ЙОАНА АНГЕЛОВА
„Невидимите улици“ на София е един отдавна замислен проект, който смесва документален и художествен подход към архитектурния облик и историческата памет на столицата. Съвсем закономерно спрямо съдържанието, изложбата е представена в Софийска градска художествена галерия (20.09 – 23.10.2022) и се осъществява със съдействието на програма „Култура“ на Столична община. Авторите Лиляна Караджова и Димитър Стоянович не за първи път работят заедно[1], като и този път търсят въздействие чрез смесването на фотография и текст.
Заглавието на изложбата е вдъхновено от книгата на Итало Калвино „Невидимите градове“ (1972), а авторският текст на Димитър Стоянович „върви“ по стените на галерийното пространство над въображаеми улици, „изградени“ от поредици фронтално заснети фасади на къщи, които някога са били обитавани от изтъкнати, културно значими личности. Пред публиката е представена реализацията на бляна по един възможен град, населен изцяло от стойностни хора с изключителни постижения и принос в националната култура.
СНИМКИ ОТ ИЗЛОЖБАТА „НЕВИДИМИТЕ УЛИЦИ“, ЛИЧЕН АРХИВ
Възприемайки текста паралелно с фотографиите, получаваме една въображаема културна карта на София, преминаваща по общо шест тематични улици – пет за артистичните гилдии и една за държавниците от Третата българска държава. Експозицията включва топографски карти на „Улицата на държавниците“, „Улицата на писателите“, „Улицата на поетите“, „Улицата на артистите“, „Улицата на музикантите“ и „Улицата на художниците“. Те са „построени“ от фронтални кадри на някогашните домове на избрани бележити личности[2], а под тези снимки върви без прекъсване дълга линия от различни детайли (на врати, прозорци, паметни плочи и т.н.).
ФРАГМЕНТИ ОТ ФОТОГРАФСКАТА ИНСТАЛАЦИЯ „НЕВИДИМИТЕ УЛИЦИ“
Фотографската инсталация на Лиляна Караджова и Димитър Стоянович – един същевременно документален и художествен проект за София, прониква навътре в същността на нещата. Комбинацията на фотография и текст несъмнено дава няколко нива за прочит на изложбата, а от своя страна посетителите имат възможността да ги съединят. Фотографии в по-голям формат, детайли, текст – резултатът от съвкупното им въздействие отваря път към преосмисляне на околната среда. Забързани в своето ежедневие, хората вървят по улиците на големия град, без да се оглеждат; често дори и не предполагат къде се намират. В този смисъл авторите на изложбата показват всички онези невидими връзки, които можем да открием, разхождайки се из улиците на града. Те ни представят една въображаема София – такава, каквато им се иска да бъде. В текста на Димитър Стоянович няма исторически сведения относно самите къщи или архитектурния план на столицата. Напротив, той „разказва“ за субективния опит за града; за това, което е значимо. Преминавайки през изложбата, зрителят може да усети, че къщите носят със себе си историята на своите обитатели. Докато наблюдава тези фасади, не означаващи нищо сами по себе си, той е приканен да направи прелом към духовното. Защото не фасадите, а хората, обитаващи самите сгради, ги изпълват със съдържание.
ФОТОГРАФИЯ ВЪРХУ ЧЕРНОБЯЛ 120 РОЛ ФИЛМ ЗАСНЕТ С ПАНОРАМНА ПИНХОЛ КАМЕРА, ПЕЧАТ ВЪРХУ СИНТЕТИЧЕН ПЛАТ.
В първата част на тази концептуална изложба са подредени топографските карти на шестте улици, а в дъното на галерията е разположена фотографска инсталация, изградена от панорами. Заснети върху черно-бял рол филм и отпечатани върху полиестерен плат, те много напомнят на съновидения. Използваната техника за заснемане, при която кадрите се застъпват, дава възможност да бъдат поставени на една улица къщи, които иначе се намират на различни локации в София.
Както и в предишния си общ проект – „Свободата тук-и-сега“, двамата автори отново залагат на черно-бялата фотография. Снемането на цвета позволява да бъде получен образ, който да не е така обвързан с времето. Методът на работа е систематичен – обектите са заснети от една и съща гледна точка; на по-мека, равна светлина; по едно и също време на деня. Приложен е подходът на фотографската типология, която обаче вместо да бъде представена в решетка от хоризонтално и вертикално групирани снимки, е организирана изцяло хоризонтално, следвайки логиката на една улица. Именно този подход свързва работата на Бернд и Хила Бехер (1931 – 2007, 1934 – 2015) с тази на Лиляна Караджова. В творчеството на семейство Бехер, чието преподаване повлиява цяло поколение немски фотографи (вкл. Андреас Гурски /р. 1955 /, Кандида Хьофер /р. 1944/ и Томас Руф /р. 1958/), наблюдаваме ясно очертани, неутрални изгледи на индустриални архитектурни форми, гледани от фиксирани гледни точки на фона на безоблачно небе и без експресивни ефекти. Това, което те търсят в своите обекти, са начините, по които един тип структура (водна кула, доменна пещ и т.н.) променя своя външен облик съобразно специфичния исторически, географски контекст, в който е поставена. Тези характерни за мястото особености са най-ясно видими, когато Бехер показват своите снимки групирани и в решетки, сравнявайки различните форми, което скоро се превръща в предпочитан от тях метод за представяне[3].
Томас Щрут (р. 1954) – един от най-ранни ученици на Бехер – също използва фронтална гледна точка и базиран на сравнението похват. Той избира за своя основна тема градската улица, като първоначално се фокусира върху родния си Дюселдорф, преди да премине към други европейски градове. Щрут каталогизира с точност и безпристрастност несъзнаваните структури, които характеризират една култура – тази неподражаема смесица от натюрел, форми и мащаби на улиците ѝ, която не може да се изведе като заключение. От своя страна Лиляна Караджова и Димитър Стоянович строят „Невидимите улици“ на своя роден град с изображения, вариращи от информационни до поетични, от ежедневни до необикновени. И докато Франк Бройер (р. 1963) – един от последните художници, учили в Дюселдорфската академия при Бернд и Хила Бехер, събира отделни примери за архитектурни типове (подобно на своите учители) – фасадите на транснационални, постиндустриални корпорации, които чертаят световните тенденции – фасадите по „Улицата на държавниците“ и тези на творческите гилдии от инсталацията на Караджова и Стоянович ни пренасят във въображаемия свят на поетичното.
Нашата столица има дългогодишна традиция във визуалната документация, с много издания, организации и институции, ангажирани с този процес. Реализирани са и немалък брой богати на информация проекти, посветени на старите къщи на София. Фотографската инсталация на Лиляна Караджова и Димитър Стоянович обаче свидетелства за промяната във възможностите за визуално изразяване в този контекст. Разработеният личен фотографски подход и визуален стил черпи от документалните и художествените традиции на фотографията и съчетава характеристиките на двете в нова, уникална визия. Представените в изложбата изображения са едновременно топографски снимки и преобразяващо изкуство, навлизащи в дълбочина. Тук въображението е така умело вплетено с реалността, че не могат да бъдат разделени.
Бележки под линия:
[1] „Невидимите улици“ е втората им подобна съвместна изява, след фотографската инсталация и фотокнигата „Свободата тук-и-сега“.
[2] Личностите, избрани от творческите гилдии, са по дванадесет на улица, а за тази на държавниците – двадесет и пет. Те са отбелязани и в други топографски карти, където е поместена кратка информация за тях.
[3] Виж в: BECHER, Bernd, BECHER, Hilla and ZWEITE, Armin, 2004. Typologies. Cambridge, Mass: MIT Press. ISBN 978-0-262-02565-2.
***
НЕВИДИМИТЕ УЛИЦИ
Димитър Стоянович
(по Итало Калвино)
Невидимите улици на този град създават утешителна представа за безвремие. Никой не ги е виждал с очите си, но това не ги прави по-малко реални. Най-малкото, защото едно място, каквото и да е то, не съществува само по себе си, а се измисля – и доизмисля – от неговите обитатели. Нито една къща и нито един дом нямат смисъл без хората, които ги обитават.
Какво остава за улиците, последният дом и на бездомните. Телом и духом.
По невидимите улици на възможния град се срещат хора, които имат какво да си кажат. Че и отгоре: имат за какво да си помълчат. Това рядко се случва в действителността, а тук не е нищо необичайно. Сетивата са силно изострени. Когато минувачът, прозиращ отвъд видимото, премине край къщата на поета, той стъпва на пръсти, за да не заглуши с бездарните си стъпки едва уловимия шепот на раждащия се стих. Под прозорците на композитора се е събрала тълпа, която има способността да чува всяка нота от последното му произведение, преди още да бъде изпълнена. Влюбените двойки измислят нови цветове за художника и му ги носят в шепи, за да рисува картините си с тяхната любов, единствено оцеляваща във времето.
Кой знае как, дори децата са необичайно тихи. Играят си на войници само покрай дворовете на военните и то само защото знаят, че така им доставят удоволствие.
Започне ли тук да вали дъжд, превозните средства спират и всички излизат на открито за да отмият тревогите си, пък и да послушат птиците, чийто хор се включва непосредствено след последната капка. Същото се случва и когато вятърът загъделичка листата на кестените, и когато звездите изпишат неразгадаеми руни в нощното небе, преди да сбъднат с последния си полет мечтите на онези, осмелили се да погледнат нагоре. В този смисъл не е за учудване, че повечето от превозните средства наоколо всъщност остават неподвижни и постепенно са се превърнали в убежища за хармонично съжителстващи кучета и котки.
Колкото повече поколения преминават по невидимите улици, толкова повече прави впечатление, че мъртвите им обитатели многократно надвишават живите. Този, сам по себе си, неопровержим факт не би трябвало да буди никаква тревога, точно обратното. Къде другаде все още тленният би срещнал отново любимите си хора, напуснали пределите на видимото, за да им разкаже своите копнежи, тревоги, сбъднати и несбъднати мечти, да чуе още веднъж смеха им, да им припомни колко много ги обича, тъй като никога не им го е припомнял достатъчно. Къде другаде би имал възможността да повърви до мъдрите държавници, гениалните писатели, поети и артисти, научили го да намира смисъл в безсмислието и по този начин неусетно превърнали се в най-близките му приятели.
Невидимите улици са последното убежище на онези, които все още умеят да виждат със сърцата си. Въпросът никога не е бил дали съществуват. А за кого?
