БОЖИДАР МАНОВ

 

Без съмнение „Козият рог“ е един от най-чистите бисери в прекрасния сборник „Диви разкази“ (1967) на Николай Хайтов. Той пък е един от най-ярките белетристи в съвременната ни литература! И затова съвсем неслучайно през годините много от споменатите разкази се превърнаха в силни филми. Диптихът „Шарен свят“ (1971) повлече крак и в него дебютираха с новели режисьорите Георги Дюлгеров („Изпит“) и Милен Николов („Гола съвест“). Почти по същото време по разказа „Ибрям-Али“ Милен Николов направи своя най-добър филм „Краят на песента“ (1971). И веднага на следващата година пак Хайтов, заедно с режисьора Методи Андонов, създадоха безспорния екранен шедьовър на българското кино „Козият рог“ (1972). Така бившият лесничей Хайтов стана един от най-желаните и продуктивни автори в игралното ни кино, като тук трябва да имаме предвид и по-късния телевизионен сериал „Капитан Петко Войвода“ (1981) с невероятен, шеметен зрителски успех, незабравен и до днес. Впрочем тогава сериалът се вписваше (непряко) във филмовия пакет заглавия за отбелязване на 1300-годишнината на България!

Козел с два рога е нормална зоология по всички закони на природата! Но Николай Хайтов с два „Kози рога“ е културен факт, който предполага разсъждения като единствен досега случай белетристично произведение от български автор да е екранизирано два пъти.^[1]

 КОЗИЯТ РОГ (1972, РЕЖИСЬОР МЕТОДИ АНДОНОВ) 

Двата „Кози рога“ на Хайтов се появяват през относително кратък времеви интервал – само 22 години. Защото през 1994 г. режисьорът Николай Волев пое риска да направи втора версия по същия разказ, без това да е стандартен римейк, а напълно свободна, нова творческа реализация, при това отново с участието на Хайтов като съсценарист. И да не забравяме: днес разказът „Козият рог“, цели 57 години след появата като литературен факт с безспорни качества, вече е жива класика, дори само заради своята отдалеченост във времето – повече от половин век!

За родното ни кино двата „Кози рога“ са първи прецедент, докато на световния екран е честа практика. Класически пример е американският „Великолепната седморка“ (1960, реж. Джон Стърджис), който е римейк на японския шедьовър „Седемте самураи“ (1954, реж. Акира Куросава). В американския филм Куросава дори е посочен като съсценарист.

 КОЗИЯТ РОГ (1972, РЕЖИСЬОР МЕТОДИ АНДОНОВ) 

За „Козият рог“ на Методи Андонов като че ли знаем всичко – не толкова като производствена („кухненска“) работа, а предимно за безспорните качества на екранизацията, за огромния публичен успех у нас, за все още живия зрителски интерес, който проличава при някои анкети или други календарни поводи. Своевременно филмът имаше добър успех и в чужбина (някои фестивални награди). Известни са и многобройни критически анализи, безспорното историческо ситуиране на филма в националния ни кинолетопис, фундаменталното му място в теоретични изследвания по темата за преноса „литература – екран“ и други. Публикувани са също много спомени и интервюта на участници във филма (не само на актьорите, но и на други зад камерата).

Втората екранна версия на Николай Волев не се радва на подобен широк, задълбочен и продължителен интерес. Основното, което е останало като следа в публичната памет, е преди всичко подчертано атрактивният, дори авантюристичен прочит на разказа като водещ ключ за спечелване на интереса на публиката. А защо да не го назовем и флирт с очакванията и вкуса на новото поколение зрители, които може и да не са гледали първия филм, но във всеки случай са повлияни от новата социо-културна реалност в средата на 90^-те години. И следователно, новият филм (втората екранна версия) е предполагаемо жанрово по-подходящ да им предложи нов прочит на разказа.

Затова „Козият рог“ на Волев безспорно е замислен като дързък екшън, в който атрактивността на сюжета доминира на екрана и подчертано търси външни събитийни и ефектни изобразителни детайли за въздействие върху зрителите. Можем да предполагаме, че режисьорът избира такава линия на разказа и произтичащите от нея жанрови белези (а защо да не кажем клишета) поне по две причини: веднъж, за да се разграничи от вече съществуващия изключително силен, макар и екранно пестелив, но психологически и емоционално мощно въздействащ филм на Методи Андонов; и на второ място, за да прибави повече първосигнални „примамки“ към публиката и да си подсигури едва ли не ефекта на роден блокбастър и своеобразен зрителски рекордьор. А така да се наложи в масовото съзнание и (ако може?) да измести първия филм с нов прочит и съответно ново класиране на челно място. Но очевидно режисьорът разчита не само на екшън-допинг със суров авантюристичен заряд, а залага и съзнателно обмислен идеен детонатор, който да гарантира ефектния отзвук в масовото съзнание и да подсили актуалната (или по-скоро конюнктурна) детонация на филма. Този съзнателен избор е отчетливо и пресметливо заложен още в проекта за повторна екранизация. Ключовата за сюжета (и за темата на отмъщението) първа чиста и искрена любов на порасналата Мария вече не е към овчаря (Милен Пенев), а към козаря Халил (Петър Попйорданов), който обаче е станал ахрянин, сиреч българин – мюсюлманин!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  КОЗИЯТ РОГ (1994, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ ВОЛЕВ) 

„С любовта между християнка и мюсюлманин исках филмът да има по-общочовешко звучене и да може да се гледа навсякъде без предубеждение“, казва Волев. Мотивите му звучат добронамерено, но са наивни и по същество изглеждат като ситуационно съобразяване и безспорно огъване на фундаменталната линия от разказа. Но все пак това е в някаква степен разбираемо режисьорско желание. Докато метаморфозата на Хайтов като автор на разказа и съсценарист на филма, е изненадваща и трудно обяснима. А тя притъпява мощната достоверна стихия на литературния първоизточник, разделяйки отговорността за това решение между режисьора Николай Волев и писателя Николай Хайтов! Може би общото лично име ги е побратимило?

Казано с кулинарна лексика, преработката е добавила акцент с „подправки“, които обаче заради спечелени „вкусови бонуси“ рискуват същинската стойност и качества на оригиналната „рецепта“. А това винаги се наказва от взискателните зрители! В този смисъл не само любопитни, но и показателни са интернет коментари на български зрители, които по повод на втория филм спонтанно правят съпоставка с първия. Преобладаващи са отрицателните мнения, които могат да бъдат обобщени с един от тях: „Който не е гледал оригиналната стара версия на онзи уникален филм, новият може и да му хареса. Но оригиналният е много по-хубав, изложихте се!“. Появява се дори категорията „оригинал“ и съответно „подобие“! И наистина, сред чуждестранните зрители, които очевидно не познават първата екранизация, се срещат умерено приемливи и положителни оценки. Т.е. намесва се изключително важният фактор „културен контекст“, който особено в областта на изкуството може да има решаващо значение за масовата публика, която естествено не притежава експертна компетентност.

 РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ СНИМАЧНИЯ ПРОЦЕС НА КОЗИЯТ РОГ (1972, РЕЖИСЬОР МЕТОДИ АНДОНОВ) 

И в заключение едно възможно кратко обобщение. Вътрешният психологически драматизъм (дори трагизъм) във филма на Методи Андонов е подменен с външна атрактивност във филма на Николай Волев. Това се забелязва дори „с просто око“ като напр. сексуалното изкушаване (прелъстяване) на Караиван от Мария или някои етнографски приумици. Докато мощната събитийна енергия в сюжета на първия филм плюс силната психологическа плътност на персонажите (благодарение на актьорите) прави разказа напълно убедителен! А естествената неподправена природна енергия в пейзажните кадри (планински урви, водопада и т.н.) е художествено абсолютно достоверна, естетически чиста и монтажно категорично въздействаща като втори план от „неравнодушната природа“ (Айзенщайн)! Затова „оригиналът“ не остарява, а само трупа патина като старо злато! Докато втората версия не издържа на съзнателно поетия риск и остава някъде в каталога на избледнелите и забравени филми.

P.S. Както стана ясно, двата „Кози рога“ на Хайтов е само първи и единствен пример за повторна екранизация на литературен първоизточник в нашето професионално кино. Едва сега очакваме новия филм „Земя“ на режисьора Николай Тодоров, който ще е втора екранизация по повестта на Елин Пелин след филма на Захари Жандов от 1957 г. Проектът на Тодоров е много добър и е грехота, че отлежава вече две-три години. Същественото при него е, че режисьорът пренася сюжета в съвременното злощастно българско село с новите актуални социални разслоения и сблъсъци. Но не деформира, а само актуализира водещата идейна линия от класическия литературен оригинал, като запазва цялата психологическа мотивация и емоционална енергия на персонажите и особено личната житейска драма на Еньо. Дано новият филм скоро да се появи на екран, почти седем десетилетия след онази първа киноверсия. Тогава ще имаме възможност и конкретни аргументи, за да отделим внимание и за двете „Земи“ на Елин Пелин.

 

Бележка под линия:

^[1] Има няколко подобни примера, при които обаче „римейкът“ е късометражен студентски филм, заснет като учебна задача, напр. „С дъх на бадеми“ (2015, НАТФИЗ, реж. Дамян Михов). Б.а.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.