ПАВЕЛ СИМЕОНОВ
Вълнуващо е в ден-днешен човек да гледа филм, който е толкова безусловно мелодраматичен, колкото „Претендентите” на Лука Гуаданино. Сякаш за да правиш съвременна мелодрама, се изисква някак да си над материала, с който работиш, да подхождаш към него с мета-иронично намигване, да отчиташ пренебрежението към жанра. Но „Претендентите” е искрено мелодраматичен по най-добрия начин, защото показва силни емоции и ги приема насериозно, като същевременно осъзнава колко много вълнение може да извлече от този засилен драматизъм.
ПРЕТЕНДЕНТИТЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЛУКА ГУАДАНИНО)
Нехронологичната структура на „Претендентите” проследява тринайсет години от връзката на някогашните най-добри приятели Арт и Патрик и техния общ обект на желание Таши. Освен това е и спортен филм за тениса, който показва как надпреварата продължава и извън корта, както и еротичната същност на самата игра. Таши казва в началото на филма, че тенисът е връзка, и филмът на Гуаданино наистина се интересува от различните, понякога парадоксални връзки в един мач – от предателство до страст, от омраза до любов и обратно.
Повече от всичко останало обаче „Претендентите” е възможност Гуаданино да се развихри като пищен формалист, да покаже, че многото понякога е основателно много, да накара природата във филма, телата на актьорите и камерата да му служат за улавянето на невероятна страст, която се манифестира и в любовта, и на корта в епичния сблъсък, който ще може да се види на голям екран, макар и единствените удари в него да са на топка от една ракета в друга.
Друг отявлен максималист е Парк Чан-Ук, макар и новият му проект да го представя в значително укротена светлина. В първите секунди на „Съпричастният”, адаптация по спечелилия Пулицър едноименен роман на Виет Тан Нгуен, се изписва надпис: „Всички войни се водят два пъти. Първият път на бойното поле, вторият – в паметта“. Творбите на Виет и Парк се фокусират именно върху начина, по който една война бива запомнена и от директно замесените, и от населението като цяло. Начален глас зад кадър ни показва, че самият сериал е структуриран като разказ от първо лице на безименния протагонист – човек на множество двойствености и парадокси, наполовина французин, наполовина виетнамец, учил в САЩ, винаги непостоянен в предаността си към една или друга страна. Отвъд войната сериалът се занимава с имигрантския живот, към който бягат много виетнамци след падането на Сайгон, както и с опитите на киноиндустрията максимално бързо да капитализира събитията.
СЪПРИЧАСТНИЯТ (2024, РЕЖИСЬОР ПАК ЧАН-УК)
Сериалът ясно можеше да изрази целите си, ако беше започнал с мисълта на генерал Смедли Бътлър, че войната е най-доходоносният рекет. В рамките на седем епизода е показана една по-бюрократична страна на въоръжения сблъсък, в която на фокус са договори за осигуряването на нужните самолети за бягство, вместо тяхното сваляне от въздуха, макар и това да присъства, но в по-малка степен. Едно е ясно: войната е безкрайно страдание за едни и благоприятна възможност за други, а протагонистът навигира в аморален свят на студени калкулации. В началото на книгата той се определя като човек с две лица, следователно човек с две мнения, готов да погледне всеки конфликт и от двете страни. Но той по-скоро не гледа конфликта от никоя страна, а просто приема всяка нужна позиция. Но нима опортюнизмът не е истинският бизнес на войната?
Парк Чан-Ук е известен с определен тонален дисбаланс, в който всяко действие е на границата между комичното и ужасяващото. Също така е и свиреп формалист, който привлича внимание към себе си с почти всяко движение на камерата, най-вече в южнокорейските си филми. Със „Съпричастният” Парк сякаш работи повече като обикновен наемник, но с отличаващ се стил в сравнение с други сериали – видимо по-обран. Това тонално неравновесие присъства и тук, но в омекотен вариант, в който нещо вместо да е абсурдно и/или плашещо, е по-скоро иронично, приемащо гледната точка на отчуждения главен герой. Най-спорно е участието на Робърт Дауни младши в няколко различни роли, всяка от които е достатъчно забавна сама по себе си, но цялостно се усещат повече като самодоволен трик, отколкото като оправдано творческо решение, като презаписан смях, който да подскаже на зрителите какъв е тонът на сцената, която гледат в момента.
Случва се с много азиатски майстори, техните компрометирани западни проекти да са далеч от най-екстремните им изяви в националното им кино, но въпреки това се отличават значително от голяма част от продукцията, излъчвана по същите платформи. В конкретния случай солидната литературна основа също предоставя възможност Парк по-ясно да концентрира идеите си и резултатът е една от най-смилаемите му творби. Всеки епизод на „Съпричастният” може да бъде фино побутване към най-скорошния пълнометражен филм на режисьора – „Decision to Leave”.
Далеч от отявлен максималист или свиреп формалист е Майк Лий, чийто филми обръщат внимание на британци от работническата класа и техните опити да навигират през икономически трудности и семейни проблеми. Малко режисьори от италианския неореализъм насам са успявали толкова добре да уловят привидно баналното ежедневие на обикновените хора и дълбочината, която то крие. Киното на Лий не е основано нито на прост хуманизъм, нито на краен нихилизъм; при него винаги присъстват и двете, защото са заложени в живота на хора, към които той иска да остане верен. Ако в негов филм има ясен мироглед, той вероятно е породен от този на героите в него, както в „Голи”, в който протагонистът Джони изпада в безбройни нихилистични монолози, кой от кой по-завладяващи. Но „Голи” не е задължително нихилстичен филм, защото е отворен прозорец към британското общество, към един човек с лични виждания и представи за света, точно толкова достойни за кинокамерата, колкото всички останали.
ТАЙНИ И ЛЪЖИ (1996, РЕЖИСЬОР МАЙК ЛИЙ)
Лий също винаги вмъква чувство за хумор дори и в най-трагичните си филми, като не цели да създаде контраст между двете емоции, а да ги съедини, да ги хармонизира, за да покаже всъщност колко близки са те. „Тайни и лъжи” може би е най-успешният филм, за който печели „Златна палма” в Кан и е номиниран за няколко Оскара. Един от най-силните филми в представянето на този етос, който изисква всеки герой да получи глас, да не бъде лишен от достойнство и да бъде изслушан.
Освен често неизговаряното, но осезаемо присъствие на класова структура, характерно за Лий, в „Тайни и лъжи” е засегнатия расов конфликт. Филмът разказва за чернокожа жена, която намира биологичната си майка и научава, че е бяла. Този обрат в приетата идентичност за добро и лошо е в сърцевината на филма. Интересното при Лий е, че макар и като теми да е на територията на социалния реализъм, неговите филми трудно могат да се нарекат политически. Когато Кен Лоуч, вероятно най-известният британски социален реалист, прави филм за изпитанията на бедните британци, в него има експлицитна критика към системата, която е допуснала това да се случи. Тази критика остава имплицитна при Лий, за него на преден план винаги е личната борба на всеки от героите му.
„Претендентите” може да се гледа в повечето кина.
„Съпричастният” се излъчва по НВО всеки понеделник, а първите епизоди са достъпни в НВО МАХ.
„Тайни и лъжи” ще се излъчи по БНТ1 на 4 май в 16:35 ч.
