ГЕРГАНА ДОНЧЕВА
Темата за социалистическото наследство в областта на българското кино е ключов лайтмотив в изследователските усилия на Деян Статулов още от неговите най-ранни изяви. Затова не беше изненадваща появата на монографията Невъзможната свобода: Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948 – 1989), Locus Publishing, София, 2022, с.168 – разширен вариант на докторската дисертация на автора, разработена и защитена преди години в сектор „Екранни изкуства“ към Института за изследване на изкуствата, БАН.
През изминалите три десетилетия учени от различни сфери на хуманитарните и социалните науки положиха основата на необходимия процес на преосмисляне и оценка на близкото минало, но въпреки натрупания масив от аналитични текстове, все още остават твърде много неизследвани проблеми. Историята на българската кинематография през периода на социализма, интерпретирана критично и извън идеологическите клишета на онази епоха, е обект на интерес в публикациите на известни имена като Неда Станимирова, Александър Янакиев, Ингеборг Братоева-Даракчиева, Надежда Маринчевска, Боряна Матеева и други. Това, което отличава книгата на Деян Статулов от изданията на предшествениците му, е неговият ясен фокус върху един твърде болезнен сюжет от развитието на българското кино след 1944 г., а именно осветляването на механизмите и методите, въз основа на които е функционирала политическата цензура. „Разравянето“ на въпросния исторически период е сериозно предизвикателство дори и с днешна дата поради непримиримите и паралелно съществуващи лява и дясна версия на социализма, както и поради обстоятелството, че част от важните документи все още не са разсекретени. В този смисъл заслужава специално да се отбележи работата на автора в различни архиви (Централния държавен архив, архива на МВР), чиито находки му позволяват да изгради достоверен фактологичен разказ, базиран на богат автентичен материал.
Структурата на монографията следва логиката от по-общото към частното. Първа глава представлява кратък исторически обзор на същността и разнообразните форми на проявление на понятието цензура – явление, зародило се през древността, което неизбежно съпътства всяко човешко общество през хилядолетията, независимо от неговия специфичен профил. Постепенно перспективата се стеснява и във втора глава Българското игрално кино в плен на идеологията авторът подробно очертава картината на настъпилите радикални промени в България след 9 септември 1944 г. Подмяната на културните елити в резултат на насилствената съветизация, налагането на господстващата нормативна естетика на социалистическия реализъм, опитът за внедряване на цензуриращи институции от типа на ГЛАВЛИТ (за щастие, не просъществувала дълго), свидетелстват за един процес на целенасочено социално инженерство, което не би могло да не засегне и областта на културата.
Изследователят пресъздава сложната динамика на всички емблематични събития, оставили ярък отпечатък върху културната политика от онези години например Априлският пленум от 1956 г. и развенчаването на култа към личността, което предпоставя един кратък период на известно разведряване (втората половина на 50-те и началото на 60-те), когато доктриналната примка не е така здраво затегната.
За Деян Статулов е особено важно да реконструира по-широкия социален контекст, в който българската интелигенция е принудена да оцелява: разправата с Александър Жендов, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Димитър Димов и Димитър Талев в началната фаза от епохата на социализма, а по-късно премеждията на други ярки таланти като Валери Петров, Христо Ганев, Блага Димитрова, Иван Радоев, Станислав Стратиев, Константин Павлов, Радой Ралин, които успешно заобикалят художествените постулати и тематичния обхват, допустими в рамките на соцреализма. Симптоматично е, че писателите и кинодейците са подложени на най-силен репресивен натиск тъкмо поради своята голяма обществена видимост и способност за въздействие, което обяснява и постоянния интерес към тяхната работа. „Дисциплинирането“ на кинематографистите и съзнателната промяна на кинокултурата в страната (чрез установяване на монопол върху вноса и износа на филми, контрол върху репертоарната политика, т.е. прожектират се предимно съветски и източноевропейски творби, изменения в сферата на законодателството – през 1946 г. е приет Закон за кинокултурата, впоследствие заменен от Закон за кинематографията – 1948 г.) създават необходимите предпоставки от края на 40-те години кинопроизводството да се превърне във важен инструмент за влияние, като изцяло преминава под опеката на държавата. Намесата на държавата обаче не спира дотук: тя постепенно изгражда базовата инфраструктура в посочената културна област – създава се Средно специално училище за кино и фототехника, Киноцентър, Държавен киноархив – всички онези възлови институции, които ще играят съществена роля в развитието и съхраняването на българското кино. Прословутото Постановление 91 регламентира единствения възможен естетически принцип на художествена практика – соцреализма и преднамерено възникват характерни идеологически органи като отделът за пропаганда и агитация (по-късно отделът за изкуство и култура) към ЦК на БКП, Комитетът за култура, ръководството и художествения съвет към Студията за игрално кино, а също и отделните комисии зорко бдят да не се промъкнат отклонения от прокламирания императив. Деян Статулов детайлно описва сложната вертикална йерархическа структура, упражняваща идеологически контрол, която ефективно функционира до падането на режима. Освен цитираните институции, авторът наблюдава и други механизми за „въдворяване на ред“: срещите на властта с „художествено-творческата интелигенция“, по време на които към нейните представители се отправя остра критика, посочване на слабости и заклеймяване посредством рецензия в официозно издание, както и ритуала на публична самокритика, прилаган към конкретен „съгрешил“ творец.
Съвсем закономерно, изследователят отделя немалко страници на присъствието и вмешателството на Шесто управление към ДС в областта на киното, което се явява не само орган за груба цензура, но и нещо повече: оперативната дейност на неговите служители често води и до санкции, насочени към определени кинодейци. Приведените архивни материали свидетелстват за огромната цена, която част от представителите на тогавашната интелигенция плащат, за да запазят своята почтеност и собствените си художествени критерии. Те са подложени на следене, подслушване, заплахи в случай, че не се подадат на стратегията за „моркова“, техните книги не се издават или не им се позволява да снимат филми, с други думи, лишавани са от възможността да работят. Същевременно „преторианците на идеологическата норма“, както дефинира авторът служителите от отделите „Пропаганда и агитация“ и „Изкуство и култура“ съблюдават идеологическата чистота в българското кино, но и упражняват контрол върху всички обществени събития (професионални конгреси), участия в международни фестивали, вземат решение относно евентуалното „замразяване“ на дадено произведение, организират компрометирането на творба или на нейния създател.
Трета глава Механизми на контрол представлява анализ на отделни случаи, които илюстрират как е действала репресивната машина на тоталитарния режим. Първият сюжет е свързан с нерадостната съдба на филма Кратко слънце на режисьора Людмил Кирков по сценарий на Станислав Стратиев, който излиза на екран през февруари 1979 г. и отначало е приет радушно от критиката. През март ситуацията рязко се променя в резултат на публикувана разгромяваща анонимна статия и лентата е обречена на забвение. Следващото десетилетие обаче става свидетел на още по-свирепа кампания, насочена срещу инакомислещите автори. Внезапната смърт на Людмила Живкова е повратната точка, която слага край на либералните тенденции в сферата на културата, а предприетите показни акции демонстрират, че никой не е застрахован дори и най-високопоставените фигури. Такава е драматичната история на филма Една жена на 33, заснет от режисьора Христо Христов – народен артист и председател на СБФД през 1982 г., който изпада в немилост по същия модел: след крайно отрицателна рецензия на Владимир Каракашев, отпечатана във в. „Работническо дело“. Година по-рано Блага Димитрова е подложена на подобен публичен линч заради своя роман „Лице“. През епохата на късния социализъм властта проявява абсолютна безкомпромисност спрямо творците с изявена гражданска позиция и с безспорен талант.
Друг значим похват, прилаган към „непослушните“ кинематографисти, е отлагането на снимачния процес. Например сценарият на Радой Ралин Ще дойде детето така и никога не се превръща във филм. Перфиден начин за налагането на партийната воля е т.нар. временното замразяване на творби, които не стигат до киносалоните и публиката се среща с тях едва след 1989 г. В тази категория попадат: Партизани/Животът си тече тихо (1957), Привързаният балон (1967) на Бинка Желязкова и Христо Ганев, Понеделник сутрин (1966) на Ирина Акташева и Христо Писков, Прокурорът (1968) на Любомир Шарланджиев. Деян Статулов отбелязва, че наказателната кампания срещу Понеделник сутрин, Кратко слънце и Една жена на 33 притежава и още едно тъжно измерение: прекършената професионална кариера на младите актьори, ангажирани в главна роля: Пепа Николова, Вихър Стойчев и Лиляна Ковачева.
Най-значимият принос и достойнство на разглежданата монография е нейният потенциал да провокира своите читатели да се замислят върху проблема за идеологическата цензура не само в минало, но и в сегашно време, защото тя никога не изчезва, а само се трансформира в зависимост от конюнктурата и изискванията на настоящето. Днес надарените артисти не са ограничавани „отгоре“ посредством постановления и регулация (от етапа на идеята до етапа на разпространението), но са принудени да се справят с нови видове цензурни практики наред с всички останали проблеми, произтичащи от недостатъчното финансиране и от жестоката конкуренция в един все по-сложен и глобален свят.
