С ЛЮБЕЗНОТО СЪГЛАСИЕ НА ЛИК – ИЗДАНИЕ НА БТА, СПИСАНИЕТО ПУБЛИКУВА СЪС СЪКРАЩЕНИЯ НЯКОИ ОТ МАТЕРИАЛИТЕ ОТ СПЕЦИАЛНОТО ИЗДАНИЕ, ПОСВЕТЕНО НА ВАРНЕНСКИ ФИЛМОВ ФЕСТИВАЛ „ЗЛАТНА РОЗА“, ПО СЛУЧАЙ 40-Я ЮБИЛЕЙ НА ФЕСТИВАЛА.
ФЕСТИВАЛИТЕ ИЗМЕРВАТ СИЛИТЕ И ПОДРЕЖДАТ ЦЕННОСТИТЕ
ВЕРА НАЙДЕНОВА
През последните десетилетия филмовата продукция се развива главоломно. Фестивалите са ѝ все по-необходими – за концентрация, за селекция. Особено значение имат националните – за кинематографичния процес и по общо за културата като цяло. Подобно на всяко състезание, те проверяват „здравословното състояние“ на общността, измерват силите и подреждат ценностите. Кризата, която днес преживява глобализацията, вероятно ще удължи живота им…
Националните фестивали, естествено, поемат в себе си характеристиките на средата, в която се осъществяват – културна, нравствена, идеологическа, политическа. Това, разбира се, се отнася и за нашия „Златна роза“. Ще си позволя да разкажа случаи, на които съм била свидетел. Допускам, че при награждаването и днес има различни манипулации, но тези, за които ще стане дума, са от по-отдавна.
РИЦАР БЕЗ БРОНЯ (1966, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ)
През 1966 г. като начинаеща киножурналистка работех в екипа, изготвящ бюлетина на фестивала. Журито беше взело своето решение, информацията беше готова, когато дойде министърът на културата, за да „внуши“, че „Розата“, определена за „Рицар безя“, трябва да отиде при „Цар и генерал“. Помня добре, че двама от членовете – режисьорът Владимир Янчев и кинокритикът Христо Кирков – не си промениха мнението. Те бяха предпочели по-малко политическия филм и удържаха на избора си. Но бяха малцинство.
По-късно, когато самата аз вече участвах в журито, се случи нещо друго: почти до сред нощ чакахме обаждане от „кабинета на другаря Живков“ за това кой филм да отиде на върха. Такова обаждане обаче не последва и всеки гласува както намери за добре.
Спомням си нещо ярко и от светската част. Както се знае, фестивалите са средище на звездни истории, на лични интриги, а тази е знаменателна, тъй като е свързана със скъпи за българското кино хора: Невена Коканова, Любомир Шарланджиев, Раде Маркович. За това са разказвали и други, но аз го видях с очите си. Множеството от фестивалците вечеряха на терасата пред хотел „Одесос“; по някаква работа трябваше да мина през вътрешната зала и там, на една единствена маса, разговаряха те, тримата. По-късно научихме, че това е била фаталната среща, след която Невена и Раде са се разделили.
И нещо по-отскоро. Актрисата Мария Бакалова беше още студентка и имаше роля в късометражен филм. След прожекцията я срещнах на „фестивалния“ булевард „Сливница“, прегърнах я, целунах я по челото и казах: „Ти ще станеш звезда“. Звучи невероятно, но е факт. И днес се чудя как се роди този мой жест – от професионален усет или от обикновена житейска интуиция?
ФЕСТИВАЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ФИЛМ „ЗЛАТНА РОЗА“ 1970
„ЗЛАТАН РОЗА“ – С ПАТОС, НО БЕЗ НОСТАЛГИЯ
АЛЕКСАНДЪР ДОНЕВ
Чувствам се дълбоко свързан с фестивала на българския игрален филм във Варна, както е наречен при своето възникване, известен днес като „Златна роза“. Роден съм няколко месеца преди той да бъде проведен за първи път. Впрочем, през същата година излита първият човек в космоса и е издигната Берлинската стена. Спомням си репортажи от фестивала в кинопрегледи и „По света и у нас“, присъствал съм на всички издания на фестивала от 1984 г. насам и дори съм ръководил организирането на един от тях (през 2010), който по особен начин влезе в историята. За мен „Златна роза“ е най-важното събитие в календара на българското кино. Да седиш в препълнената петхилядна зала на Двореца на културата и спорта, в която дори авторите на филма, който се прожектира, трудно си намират места, беше забележителна емоция. Все пак и тогава, преди повече от 33 години, се виждаше, че за определени прожекции част от публиката е „организирана“ по профсъюзна, партийна и комсомолска линия или представлява просто доведени под строй ученици и войници. Днес съм убеден, че по-важно от мотивите, с които влизаш във филмовата зала, е чувството, с което излизаш от нея.
Много от филмите по онова време предизвикваха преживяването на празник у зрителите. Сигурен съм, че някои идеологически „правилни“ произведения (като „Цар и генерал“, „Черните ангели“, „Допълнение към Закона за зашита на държавата“ и др.), при цялата си противоречивост, са разкрили пред немалко зрители магията на киното. Истината е, че по онова време дори конюнктурните филми се правеха с вдъхновение. Ожесточението срещу избраниците на системата, които получаваха правото да снимат филмите по т.нар. държавна поръчка и бяха „абонирани“ за наградите, дойде по-късно, някъде след средата на 1980-те. Спомням си горчивото признание „Те /пак/ надделяха“ по повод „Златната роза“ за поредния филм с главен герой Тодор Живков, създаден от наистина талантлив режисьор. Тази зараждаща се съпротива срещу статуквото беше естествено следствие от времето на „перестройка“ и „гласност“. Днес плодовете на демокрацията, съчетани с лесното разпространение на всяко мнение в дигитална среда, предизвикват още по-голямо противопоставяне между хора с различни възгледи. А тази все по-изострена конфликтност е едно от най-големите препятствия пред единството на филмовата общност и напредъка на българското кино.
Мисля, че онова, което най-осезаемо липсва на изданията след 1989 година, е истинска празнична атмосфера. Всъщност именно това е истинският смисъл на думата „фестивал“ – събитие, обхващащо няколко дни от календара. През тях хора с определена професия или общи възгледи всяка година се изключват от обичайния ход на ежедневието, за да преживеят едно особено състояние на опиянение и отдаденост в единението със себеподобните. За фестивалите е характерна онази специфична екстатичност, нещо дионисиевско, някаква скандалност(казано на съвременен език), реакции, които изглеждат недопустими във времето извън тях. Впрочем, тези емоционални изблици, които съдържаха и някакъв неясен бунт и несъгласие, скрит във втория и третия план от атмосферата, са се запечатали в паметта ми от първите фестивали, на които съм присъствал в началото на 1980-те.
Разбира се, всеки фестивал предполага и някакъв вид равносметка на изминалото време от предишното издание в контекста на фестивалната традиция. Една от формите на тази равносметка са наградите. Без съмнение, те са много по-лесни за определяне и приемане на фестивали за продукти, които се поддават на лесно измерване. Лауреатите на един кинофестивал никога не са безспорни. Те стават още по-проблематични в нашето време, когато публиките консумират филмови произведения в десетки медийни формати, когато в съвременното кино съжителстват всички предпочитания, стилове, жанрове и направления от неговата почти 130 годишна история. Неотдавна научих, че филмите, създадени в света между 2010 и 2016 г., са повече, отколкото всички онези, заснети през цялата история на киното преди това. Всяка година, дори по време на пандемията, се създават десетки хиляди нови творби, които се срещат с една или друга публика в различните форми на филмово потребление.
Вярвам, че този фестивал в своята традиция най-добре предава усещането за континюитет, за приемственост и непрекъснатост в развитието на българското кино. Доказателство за това е най-високото отличие през 1996 г. за филма „Закъсняло пълнолуние“ на Едуард Захариев – автор, който си отиде твърде рано от този свят и от българското кино, недооценен и недоразбран, именно в края на творчеството си, в тежък за него момент, когато най-много имаше нужда от признание и съпричастност. Друго потвърждение, този път на една нелицеприятна традиция, беше фактът, че режисьорът, пренебрегнат незаслужено някога за своя филм „Тютюн“, реши като председател на журито със същата формулировка „Златна роза не се присъжда“ да не отличи филма („Писмо до Америка“), който най-много заслужаваше Голямата награда в онзи момент. Впрочем, колкото и да са спорни решенията на различните журита през годините, в тяхната поредица се разкрива отпечатъкът на времето, силовите линии на епохата, пресечните точки между изкуство и политика, а и вкусовете на хората, които са вземали конкретните решения. Впрочем истинска беда е, че историята на нашия фестивал на игралното кино все още не е написана.
ПИСМО ДО АМЕРИКА (2001, РЕЖИСЬОР ИГЛИКА ТРИФОНОВА)
Иначе политиката и днес продължава да влияе на облика на фестивала. За зло или за добро, той е спасен от грубото въздействието на националната политическа конюнктура. Затова пък е поразен от безцеремонното пренебрежение на всички партии към културата. То намира израз и в надменно незачитане на най-представителния форум на българското кино. Най-дребният знак е „очевадното“ неприсъствие на десетки министри на културата през последните три десетилетия поне на церемониите по откриване или закриване. Неоспоримо качество на фестивалите по посока формиране на филмова политика е възможността, която те предлагат за дискусии, спорове, съпоставяне на гледни точки между творци, професионалисти, административни ръководители, лидери на обществено мнение. Дори когото са били организирани подобни събития, те остават без реален отзвук, без продължение, водещо до принципни промени в законодателството и регламентите на филмовата дейност.
Реални импулси за промяна на филмовата политика все пак наистина намират място в битието и наградите на фестивала. Но в повечето случаи те са резултат от спонтанно протичащи процеси или отражение на международни тенденции, които с повече или по-малко съпротива все пак си пробиват път и в нашето киноежедневие. Най-яркият знак за това е преобладаващото признание за дебютанти и млади филмови автори в изданията на фестивала след 2000-ата година. Следващата отчетлива тенденция е категоричното присъствие на все повече жени-режисьорки в съвременното българско кино. Този факт се проявява особено внушително именно в рамките на фестивалните издания през последните две десетилетия. През същите години, независимо от постоянните проблеми във финансирането, ясно пролича непрекъснатото увеличаващият се брой пълнометражни игрални филми, представяни на фестивала. Голяма част от тях са финансирани извън системата на държавното подпомагане, но това не им пречи да се превърнат в ярки събития: „Мила от Марс“, „Източни пиеси“, „Урок“, „Никой“, „Сестра“, „Дани. Легенда. Бог.“ и други.
УРОК (2014, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА, ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ)
Фестивалната среда и лесната съпоставимост на зрителските реакции дават отговор и на още един горещ спор в съвременното българско кино. По принцип не приемам високомерието на елитарни филмови автори, които са на мнение, че само определен вид творби, класифицирани всъщност по неясни критерии, много индивидуални за всеки отделен творец или експерт, заслужават определението „истинско кино“. Днес то не може да бъде същото, каквото е било в епохата на Годар, Бергман и Антониони, на Тарковски или Фасбиндер, нито дори по времето на Тарантино, Ларс фон Триер и Киаростами. Така, както техните филми нямат почти нищо общо с тези на Чаплин, Фриц Ланг и Айзенщайн. Днес водещите течения в киното престават да бъдат актуални и новаторски само за няколко години. Твърде бързо, след като се наложат, съвременните авангарди стават норма, дори клише, удобно за подражание. Очевидно киното е достигнало степен на зрялост, в което е трудно да бъдат измислени и въведени в употреба съвършено непознати изразни средства, неизползвани, но силно въздействащи кинематографични похвати. А десетилетия наред филмовата теория и кинокритиката идентифицираха „истинското кино“ единствено с новаторството, с художественото откривателството. С всички рискове тези нововъведения да останат неразбрани и неусвоени от зрителската маса. В много случаи обаче съвременните амбиции за новаторство се оказват фалшив сбор от рециклирани или лошо „преведени“ чужди „думи“ или просто поза на неразбрани гении с локално значение.
В същото време киното е изкуство, родено от техниката. Тя е важен фактор за неговото модерно звучене и изразяване. В основата стои филмовата технология, която непрекъснато се развива. Разкрива нови възможности, поставя нови предизвикателства. Именно тя е двигател за обновление на филмовите средства и формите за общуване с движещи се образи. Но наред с това тя служи и на нещо неизменно. Това е публиката, която е постоянна в своето непостоянство. И тя винаги има правото да очаква силни емоции, дълбоки преживявания, нови усещания. Така, както ги разбира. Което не винаги означава повърхностно забавление. Мисля, че празникът на фестивала „Златна роза“, а и при всяка среща с нов български игрален филм изчезна тогава, когато нашето кино престана да се съобразява със своята публика. Когато се качи на някакъв сътворен от самото него пиедестал и започна да настоява зрителите да се издигнат до него. И да се сърди на всички, че не го разбират, не го харесват, не са склонни да го приемат такова, каквото то е решило да бъде.
Случи се дори нещо по-лошо: всички филми, които се опитват честно и почтено да забавляват зрителите, като им представят някаква къде идеализирана, къде пародирана версия на действителността, са заклеймени като меркантилни или долнопробни. Впрочем, със същите епитети преди повече от 40 години бяха посрещнати филми като „Оркестър без име“ или „Дами канят“. А именно днес те се смятат за емблематични за онази епоха, за онова кино и за възможностите на българското киноизкуство да общува със своята публика.
Производно от това е превръщането през последните години на „Златна роза“ в терен за един дребен наглед, но доста показателен парадокс: колкото по-настойчиво се проявява егото на режисьори и продуценти в конкурсните процедури за финансиране (където всеки вярва, че, ако не спечели, значи проектът му е бил незаслужено пренебрегнат, което предизвиква лавина от интернет оспорвания и съдебни обжалвания), толкова по-дискретно и сякаш с неудобство автори и творчески екипи преминават по фестивалната червена пътека. А край нея винаги са разположени камерите на няколко местни и поне една общонародна медия: Българската национална телевизия. Вярно, че този представителен ритуал е новост по нашите земи, но той съвсем не е обременителен или безсмислен. Отказът да бъде практикуван издава не просто фалшива скромност, а най-откровен провинциализъм. Сякаш тези, които са спечелили държавна подкрепа и дори са успели да реализират своите филми, изпитват някакво неудобство или дори пренебрежение не само към форума, на който се представят, но и към собственото си произведение. Именно в това се проявява истинската липса на реално творческо самочувствие, на уважение към професията и изкуството, на което си се посветил. А това малко помпозно, но все пак симпатично „дефиле“ е част от празника и един от малкото начини хората на киноизкуството да получат признание, своите „15 минути слава“, да застанат, макар и за кратко, под светлината на прожекторите.
И нещо още по-важно: малко български филмови автори разбират, че създаването на филма е само половината работа по неговата реализация. Втората, не по-малко важна част, е свързана с придружаването му до срещата с публиката – с нейното подготвяне, увличане, приласкаване. Нежеланието или неспособността да се върши това е един от най-големите проблеми на съвременното българско кино. И първата стъпка в тази посока е познаването, разбирането, близостта с тази реална филмова публика, такава, каквато съществува днес. И фестивалът е първото място, където тя може да бъде срещната.
БАРИЕРАТА (1979, РЕЖИСЬОР ХРИСТО ХРИСТОВ)
Струва ми се, че уважението към зрителите и обществото като цяло, към киното с неговите модерни форми за репрезентиране и към колегите са трите най-важни условия за възстановяване на чувството за общност. Функцията на фестивала е изключително важна в тази посока. Неговите атмосфера и ритуали служат за възпитаване на толерантност и осъзнаване, че създаването на български филми не е просто професия или удовлетворяване на лични амбиции, а мисия. Част от нея е свързване на нишките на времето, отговорността, че днес българското кино е продължител на традиция, в основата на която стоят филми като „А бяхме млади“, „Най-дългата нощ“, „Иван Кондарев“, „Бариерата“ и десетки други, отличавани на „Златна роза“. Филми, които са важни не само с художествените си качества, но и с чувствителността си към дискусиите в обществото, с невисокомерното си отношение към публиката и категоричното желание българското кино да бъде гръбнакът на съвременната национална култура.
ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА: НАГРАДИТЕ СА РЕЗУЛТАТ НА ФИЛМИТЕ, А НЕ ОБРАТНОТО
ЯНИЦА ХРИСТОВА
Г-жо Александрова, на какво според Вас се дължи дълголетието на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“, който тази година отбелязва своето 40-то издание?
Нормално е всяка държава да има фестивал за националното си кино. Когато се появява „Златна роза“ през 1961 г., се смята, че вече имаме по-стабилна кинематография и производство на филми.
Задължително условие е достатъчното количество филми. Например през 90-те години на ХХ век се е случвало производството да падне до един-два филма годишно и да има „дупка“ от четири години между две издания на „Златна роза“.
А БЯХМЕ МЛАДИ (1961, РЕЖИСЬОР БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА)
През 1961 г. българската кинематография все още е доста млада. Как е изглеждал светът на родното кино през този период?
Началото е резултат на няколко причини. Едната е стабилизирането на филмовото производство – да се снимат достатъчно количество филми по възможност и да бъдат професионални и ярки. За някои филми идват да ни помагат специалисти от „братските страни“. Друга причина е новият политически контекст – през 1953 г. умира Сталин, а от 1956 г. настъпва т.нар. период на „размразяването“, т.е. на известно либерализиране в идеологията и на голямата надежда, че ще се появи този така мечтан „социализъм с човешко лице“, че самата идеология ще се промени.
На гребена на този оптимизъм се появява и фестивалът във Варна. Не случайно в първото му издание е награден филмът „А бяхме млади“ на Бинка Желязкова, който успява да съчетае обновяване в киноезика с поетичност и метафоричност, а и обновяване в антифашистката тема. Тази щастлива съдба са нямали предишни филми като „Животът си тече тихо“ (1957) или „На малкия остров“ (1958), въпреки че вятърът на промяната е бил налице.
В продължение на дълги години изкуството се използва за пропаганда и популяризиране на идеите на управляващата партия. Какво влияние оказва това върху художествените качества на създадените в тази епоха филми?
Ако погледнем през призмата на „Златна роза“, много показателно е, че през 60-те и 70-те години основно с тази награда са били отбелязвани филми, които са на въпросната историко-революционна тема. Това не означава, че те са доминирали като производство и най-вече като естетически постижения, но са се ползвали с политическа подкрепа. Например през 1972 г., наградата получава „Наковалня или чук“, а на това издание на фестивала е и „Момчето си отива“. През 1973 г. се награждава филмът „Иван Кондарев“, а тогава на фестивала е „Преброяване на дивите зайци“.
МОМЧЕТО СИ ОТИВА (1972, РЕЖИСЬОР ЛЮДМИЛ КИРКОВ)
Появява се цяло едно явление, което намирам за най-плодотворното за българското кино. То е останало встрани от големите награди, но е водило малко по-свободно съществуване – това са филмите от миграционния цикъл и тези за еснафщината. Те са давали специфичния цвят на българското кино. Както виждате, нарочно използвам терминологията от периода на социализма.
Друга линия, която може да се забележи през този период при награждаването със „Златни рози“ е, че ако основната награда „Златна роза“ е в посока на идеологически правилното решение, то част от другите награди на фестивала са реалният показател за художественото ниво на филмите. Това се отнася за наградата за режисура и наградата на филмовата критика. Ще дам пример с Рангел Вълчанов, който така и никога не получава (нито преди, нито след 1989 г.) „Златна роза“ за филм, но за сметка на това има достатъчно награди за режисура. Сходен е случаят с Георги Дюлгеров. А споменатите по-горе филми неизменно са отбелязвани именно от критиката: „Преброяване на дивите зайци“ на Едуард Захариев и „Селянинът с колелото“ на Людмил Кирков.
ПРЕБРОЯВАНЕ НА ДИВИТЕ ЗАЙЦИ (1973, РЕЖИСЬОР ЕДУАРД ЗАХАРИЕВ)
Конкурсният характер на „Златна роза“ стимул ли е за българските киносъздатели? Призът провокира ли желанието им да правят по-добри творби?
Наградите са резултат на филмите, а не обратното. Една награда не може да направи филма по-добър – която и да е награда от който и да е фестивал. Но ако говорим дали отваря някакви перспективи за съдбата на филма или за бъдещи проекти на създателите, би трябвало да е така. Дори в момента сегашният правилник на НФЦ дава допълнителни точки за подобни награди при следващ проект.
От друга страна, съществува парадокс при следващия филм, защото през последните години „Златна роза“ доста често са получавали филмови дебюти: „Източни пиеси“, „Маймуни през зимата“, „Дзифт“, „Мила от Марс“, „Цветът на хамелеона“, „Безбог“ – това за мен означава състояние на очакване и на големите надежди. А следващите филми на тези режисьори може и да не ги оправдаят.
ДЗИФТ (2008, РЕЖИСЬОР ЯВОР ГЪРДЕВ)
През годините фестивалът има и друга важна роля – повдига темата за състоянието на киното в България и дава поле за срещи между зрители, критици, режисьори, сценаристи и актьори. Необходим ли е такъв разговор и днес?
За съжаление, не забелязвам през последните години на варненския фестивал такъв диалог да се получава. От една страна, няма особен диалог между филмите и зрителите. Варненската публика като че ли припознава в по-голяма степен фестивала „Любовта е лудост“, отколкото националния фестивал. Но дори и да има зрители на българските игрални филми, то на следващия ден, когато има пресконференции с екипа – на тези разговори обикновено зрители не присъстват, идват само шепа представители на различни медии. Що се отнася до обсъждания между самите кинодейци, не ми прави добро впечатление неуважението на авторите на един филм към авторите на друг филм, а също и на екипите към публиката им – половината дори не се появяват на прожекцията във Варна. Няма желание за среща, не се гледат филмите на колегите и, с изключение на конкретни критики или приятелски взаимоотношения, смислен диалог между творци (ако не са от собствения приятелски кръг) в общественото пространство не се случва. Говоря за смислен и градивен разговор, който да не е свързан с кой какъв проект е спечелил или кой какви пари е получил и т.н. А за обсъждане на филмите по същество – за какви теми и посоки става дума, за какви постижения или неуспехи – за това говорят само критиците.
СВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И СПАСЕНИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ (2008, РЕЖИСЬОР СТЕФАН КОМАНДАРЕВ)
Какво е състоянието на българското съвременно кино – филмите, които създаваме, конкурентни ли са на чуждестранните продукции?
Състоянието на българското съвременно кино е като състоянието на цялата ни държава. Филмите всъщност имат достъп до световните фестивали и са чест гост там. Успешно се развива и линията на копродукции, особено със съседните балкански страни. Но има недостиг на филми, които да ни създадат международен и различен имидж. Ето, всяка година кандидатстваме за номинации за Оскарите, но нямаме реален шанс да се класираме. Доколкото знам, в игралното кино единствено „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е стигнал относително близо, но пак не дори в номинираните пет заглавия. При това е международна копродукция и действието се развива в няколко европейски държави. В този смисъл – не сме конкурентноспособни, вървим след, а не пред общите тенденции. И без новаторство в киноезика.
А какви са предизвикателствата, пред които се изправят създателите на филми в България?
Ако махнем предизвикателствата, които са свързани с организационен и финансов характер, които обикновено са в центъра на вниманието, за мен има няколко момента, върху които авторите би трябвало да се замислят. Едното е оригиналност. И тя да е още на ниво сценарий. Всички знаем, че съществува сериозен драматургичен проблем в българското кино. Практиката режисьорите да са сами автори на сценариите не е най-ползотворна. Второто е да не се гадае какво би се харесало на фестивален екран и каква е международната конюнктура и според това да се търсят теми, които да са световно актуални. Например в посока на джендър равноправието, малцинствата, миграцията, сурогатните майки – все парливи проблеми, болезнени за обществото. Третото е да не се подмазваш на зрителския интерес – така не се стимулира креативност.
Друго предизвикателство, което се изправя пред създателите, е много бавният и мъчителен процес на създаването на филм в България. Повечето режисьори на игрални филми снимат реално веднъж на пет, дори десет години, а като не практикуваш редовно една професия, ти се деквалифицираш. Много енергия отива не в творческия акт, а в странични неща. Кино в България се прави неефективно – коефициентът на полезна дейност е нисък.
След като Холивуд заговори за Мария Бакалова, имат ли шанс и други наши актьори да намерят място сред световните кинознаменитости?
Успехът на Мария Бакалова е ясен, няма да го коментирам – пожелавам ѝ добра кариера.
Но в актьорски план ние имаме и по-рано истински международни успехи – това е например участието на Ирмена Чичикова във филма „Не ме докосвай“, който има „Златна мечка“ от Берлинале. Да, в поддържаща роля, но и на Мария Бакалова е в поддържаща роля.
В мегапродукция по критериите на Холивуд имаме и участието на актьорите Христо Шопов като Пилат и Христо Живков като Йоан в „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. Това е филм с изключителен зрителски интерес, въпреки противоречивите мнения. За съжаление, поне досега не отвори врати на тези актьори за следващ международен връх или успех.
Ярък случай на реално актьорско осъществяване извън България откривам в лицето на Самуел Финци – реализацията му в киното и театъра в Германия е от най-висока класа. Той участва и в български, и в европейски проекти – вероятно не влиза в категорията „знаменитости“, но със сигурност е изумителен актьор.
Напоследък почти всяка от популярните телевизии създаде по няколко свои сериала. Има ли връзка между киното и телевизионните сериали?
На фестивала във Варна през 80-те години е имало такава практика – да се дава „Златна роза“ и в тази категория. От сегашна гледна точка обаче ми се струва практически неизпълнимо, защото фестивалът предполага гледане с публика, при това често премиерно. По-подходящо е сериалите да не са включени във фестивал като „Златна роза“, а в годишни награди – каквато е и световната практика.
Глобалната тенденция на този век е сериалите да имат все по-доминираща роля в съвременното кино. Те са пространство за реализация и на актьорите, и на режисьорите, и на сценаристите. И най-вече в по-голяма степен отразяват вкусовете и нагласите на аудиторията. България не прави изключение.
Връзката сериали и кинопроизводство е съвсем пряка. Ето, водещи режисьори в киното, които са награждавани във Варна, като Павел Веснаков, Петър Вълчанов и Кристина Грозева, правят и сериали – шанс да се обогатяват и допълват и двата формата.
Друга тенденция като че ли е вплитането на различни митологии в историите, разказани на голям екран. На особен интерес в момента се радва скандинавската митология. Възможно ли е българският фолклор да привлече вниманието както на сценаристите и режисьорите, така и на зрителите?
Ние сме настроени да разбираме тясно фолклора и митовете като национална същност. Ако ще правим такъв сериал, първата спънка ще е да доказваме чия е тази митология – българска, македонска, гръцка, ориенталска... И ще се изпокараме. А за скандинавската митология не е проблем – зрителят не знае дали е шведска, датска или норвежка в сериалите. Или няма такова вътрешно напрежение, или е само историческо, или не е натрапчиво за европейските зрители.
Преплитането в обща, добре функционираща митология на Балканите, продаваема извън тях, за съжаление, не се наблюдава на нашия полуостров. Да не се заблуждаваме – не сме чак толкова екзотични нито за европейския, нито за американския зрител. Вероятно Азия, Африка или Нова Зеландия имат повече какво да предложат.
КОЗИЯТ РОГ (1972, РЕЖИСЬОР МЕТОДИ АНДОНОВ)
Но пък има и други възможности. Да вземем за пример ембл ематичен български филм, който не е получил „Златната роза“, а само Първа награда и награда на публиката – „Козият рог“ на Методи Андонов от 1972 г. (защото по-късният филм на Николай Волев от 1994 г. има „Златна роза“). Бихме могли да кажем, че той се позовава не само на българската история, но и на фолклора ни. И същевременно има общочовешки теми – самоубийственото насилие, любов срещу дълг – които са разбираеми за всеки. Всъщност мечтаният глобален зрител се интересува от убедителни архетипи, а митологията и фолклорът създават специфичната им аура.
ЛЮДМИЛА ДЯКОВА: БЪЛГАРСКОТО КИНО ВИНАГИ СЕ Е ОТЛИЧАВАЛО СЪС СВОЯ ПОЗИЦИЯ
ГЕРГАНА НИКОЛОВА
Г-жо Дякова, какви са предпоставките за създаването на Фестивала на българския филм „Златна роза“ през 1961 г. и как неговата поява повлиява на българското кино в тези първи години?
Това, което е важно да се каже, е, че през 60-те години българското кино преминава от своя относително-самодеен и наивен период към една по-сериозна киноиндустрия. Тогава самата държава се опитва да промотира повече филми, дават се повече пари за производство на филми. Търси се разпространение. Появяват се и филми като „А бяхме млади“ – носителят на „Златна роза“ от 1961 г., и други, които имат по-различно отношение към събитията, случили се до 1944 г. И зрителите сами започват да търсят българско кино.
Това са само част от предпоставките за учредяване на този фестивал. Първоначално той е включвал и трите вида кино - игрално, документално и анимационно. И дълги години е бил фестивал на българското кино. Постепенно през десетилетията се утвърждават: фестивал на анимационния филм първо в Толбухин, сега Добрич, след това във Варна; фестивал на документалното кино, който отначало се провежда в Кюстендил, а след години като „Златен Ритон“ - в Пловдив. И всъщност „Златна роза“ става фестивал на българския игрален филм.
Моята първа среща с този фестивал, незабравима и изключителна, беше още в далечната 1974 г., когато дори не бях студентка в НАТФИЗ. Така се случи, че бях поканена на „Златна роза“. Тогава фестивалът се провеждаше в Двореца на спорта. Между другото, от 1986 г. домакин става Фестивалният и конгресен център във Варна, дотогава изданията са в спортния комплекс. Бях поразена да видя на живо толкова много талантливи режисьори, актьори, оператори, които обменяха идеи, спореха и се забавляваха. Всъщност, фестивалът винаги е бил средище за сверяване на часовника. Хората се съизмерват, представяйки своите филми с онова, което колегите им правят. Сравняват своето творчество с това на другите. И си спомням, че Дворецът на спорта, който е една огромна зала, тогава – в онези години – винаги беше препълнен със зрители.
За съжаление, това не се случва в такъв мащаб през последните 20-ина години. Но, така или иначе, варненската публика обича този фестивал. Всяка година сме свидетели на много радушни срещи на киното с публиката. За това говорят и наградите на публиката, които са ежегодни. Разбира се, невинаги мнението на нас, критиците, съвпада с това на публиката, но самият факт, че има такова разнообразие от филми, които могат да бъдат високо арт изкуство или по-достъпни за широка публика, е показателен както за състоянието на българското кино, така и за развитието на киноиндустрията.
БЯЛАТА СТАЯ (1968, РЕЖИСЬОР МЕТОДИ АНДОНОВ)
Колкото до годините преди промяната – да, не може да се каже, че тогава не е имало идеологически внушения и за наградите, и за посоката на правене на филми. Но веднага искам да откроя „Бялата стая“ на Методи Андонов, награден със „Златна роза“ през 1968 г. или „Бариерата“ на Христо Христов, награден със „Златна роза“ през 1980 г. И разбира се – награденият през 1988 г. „1952: Иван и Александра“, в който Иван Ничев предчувства промените, които ще настъпят след 1989 г.
Има ли основни теми и тенденции, които се открояват като водещи във филмите, представяни на „Златна роза“ през годините?
Както казах, в годините преди промяната, естествено, повечето филми са посветени на антифашистката тема, търсят съизмерване с времето, в което хората са се борили за някакви идеали, които впоследствие се оказва, че са доста компрометирани. Има цяла поредица забранени филми, които не са допускани до участие, но това не омаловажава качествата на филмите, които са имали екранен живот. Например филм като „Осмият“ на Зако Хеския, свързан с партизанската тема. Той е жанров филм. Тоест, авторите търсят и различни посоки за реализиране на тази тема, която е била – както са казва – спусната партийно и няма много възможности да се промени това.
OСМИЯТ (1969, РЕЖИСЬОР ЗАКО ХЕСКИЯ)
През този период доста внимание се отделя и на историческия филм. Това също е свързано с директиви, но по никакъв начин не омаловажава стойността на филми като „Хан Аспарух“ на Людмил Стайков или „Борис I“ на Борислав Шаралиев. Така че в никакъв случай не може да се каже, че има застой в развитието на българското кино. Ето една съпоставка – през 1972 г. „Златна роза“ получава „Обич“ на Людмил Стайков, който е добър филм, но е ориентиран повече към равносметка на недалечното революционно минало и настоящето. А Първа награда получава „Козият рог“ на Методи Андонов. А, според мен, би трябвало да бъде точно обратното, защото „Козият рог“ е класика в българското, а и не само в българското кино. Но той не получава „Златна роза“. Рангел Вълчанов няма присъдена „Златна роза“ през годините, а е изключителен режисьор с невероятни филми. Няма филм, който да не е явление, все едно дали се отнася до антифашистката тема или до съвременното живеене. По-сложни и нееднозначни са процесите в онези години, а с прехода нещата стават още по-трудни.
След 1990 г. българската кинематография, за съжаление, изпадна в ступор. Първо, защото се промени начинът на продуциране на филми – от държавно финансиране преминавахме към продуцентската система. От друга страна, самите творци бяха силно объркани. И неслучайно говорим за малко филми през тези години. Но затова пък филм като „Закъсняло пълнолуние“ на Едуард Захариев, който също е награден със „Златна роза“, показва точно цялата тази обърканост, цялата безизходица, която общество ни преживява в началото на 90-те години, а и по-късно.
ИЗТОЧНИ ПИЕСИ (2009, РЕЖИСЬОР КАМЕН КАЛЕВ)
Характерно вече за по-новото време е, че през десетилетието от 2000-ата година има много дебютни филми, които получават „Златна роза“. Тази промяна и смяна на поколенията се усеща още с филма „Тишина“ през 1990 г. на Димитър Петков, който е дебютант. В киното навлизат млади хора, които са много критични и социално ангажирани към ситуацията в България и отстояват своята гледна точка. Иска ми се да спомена носители на „Златна роза“ през тези години, ярки, запомнящи се филми - дебюти. „Емигранти“ на Людмил Тодоров и Ивайло Христов от 2002 г., „Мила от Марс“ на Зорница София, която поделя „Златната роза“ с „Изпепеляване“ на Станимир Трифонов през 2004 г., „Маймуни през зимата“ на Милена Андонова (2006), „Дзифт“ на Явор Гърдев (2008), „Източни пиеси“ на Камен Калев (2010). През 2011 г. „Златна роза“ се присъжда на филма на Атанас Христосков „№ 1“, 2012 г. със Златна роза е удостоен дебютът на един изключителен оператор в българското кино – Емил Христов:„Цветът на хамелеона“. В тази посока ми се иска да кажа, че българската операторска школа във всички десетилетия до 40-ата „Златна роза“ има невероятно професионално, изключително артистично присъствие в българското кино. През 2016 г. „Златна роза“ бе присъдена на „Безбог“ на Ралица Петрова. Всички тези награди станаха предпоставка да се учреди специално награда за филм-дебют.
Друга тенденция, която е много важна, е включването и утвърждаването на късометражното игрално кино на „Златна роза“ от 2011 г.
Според мен важно и позитивно е това, че през 2014 г. се взе решение журитата на „Златна роза“ да бъдат с международен състав. Мисля, че това е резонно, защото сме малка кинематографична общност. Всички се познаваме, всеки има някакви пристрастия и един поглед отстрани на човек, дошъл от друга държава и друга кинематография, винаги помага да се огледа по-обективно картината, да се наградят най-добрите филми и да се откроят най-интересните тенденции.
В смутните времена на 90-те години имаше много гласове за това фестивалът да няма конкурсен характер, да бъде само преглед на българското кино. Добре, че това не се случи, защото щеше да омаловажи важността на филмите. Не става дума за съперничество. Става дума за този позитивен състезателен характер, който един фестивал провокира и има значение оценката, усещането за стойност на филмите, за тяхното експониране пред зрителите. Защото колкото и да сме пренебрежителни към наградите, все пак когато човек чуе, че един филм има „Златна роза“, Специална награда, Награда на критиката или въобще някаква награда на фестивал, естествено, че като зрител любопитството му се засилва.
ÀГА (2018, РЕЖИСЬОР МИЛКО ЛАЗАРОВ)
Миналата година коментирахте, че водещи теми са гневът и несъгласието на човека дори със самия себе си. На какво се дължи това?
Това е следствие на неспокойното ни живеене, защото кинематографистите са чувствителни хора. И това, което наистина е тяхно призвание, е да отразяват реалиите на живота, разбира се, през собствената им гледна точка и позиция. Ето, да кажем, „Съдилището“ на Стефан Командарев, също награден със „Златна роза“ – е филм, който се отнася до емигрантите, но и до компромисите, които хората правят, като се превръщат в трафиканти. Това се отнася и до „Страх“ на Ивайло Христов, който през 2020 г. получи „Златна роза“ – изключително добър филм, в който си проличава и добронамереността, но в голяма степен и нашата ксенофобия; нежеланието да приемеш другия, но и желанието да обичаш, да имаш близък човек.. Или „Каръци“ също на Ивайло Христов, който е младежки филм, също удостоен със „Златна роза“. Той абсолютно безкомпромисно разнищва всичко онова, което кара младите хора да напускат България, да търсят път в чужбина или обратното – да останат точно като каръци и да се помиряват с това, което се случва тук. Или пък да не се помиряват, а да търсят начини да го преодоляват. А какво да кажем за космическата мощ на „Àга“ на Милко Лазаров, със „Златна роза“ от 2018 г. Това е филм, който говори на всички нива – и на публиката, и на специалистите, навсякъде по света. Независимо, че е ограничен в далечния Север и наративно погледнато, обсъжда отчуждението и живота на едно ескимоско семейство. Но това е филм, който със своята визия, с внушенията си, със своята философия стига до много дълбоки общочовешки истини.
Какво е мястото на „Златна роза“ на фестивалната карта в България и съпоставим ли е със сходни фестивали в близките до нас държави?
Всяка страна има национален фестивал и той е от значение за развитието и на кинематографията, и на изкуството в тази страна. Българската „Златна роза“ в никакъв случай не отстъпва на другите фестивали. Напротив. Мисля, че нито българското кино, нито фестивалът отстъпват на останалите, особено източноевропейските, кинематографии. Много от нашите филми са съпоставими въобще с европейското кино, а някои от тях – и със световното. За това говорят и множеството международни награди, които наши филми получават през последните 10 – 15 и повече години.
Преди четири години на „Златна роза“ казвате, че „повечето филми имат проблем с аудиторията, не се знае за кого са предназначени“. Валидно ли е това твърдение днес за българските филми и какво е решението на този проблем, според Вас?
Филмите винаги имат адресат. Няма режисьор, който прави филм за себе си. Той може да споделя своя лична история, каквото прави – бог да го прости – Иван Черкелов във всеки от филмите си, изповедални и едновременно с това с послание, което се отнася до целия социум. Или някои филми, които са по-арт. Но това е качество, а не недостатък. Проблемът е, че телевизиите и въобще средствата за масова информация много профанираха отношението на зрителите към културния продукт и културните ценности. За съжаление, по-артистичните филми невинаги достигат до широката публика, или по-скоро тя не достига до тях.
Каква е ролята на критиката в тази връзка между публиката и творците?
Това е една болезнена тема. Преди промените се е предполагало, че критиците би трябвало да обслужват идеологическата доктрина. Но поне от онова, което съм чела през годините, почти не съм срещала компромис с критическата съвест, по-скоро е търсен езоповски език да се кажат нещата. И неслучайно заклеймяващите българското кино статии като тази за „Една жена на 33“ идват от хора, които не са в киното.
Разбира се, след 90-а година, инерцията продължи, този път с упреци за раболепност. Сега пък често от нас, критиците, се очаква едва ли не да бъдем обслужващ персонал, рекламни лица на филми и продуценти. Има такъв човешки проблем: когато си категоричен, краен и радикален към някакъв филм, защото той не се е случил, да, болно е за авторите и те не искат да вникнат в това, което анализираш. Много по-лесно е да те обвинят, че нищо не разбираш. Такова отношение към критиката, за съжаление, съществува, но то, слава богу, не е преобладаващо. Затова пресконференциите на варненския фестивал прерастнаха в дискусии. Отдавна сме променили начина на провеждане на тези срещи. Това са разговори, дискусии, спорове по повод на филмите, които са нужни и на авторите, и на самите критици, а и на публиката. И може да са по-ожесточени или по-омиротворяващи. Но за чест на моите колеги, компромиси почти не се случват.
Има и друга позиция, която наблюдавам сред колегите. Когато напълно и категорично игнорираме даден филм, мълчим. Това е сериозна присъда. Често ни упрекват, че не заклеймяваме директно провала, но това също е присъда за авторите, че този филм абсолютно не се е състоял. Слава богу, не са толкова много примерите, но ги има. И си мисля, че в това отношение българската критиката не е длъжник на авторите. Напротив – тя е адекватна и динамично реагира. Забелязва всеки процес. Списание „Кино“ посвещава много от своите страници – по-рано на книжното издание, а сега на онлайн формат – именно на фестивалите и не само на „Златна роза“, „Златен ритон“, София Филм Фест или Световния фестивал на анимацията. Колегите изказват мнения, анализират филмите, открояват тенденции. Споделят отношението си към филмовия процес, към киноиндустрията. Мисля, че критиката е адекватна на случващото се в българското кино.
Тази година сте част от селекционната комисия на „Открити хоризонти“. Какво Ви направи впечатление при подбора на филмите?
В тези селекционни комисии има нещо недоизмислено, защото всички филми, които са правени с подкрепата на Национален филмов център, участват в конкурса. А всички филми, които са направени извън – било със собствени средства, било с помощта на приятели – подлежат на селекция. Това от една страна не дава равнопоставеност, защото може да се случи някой филм, създаден с подкрепата на Национален филмов център, да няма качества, но той влиза в конкурса. В същото време, когато са ограничени часовете в програмата, може някой добър филм, правен извън НФЦ, да отпадне. Моето лично мнение е, че програма „Открити хоризонти“ е точно за това – да открива хоризонтите за всяко едно произведение, за всеки един автор. Всеки има нужда от среща с публиката и, разбира се, това да му даде някакъв ориентир докъде е успял или в какво не е сполучил.
Важно е, че и в конкурса, и в „Открити хоризонти“ има място късометражното кино. Това е стимул за развитието на младите творци, защото ако имаш опит с късометражен филм, който се прави изключително трудно заради своята синтезираност, то тогава с няколко такива филма много по-естествено можеш да прекрачиш към пълнометражен дебют. И да бъдеш успешен.
Успя ли българското кино да преодолее кризата с пандемията и какви са препятствията пред националното ни кино на фона на все по-често оспорваните решения на комисиите в Национален филмов център (НФЦ) и почти „нулевите“ години, за които се говори?
Какво значи „нулеви“ години, след като миналата година имаше „Златна роза“, тази година има „Златна роза“ с много филми. Не мисля, че Ковид пандемията повлия толкова болезнено на творците. Вярно, някои филми се забавиха – от 2019 г. се появиха през 2021 г. или от 2020 г. ще се появят през 2022 г. Мисля си, че карантината не само за хората от киното, а за всички беше стресиращо изпитание, но едновременно с това и една възможност да се спрем за малко и да се вгледаме в себе си. Да проникнем по-навътре в света, в който живеем. Да преосмислим ценностите си
Колкото до всички тези обструкции към комисиите – да, правилникът е несъвършен. Законът сигурно също има сериозни пропуски. Но по-добре е всичко това да се коригира в движение, отколкото да спъваме сесиите и да не може да се работи. И най-вече – да не се усвояват средствата, предвидени за кино. Те не са чак толкова много, но не са и толкова малко. И е добре творците да имат повече толерантност. Разбира се, че не всички проекти могат да минат. Разбира се, че се случват административни грешки. Но те биха могли да се преодоляват в движение, а не да се спъва цяла сесия и наистина да се стига до година, в която да не се появи нито един филм. Да не дава бог това да се случи.
Необходима ли е, според Вас, нова ревизия на Закона за филмовата индустрия (ЗФИ)?
Не съм от хората, които имат претенция, че разбират от всичко. Струва ми се, че законотворчеството е много специфична сфера. Но да – има нужда да се променят нещата. И то най-вече в правилника, в начина на разпределяне на средства и, разбира се, в съставянето на комисиите. Никога няма да стигнем до абсолютна обективност. В края на краищата всички сме хора, всички сме субективни. Всички имаме свои визии, свои пристрастия.
Има страни в Европа, в които решаването на това кой да прави филм и колко филма да се направят, се поверява на един човек. Това, уви, не е възможно в България. Има страни, както Румъния преди години, в които комисията за съответния вид кино е създадена само от чужденци. Те получават проектите, не познават никой от авторите. Нищо не знаят за тях и оценяват само онова, което е написано. Но тук също има проблем. Да, сценарият може да е прекрасен, но ако режисьорът, който ще го прави, е несъстоятелен, веднага възниква съмнението дали той ще се справи. Или напротив – при един сценарий, който може да е направен по-общовато, не толкова детайлно, но като видиш името на режисьора зад него, да си дадеш сметка, че той със своята креативност, със своята визия за кино ще направи качествен филм. Така че и това е сложен въпрос и затова не успяваме да намерим златното сечение. Но се надявам, че с времето ще се доближаваме до него...
