждат, да говорят и да действат като сираците или децата от улицата. Наясно съм с трудностите в работа с натуршчици, но обичам автентичността, която те носят и затова често работя с такива. Инвестирахме време да ги опознаем, да работим с тях, да играем заедно, включително и футбол. С Дария, със Стела, с артистите, които работеха с тях. Към някои се наложи да имам индивидуален подход, но няма време и място да разкажа за всяко поотделно. Това беше време и ресурс, който предвидихме от самото начало и съм щастлива, че го реализирахме така. Страничният ефект на този процес е, че не спирам да ги мисля, връщат ми се имената им, лицата им, думите и… едни мечти.
Тази подготовка приличаше съвсем мъничко на онова, което Елена Панайотова и нейните артисти са правили с децата. Изкуството е мощен генератор на промяна. А при тези, недокоснати от него, резултатите са грамадни. Изпитвам огромен респект към всички, които, както нашата героиня, смятат, че децата на света са ангажимент на всички.
Какво е личното ви впечатление от Кения и бихте ли се върнали на места като Кибера?
О, да. Бих се върнала по тези места и с тези хора, и за работа, и заради себе си. Скоро си говорихме за това със съпруга ми и открих, че и за него е същото. Вероятно е поради естеството на връзките, които създадохме там. Но такъв филм не може да се направи по стандартния начин или просто ние не можем така. Голяма мечта ми е да намерим спонсори и да доведем няколко деца от Кибера за откриването на Киномания. По начина, по който участието в премиерата на „Златна роза“ въздейства на ромчетата от Широка лъка, умножено по десет, мисля, ще бъде за деца от гетото да кацнат в Европа и да им се случат небивали за тях неща. Надявам се този филм да сбъдва мечти за някои от тези деца, така както за мен филмът е сбъдната мечта.
Още с дебютния ви игрален филм „Мила от Марс“ поставяте жената в центъра. Във „Воевода“ продължавате тази тенденция. С „Майка“ също. Можем ли да кажем, че сте режисьор, който силно се вълнува от изборите, които жените правят?
Вероятно така се получава. Не го правя целенасочено, просто разказвам това, което ме вълнува.
Какво е мнението ви за квотите за жени-режисьори? В някои страни те вече са факт. Какво е вашето виждане за този вид практика?
Мисля, че квотите са важни да се изравняват постепенно, въпреки че това също може да създаде дисбаланс. Истории от жени са разказвани несправедливо по-малко от истории на мъже през стоте и повече години на филмово изкуство, още по-малко за жени от женска гледна точка. Хуманизмът минава през познаването на „другия“, а това за мен е важна стъпка към едно по-малко антагонизирано човечество, с разбиране и респект към различния и неговата истина. Не подценявам ролята на мъжете в този път и съм с огромен респект към творци, разказвали истински, покъртителни женски истории като Алмодовар, Майк Лий, Ларс фон Триер. Но нека дадем гласност на женските гласове и да имаме любопитство към техните истории, гледни точни, падения и възходи. За да излезем от плоскоземното схващане за света.
Като активен участник във филмовия процес някога чувствала ли сте се маргинализирана заради половата ви принадлежност? Въобще има ли в действителност някакъв по-различен подход към жените в киното?
О, да. Разбира се, че има различен подход – в миналото особено много, сега не или е поне умело прикрит.
Нека се върнем към филма ви „Майка“. Всеки творчески процес е и плод на личностно търсене, на съприкосновение на вътрешните реалии със света извън нас. Създаването на „Майка“ промени ли ви по някакъв начин?
„Усикуфе рохо“ е израз, който в един от първите дни ми каза убер шофьор, който закъсня с двайсет минути. На суахили означава: „Не оставяй надеждата да умре, не оставяй сърцето ти да умре“. Това сякаш определя отношението на местните към всичко. Тяхната благодарност и радост от живота е много респектираща на фона на средата, в която пребивават. Тя контрастира с нашата презадоволеност, в която ние много бързо и успешно ставаме нещастни, неглижирайки дара на живота. „Майка“ ме промени и още ме променя.
Имате ли любима сцена от филма?
Оригиналните мечти на децата. Елена и Леон в колата за летището и в една друга кола в началото и една тяхна сцена в Африка, която завършва с „не искам да бъда щастлива“.
„Майка“ открива тазгодишното издание на Киномания. Споделете каква ще бъде съдбата на филма оттук нататък? Продължава ли фестивалният му живот и кога ще бъде показан в българските киносалони?
Сега е международната премиера на „Майка“ в състезателната програма на Варшавския фестивал. През ноември имаме пет фестивала – в Котбус, Германия, в Хага, в Минск, в състезателната програма и в един друг А категория фестивал, който ще бъде анонсиран скоро, както и откриването на Киномания в НДК, което е българската гала премиера. А филмът ще бъде по кината в цялата страна от 13 януари. Заповядайте!
