СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ: ЗВЕЗДИ В КОСИТЕ, СЪЛЗИ В ОЧИТЕ

: Списание Кино; НОЕМВРИ/2022

АНЖЕЛ ВАГЕНЩАЙН – С ОПТИМИЗЪМ НА ДУХА

ДИМИТРИНА ИВАНОВА

Сценарист, писател, общественик – това е кратката енциклопедична характеристика за него. Тя обобщава един дълъг и богат на събития живот, закръглил цяло столетие! Личност с харизмата на древен еврейски мъдрец и с елегантно, заразително чувство за хумор. Биографията му е впечатляваща – присъствието му в горещите точки на ХХ век е не толкова съдба, колкото личностен избор. Вътрешният му компас го отвежда в тези горещи точки на историческото време – не като наблюдател, а като участник. Преживява преследването на евреите по време на Втората световна война. Участва в антифашистката съпротива и само смяната на властта през 1944 г. го спасява от изпълнението на смъртна присъда. Десетилетия работа в киното, белязани от битки на тихия фронт с догматизма и идеологическия диктат, но и с многобройни награди на филмите по негови сценарии, с принос международната филмова общност да забележи българското кино в средата на миналия век. Участва активно при създаването на емблематичния Русенски комитет (1988) и това го нарежда сред основателите на опозиционното движение в България. Той е сред поканените на прословутата закуска на президента на Франция Франсоа Митеран с български интелектуалци. Скоро за него обаче тази кауза губи блясъка си на нова надежда за България („Доколко онова, в което живяхме, беше социализъм, но и това не е онази демокрация, която искахме...“). Виждахме го и в залата на Народното събрание. Анжел Вагенщайн не крие, че заедно с връстниците си е преживял и заблуди, и красиви мигове, и спадове. „Моят път към храма е едно отдавна мечтано от човечеството общество на справедливостта, на братството, на добрата воля“ – изповядва веруюто на живота си.

Киното – то запълва най-активните творчески десетилетия на Анжел Вагенщайн. По негови сценарии са създадени 52 филма в 5 държави и в 8 телевизии, с него работят известни режисьори, известни актьори. Историите му следват времето. Болката на неговия народ от холокоста ражда „Звезди“ (1959). Антифашистката съпротива дава живот на „Септемврийци“ (1954), „Веригата“ (1964), „На живот и смърт“ (1974), „Допълнение към Закона за защита на държавата“ (1976), „Концерт за флейта и момиче“ (1980). Истории от съвременността се разплитат в „Ребро Адамово“ (1956), „Двама под небето“ (1962), „Законът на морето“ (1858). Като творчески проби за обогатяване на жанровите изяви са кримките „Малки тайни“ (1969), „Хроника на едно убийство“ (1964) и фантастиката „Еоломея“ (произведени в ГДР), „Езоп“ (1969) с Георги Калоянчев и заснет от Рангел Вълчанов.

Героите в сценариите на Вагенщайн са живи хора, поставени в драматични обстоятелства. Тези обстоятелства, родени от богатото му въображение, изискват личен избор и изпитват характера, а зад тях стои непоклатимо хуманността като основен човешки закон. Разсъжденията за преходното и вечното, за избора са вплетени в сценарната тъкан и на „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977) – поглед към времето на раждането на българския национален театър; и в „Гоя“ (1971), в който свободата на творчество се изкупва с борба със самия себе си; и, разбира се, „Борис I“ („Покръстването“, „Слово за буквите“, 1985), историческа балада отново за избора – избор жесток и велик, избор за съдбините на един народ. И „След края на света“ (1998) – най-лиричният и най-личният филм в биографията на сценариста. Филмите на Анжел Вагенщайн внасят принос с богатството от награди от различни кинофестивали, за българското кино, а той пише неговата история.

С наближаването на новото хилядолетие за Вагенщайн настъпва времето на литературата. Сякаш му е липсвало директното общуване с адресата на неговите послания, без посредничеството на камерата – затова Маестрото съветва студентите по кинодраматургия: „Нека кинодраматургията да бъде ваша любовница, а законната съпруга да бъде печатната литература“. И идва триптихът „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“, последван от „Съновидение за Свети Борис („Покръстването“, „О писменах“), „Отвъд стените“, „Приказка в Ла Минор“, „Преди края на света“... И отново награди, преводи на различни езици, признания в световни литературни салони.

„Лутаме се в мъгляво време“ – е тъжната констатация на Патриарха за дните, в които живеем. Според него преживяваме драматичен разпад на една ценностна система, без тя да бъде заменена с друга. А културата ни се промъква мъчително между пазара и парите... И може би това е причината да реши да остане насаме с думите?

„Няма нищо по-убийствено от апатията на една общество. Горе главата и активност!“. Анжел Вагенщайн остава верен на себе си: зареден с неизтребим оптимизъм на духа.

А оптимизмът на духа е привилегия на мъдреците.

* * *

ЗАДЪЛЖЕНИЯ И УДОВОЛСТВИЯ

„СЪНДЕЙ ТАЙМС“, 19.11.1978 г., ЛОНДОН

Дилис Поуел прави подбор на филмите от Лондонския филмов фестивал.

Имам личен тест за фестивален филм: Искам ли да го гледам отново? Ако е така, защо? Защото, след като гледах пищната и ярка програма на Лондон, намирам причини за повторно гледане.

Някой може например да не хареса някой филм, но да желае да оправдае или да обясни своите реакции. Фестивалът включва сред творбите от големи имена – Олтмън, Ошима, Вайда и Лоузи, чиито прожекции са предстоящи, и „Есенна соната“ на Ингмар Бергман. Тя е блестяща: една студия върху отношенията майка-дъщеря, изиграни понякога изискано, понякога поразяващо от Ингрид Бергман в ролята на жена, направила кариера като пианистка и Лив Улман, в ролята на дъщерята, която е лишена от майчина преданост, слага си очила, започва да се облича лошо и се омъжва за енорийски свещеник. Но аз намирам това за противно.

Допускам, че съм предубедена. Чувствам, че се настройвам против принципите си, към осъждане на жената с професия. Но имам и по-дълбока антипатия. За мен „Есенна соната“ касае омразата. В края на филма на прекрасната актриса Лив Улман ѝ се позволява слово за любовта.Твърде късно: аз не мога да повярвам на думите. Отново и отново в монументалната творба на Бергман образите на действащите лица са рожби на омразата. Във връзка с това трябва да проверя вижданията си отново.

С „Интериори“, един вид Бергманова семейна галерия, Уди Алън прави смел опит да не бъде смешен. Същото се отнася и за „Репортаж от фронта“ на Филип Нойз, предприемчивият австралиец, преплитащ фантастиката с документа, с фактите, с който сполучливо се откри фестивала. Но мога да посоча филма „Отело“ на Орсън Уелс, той отново дава повод за повторно гледане на един филм. Като начало ще кажа, че „Отело“ на Орсън Уелс е великолепна творба. Приятно е, че в процеса на дискусията са представени епизоди от него, но тя се води от самия режисьор: тя осветлява окончателния му подход към Шекспир. Нали това е интересно? Твърде малка причина, но бих казала, съществена. Защото филмирането на „Отело“ представя една от най-примамливите и най-известни личности между творческите артисти в киното.

Само ще спомена за „Татуирани сълзи“, документален филм на Ник Бронфилд и Джоан Чърчил (които създадоха „Младежка връзка“) за един калифорнийски затвор за мъже на възраст от 17-21 години. Неговите застрашително лични, интимни портрети на трима от затворниците ще бъдат показани на публиката съвсем скоро.

Има и няколко филма, които, въпреки всичките си качества или добри намерения, ме оставят равнодушна. Може да съм несправедлива: бях възпрепятствана и можах да видя само част от филма на Фредерик Вайземан „Военна мисия на Синай“, която разглежда американските операции за запазване на мира в пустинната буферна зона. Това, което видях, набляга прекалено силно върху развлеченията на американците, намиращи се далеч от дома си – продължително пиене например от ботуш.

Признавам, че напуснах, изоставих един символичен урок на историята, в който селячеството се тътреше до безкрайност в калта, обуто в стари английски гамаши. И вероятно „Моят път към дома“, третата серия от автобиографичната трилогия на Бил Дъглас, ще трябва да се види отново. Той явно е свързан с първите две части. Да вземем само празните пространства и смело аскетичния разказ за едно самотно влизане отново в живота, ще видим, че те изглеждат неудобно разхвърляни.

Сега вече мога да предложа и една трета причина, най-очевидната за пожелаване да се посети отново някой филм: този факт, който киното, поради преклонение пред модата, избягва да признае – удоволствието. Впечатляващият, предизвикващ чувства филм на Иван Ничев „Звезди в косите, сълзи в очите“ има за тема историята на една театрална трупа в началото на века: играят „Отело“ и банкрутират, представят вятърничави глупости и живеят удобно, наемат една хубавичка аматьорка да изпълнява ролята на Дездемона, борят се, за да успеят да се запазят като почтен, благороден ансамбъл. Фино направен, филмът представя хора, отдадени еднакво както на стремежа да оцелеят, така и на стремежа към изкуство. Това е нещо, което предизвиква нашата обич, това е мило и изящно, както казах – едно удоволствие.

Фестивалът е отличен и с едно китайско анимационно есе – очеркът „Врява на небето“, всичките вариации за свобода се повтарят, но анимацията е превъзходна. Канада е изпратила една приказка на английски език за един събирач на дългове, „Скип трейсър“ – свиреп, жесток, угнетяващ, препоръчан заради играта си.

От Русия – грузинският филм „Дървото на желанията“ е с фолклорни сцени, отчасти любовна приказка, отчасти легенда: бих го гледала отново, заради загадъчните визуални красоти. Бих издържала повторно гледане и на „Личните досиета на Едгар Хувър“ на Бродерик Крауфорд. Филмът на Лари Коен е в стила на криминална история за политическите сили и ФБР.

В „Зад манастирските стени“ Валериан Боровчик, адаптирайки Стендал по невероятен начин, предлага бълнуване от вехнещи и бременни калугерки. Накрая „Лулу“, проблясващите размисли на Роналд Чейс за Ведекинд и операта на Албен Берг. Кореспондирах си някога с един талантлив професионалист, който осигуряваше писъците, които се предполага, че наддават актриси с немощни дробове. При настоящото изобилие на голи тела, понякога се съмнявам, че елегантните задни части не принадлежат на самите изпълнители, а се доставят от някоя агенция за всякакви случаи. „Лулу“ възвърна вярата ми. В него задните части са си лична собственост на изпълнителите. Както човек казва в Оклахома – те са абсолютно истински.

Превод: Жени Хайтова