АНАСТАС ПУНЕВ

 

И този ноември Киномания ще бъде първата асоциация за месеца. Докато следващите афиши очакват новите заглавия от фестивала, внушителната селекция от класически филми заслужава особен поглед, тъй като няма нито един грешен избор. За съжаление, два от поводите за специални прожекции са свързани с тазгодишната раздяла с Жан-Люк Годар и Жан-Луи Трентинян, но това само прави срещата с техните филми още по-задължителна.

„Особняци“ на Годар често е определян като един от най-гледаемите му филми или дори като „филм на Годар за всички онези, които не се вълнуват от киното на Годар“. Той също така е представителен за неговото собствено верую, че за да се получи добър филм, не е нужно нищо повече от момиче и пистолет. И наистина – очите на Ана Карина и леко пластмасовият гангстерски елемент са сякаш единствените компоненти на този филм и въпреки това са напълно достатъчни.

Филмът е роден от противоречивите влияния на Годар от началото на 60^-те. Той се родее както с всички неизвестни авторски американски ленти, които самият той популяризира като критик в „Кайе дю Синема“, така и с класическите холивудски жанрови филми с цялата им „дразнеща“ увлекателност. Тези влияния обаче не биха действали по същия начин, ако в центъра на филма не беше поставен култът към младостта и едновременно с това иронията към нейната наивност. Историята на Одил, Франц и Артюр (Анна Карина, Сами Фрей и Клод Брасьор) е една пределно обикновена история за любовен триъгълник и неуспешен опит за обир, но нищо не изглежда толкова обикновено заради мечтателната атмосфера на филма. В „Особняци“ има нещо нетърпимо леко, като внезапен изстрел, след който не може да повярваш, че смъртта е истинска.

  ОСОБНЯЦИ (1964, РЕЖИСЬОР ЖАН-ЛЮК ГОДАР)  

Сивият облачен Париж, напълно различен от обичайните представи, е естественият екран, на който Годар прожектира фантазиите на героите си – неориентирани в изобилието на 60^-те, затрупани с образи и културни референции, сякаш живеят нечий друг живот, тъй като в реалния нямат нищо интересно за правене. Жените от този свят са твърде емоционални, а мъжете предпочитат да цитират чужди мисли. Изглежда красиво, но едновременно с това се оказва безнадеждно по един неразбираем начин за повърхностните любители на романтиката във френското кино от този период. За съвременния зрител филмът се асоциира най-вече с епохалната си танцувална сцена, която според признанията на Годар е не просто импровизация, а е заснета с един дубъл. Тя е впечатляваща най-вече с начина, по който вътрешният свят на тримата герои е отразен в задкадров глас на самия режисьор. Визитката на филма, която дава сведение за цялата епоха, са думите за един от тримата: той вече не знае дали светът се превръща в сън или обратното.

В типично провокативен стил Годар заявява, че в „Особняци“ няма цитати. В действителност могат да бъдат открити всякакви позовавания, откраднати по най-безсрамен начин, но в манипулативния коктейл от хвърлени фрази се създава една модерна поезия, която носи отпечатъка на своя автор. Това, че поезията може да се вихри сред един банален криминален материал, е освобождаващото и вдъхновяващото в „Особняци“. Неговата сила е, че представя в изкристализирала форма маниера на Годар от началото и средата на 60^-те – има постоянни опити за измъкване от оковите на наратива, но същевременно се използва всичко полезно в него, без да се забравя, че най-директният път към вниманието на зрителя е ангажирането със съдбата на героите.

Друг класически шедьовър е „Моята нощ с Мод“ на Ерик Ромер. Един от първите зрели филми на Ромер е част от серията му от шест морални приказки, но моралното тук е свързано не с морализаторство, а с традициите на френската морална школа. Именно един от най-видните моралисти – Блез Паскал, е своеобразен главен герой, тъй като неговият популярен облог за съществуването на Бог е в центъра на тревогите на едноименния протагонист, изигран от Жан-Луи Трентинян.

  МОЯТА НОЩ С МОД (1969, РЕЖИСЬОР ЕРИК РОМЕР)  

Докато за Годар от 60^-те Париж е сам по себе си главен герой, „Моята нощ с Мод“ е деликатното оттегляне на Ромер в живописната провинция, оставяйки зад себе си твърде политизираната столица в зората на бунтовете от 68-а година. Клермон Феран през зимата е градът, където хората могат да говорят спокойно и задълбочено на философски теми – нещо, което Париж вече не предлага на своите жители. Именно 40-минутният разговор между Жан-Луи и Мод (Франсоаз Фабиан) е естествената притегателна сила на филма – в него има толкова много думи, но въпреки това оставаме с натрапчивото усещане, че красотата идва не от тях, а от всичко помежду им. Разговорите не са разговори, а са форма на действие.

В облога на Паскал случайността има голяма роля и „Моята нощ с Мод“ е филм за това по колко различни пътеки могат да поемат човешките отношения. Когато Жан-Луи среща за първи път Франсоаз (Мари-Кристин Баро) в малкия град, където не познава никого, той е убеден, че иска да се ожени за нея. Този странен облог може да се тълкува като своеобразен пазарлък с вярата, тъй като Жан-Луи и Франсоаз са вярващи католици и верността на Жан-Луи трябва да бъде заявена още при първата им среща, за която Франсоаз не подозира. Тази ригористична гледна точка е тествана от Мод, която е всичко различно от Франсоаз – атеистка, брюнетка и въплъщение на несигурността, но и на авантюристичното. Сблъсъкът на двете гледни точки е красив дори само в битието си на философски дебат, но в него има още много – не само изненадващ обрат в самия край на филма, а и усещане, че тези хора познават себе си от години и се опитват да излъжат себе си, като убедят другия в правотата си.

Общ белег на всички „морални“ филми на Ромер е, че героите в тях държат на своите принципи, но не успяват да удържат постоянство в спазването им. Жан-Луи е образец за рационалния мъж, който третира хората като статистическа информация и това е неговата незрялост, но незрялост, чиито фатални последици той приема с рицарско достойнство. Макар да изглежда, че такива мъже вече няма, казусите, пред които е изправен, звучат точно толкова актуално, колкото преди половин век. Дали живот, в който той избира Мод, е по-„правилен“ или интересен от живот, съобразен с моралния му код? Не просто няма верен отговор, ами отговорът не се дава изобщо от хората, а от случайността.

Геният на Ромер е, че аналитичността му не превръща филмите му в студен документ. Същевременно боравенето с най-фините настройки на чувствата не води до мелодрама. Отделни фрази и диалози имат самостоятелна литературна стойност, но „Моята нощ с Мод“ има толкова голяма метафизична мощ, че дори границите на кинорепрезентацията му отесняват.

 

„Особняците“ и „Моята нощ с Мод“ може да бъдат гледани на Киномания.