ГАЛИНА ЖЕКОВА

РАЗГОВАРЯ С МАТЕЙ КОНСТАНТИНОВ И ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ ОТ ПРОДУЦЕНТСКА ФИРМА МИРАМАР ФИЛМ

 

Често чуваме израза „Бизнес с приятели не се прави“. При вас как започна всичко и познавахте ли се, когато стартирахте заедно компанията?

Илиян: Да, познавахме се. Познавам Жоро и съм работил с него още от началото на студентските ни години, а с Матей се срещнахме покрай работата ни в „Ку-ку“. По-късно тримата работихме заедно в предаването „Нощен магазин“. През 2000 г. създадохме „Мирамар“ и ето вече близо четвърт век продължаваме своето партньорство.

А как избрахте името? Самата дума „мирамар“ има ли някакво значение?

Матей: Година-две след основаването на компанията бяхме в Хавана по работа. За съжаление, работният ни ангажимент пропадна, тъй като камерата се повреди. Но в този период живеехме в един култов хавански квартал, който се казва „Мирамар“. Оттам дойде и името. Не е имитативно на „Мирамакс“! Обвързано е с това пътуване и със сантимента, който всички имаме към него.

Илиян: С годините любовта ни към това място ескалира в създаването на документалния филм „Куба е музика“.

Първоначално, когато създавате компанията, се насочвате изцяло към рекламния бизнес. Киното идва по-късно. Това целенасочено ли беше или имаше други фактори и обстоятелства?

Илиян: Фирмата ни неслучайно не е просто „Мирамар“, а „Мирамар филм“. За мен от самото начало беше ясно, че в бъдеще ще се занимаваме с кино. Но това нямаше как да стане изведнъж. Затова първоначално се занимавахме с реклами, телевизия и с документално кино, което правихме със собствени средства. Съчетавахме приятното с полезното. В този период направихме документалните ни филми за Етиопия и Перу. Суров материал сме натрупали и за други дестинации, но…

Матей: Но се появи голямото кино (смее се). Факт е, че именно в този период, правейки реклами, всъщност създавахме малки късове кино. Нескромно звучи, но упражненията, които Илиян като режисьор правеше през това време, имат своето значение. Да отбележим факта, че някои от тях станаха и много популярни, дори култови.

Илиян: Целият ни екип натрупа опит. Станахме една от водещите компании в рекламния бизнес. От това се печелят нелоши пари. Особено, когато си на върха на вълната. Преходът към киното беше естествен и логичен, макар че за разлика от днес, през 2006 г. беше почти невъзможно млади продуценти и режисьори да спечелят субсидия в НФЦ.

Матей: Благодарение на това натрупване, за което Илиян говори, ние не влязохме гладни и жадни в киното, както се случва нерядко. Има много продуценти, които, влизайки в киното, търсят единствено субсидии и благодарение на тях успяват да стартират такъв тип изкуство-бизнес. А ние бяхме подготвени за това.

 ПОРТАЛЪТ (2021, РЕЖИСЬОР ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ) 

Според вас възможен ли е такъв модел в българската действителност, в който продуцентска компания да се захранва и издържа изцяло със създаването на филми?

Илиян: Моментът е много тънък по следната причина: ако нормалната логика за печалба е бокс офиса, то в България няма условия да се печелят добри пари. Дори и най-касовият филм в последните близо 30 години не успява да покрие от приходите си производствената стойност на филма. Това се дължи на много фактори – на мащаба на държавата ни, на нейното състояние, на начина на мислене и т.н. Ако в една развита и голяма държава направиш най-гледания филм на годината, както ние направихме през 2011 г. с „LOVE.NET“ (който със своите над 215 хиляди зрители в този период биеше по продажба на билети най-големите американски блокбъстъри) – това в една голяма и нормална държава може да ти осигури обезпеченост до края на живота и ти дава възможност да реинвестираш парите, които си спечелил. При нас обаче печалбата беше една пренебрежимо ниска добавка към доходите ни от другите ни занимания.

Матей: Приходът беше 1/3 от разхода. И това е рекорд, който не е подобрен оттогава.

 LOVE.NET (2011, РЕЖИСЬОР ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ) 

Като погледнете назад, как си обяснявате силния интерес на публиката към „LOVE.NET“?

Матей: Това е комбинация от фактори – избора на тема, реализацията, ентусиазма, с който работихме. Рекламната кампания беше изградена и реализирана по всички маркетингови правила.

Илиян: Нещо повече. Всъщност още преди да бъде създаден филмът, стартира неговата рекламна кампания. Това звучи странно, но след като се роди идеята за филма, направихме партньорства с най-големите сайтове за запознанства и заедно с тях стартирахме кампания „Да направим заедно този филм“, чрез която призовахме потребителите им да ни изпращат свои реално преживени истории, започнали от тези сайтове. За два месеца получихме над 7000 истории. Това беше период, в който Facebook у нас все още прохождаше. Тези сайтове бяха предвестник на днешното дигитално господство на социалните мрежи.

Матей: Не трябва да се подценява и ведростта на филма и неговия жанр, както и добрата драматургична плетеница. Но ние гледаме от продуцентска гледна точка. Може би публиката трябва да се произнесе. Защото бих казал, че нашите очаквания бяха дори по-високи от реализираните. Предходната година беше минал „Мисия Лондон“. Реално „Мисия Лондон“ и „LOVE.NET“ бяха филмите, които вдъхнаха кураж у продуцентите, но уви – тази тенденция не продължи.

Заговорихме за публики и няма как да не ви попитам – предвид формирането на служебната оценка, която има тежест при избора на финансиране на проектите, кое за вас е по-важно – фестивалното участие или публиката?

Илиян: Дипломатичният ми отговор е, че истината е по средата. Добре е да има баланс. Филмите не трябва да бъдат правени надменно и елитарно, да бъдат недостъпни за публиката и с това да я отблъскват. Броят на зрителите не трябва да бъде равен на броя на роднините на създателите. Това очевидно е неправилно! Другата крайност е чалга-подходът в търсене на много зрители. Първо – печалби, покриващи разходите за производство на български филм е невъзможно да има! Невъзможно е парите, инвестирани в кино, да се възвърнат. Това, ако не невъзможно, поне досега в България, според мен, не се е случвало.

Матей: Технологията за финансиране на проекти е ясна. Според мен няма правилен подход. Баланс трудно може да се намери. Ние не създаваме филми, които нагаждаме към конкурсите и техните правила.

А как подбирате проектите си? Голяма част от филмите, които сте реализирали, са ваши лични проекти, но когато говорим за проекти, на които не сте автори, то тогава как избирате в кой проект да инвестирате?

Матей: Най-вече по сценария. „Дзифт“ беше първият такъв проект. Но всъщност отново стигаме до тази комбинация от идея, сценарий, а и екипа, с който ще работим.

Илиян: Сценарият и отношението ни към хората, които стоят зад този проект. Държим да работим с качествени хора, които уважаваме и харесваме.

И при копродукциите ли изхождате от тези свои принципи?

Илиян: Разбира се. Ако срещу теб стои човек, с когото виждаш, че няма да имате спокойна среда и атмосфера за работа, не виждам защо да си го причиняваме.

Матей: Също така ако пристигне проект, който не ни харесва, но е донесен от успешни хора, които са взели награди по големи международни фестивали – няма да участваме. Защото сме имали такива случаи – много слаби проекти, зад които стоят успешни имена. Ако проектът не ни хареса – не участваме!

Като продуценти с над двайсет-годишен опит – кои са най-важните качества, които трябва да притежава продуцентът, за да бъде успешен? Ако пред вас стои млад човек, който иска да усвои занаята, какви съвети ще му дадете?

Матей: Това е малко наивен въпрос. Трябва да си мине стъгдите, през горнилото. Всеки проект е различен.

Илиян: Ако все пак гледаме през призмата на българската действителност и трябва да дефинираме работата на продуцента в България – то е важно в структурата да има човек, който познава добре правилата на НФЦ, защото над 90% от българските проекти се финансират оттам. Ако продуцентът е по-опитен и напреднал – има начини да търси допълнително финансиране и в България, и в чужбина. Като цяло това е много тежка административна работа. А другата част, която е не по-малко важна, е професионализмът. Човекът трябва да е много добре запознат с процеса по създаването на един филм и да може да направи организацията и логистиката грамотно, умно и да подбере правилните хора, с които да си имат взаимно доверие и да има добър контрол на процеса чрез умение и знание.

Освен продуценти, вие сте и автори на голяма част от филмите, които сте реализирали през годините. В американския модел продуцентът е този, който често укротява амбициите на режисьора и останалата част от екипа. Вие как съвместявате тези две противоположни по своя характер роли?

Матей: Вие сама определихте трудността. Ние имаме продуцентски екип, който поема голяма част от тежестта, но това е по-скоро предварителна работа. По време на самите снимки режисьорът си е режисьор, сценаристът – сценарист, а художникът – художник. В процеса на реализация погледът е по-скоро супервайзърски, защото в общи линии, за да си продуцент в България трябва да има респект към теб от финансиращите институции, които и да са те. Ритъмът на финансирането, договорът по траншовете – как и кога идва, къде има дупка. Нашата стратегия не е много полезна при изграждане на стратегии за работа на други продуценти, защото ние нямаме този предварителен подход, в който да разпределяме какъв процент ще отиде за производство, колко за авторите и колко за нас като продуценти. Може би нямаме много градивна стратегия, но работим в името на продукта.

Илиян: За нас киното, май, по-често е луксозно хоби. Защото сме се посвещавали единствено на съответния проект и сме изоставяли временно другите си дейности, които всъщност ни носят доходи. Много често сме реинвестирали хонорарите, които ни се полагат за даден филм или сериал в запълване на бюджетните дупки за неговото производство. И всичко е в името на това да се получи по-добър продукт. За нас това е големият бонус да бъдем и продуценти на филмите ни – можем да си позволим този лукс – да влагаме всичко в това, което правим, включително и собствените си хонорари… Независимо дали става дума за филм или за сериал.

Правилно ли предполагам, че по такъв начин сте се справили и при реализацията на филма „Чума“. Ще припомня за нашите читатели, че проектът е одобрен в годините преди COVID-пандемията, но поради забавяне в реализацията и последвалата инфлация, заложените в бюджета средства вече не са били достатъчни. А ре-индексация на бюджетите не е имало.

Илиян: Да, точно такъв е случаят.

Матей: Всички чуха и разбраха, но никой не ни помогна.

Малко като барон Мюнхаузен – хванали сте се за косите и сте се издърпали сами?

Илиян: Това е част от цялостната картина. Цялата 2021 г. беше нулева за българското кино. Поздрави за прагматизма и интелигентността на всички, които са замесени в това явление! Печелиш субсидия с даден проект, но не можеш да започнеш работа година, две, понякога и повече. Горивото става от 1,70 лв. – 3,30 лв. Услугите скачат приблизително с 200%, материалите скачат с 300%. Това е статистиката. И тогава какво можеш да направиш? Да се откажеш и да върнеш средствата или – както направихме ние – да работим без да печелим от това.

 ЧУМА (2023, РЕЖИСЬОР ИВАН ВЛАДИМИРОВ) 

Родната публика като че ли не посещава много българските филми. Къде според вас се губи връзката?

Матей: Не ходи ли? Има статистика за тази цел.

Илиян: В действителност има статистика от киносалоните, но има и една друга – от интернет. Нищо не може да се сравнява с торентите. И много често потребителите си казват – защо да ходя на кино, когато мога да си дръпна филма безплатно.

А това не се ли дължи и на липсата на достатъчно киносалони в страната?

Илиян: Не само! Когато има алтернатива на торентите – тези нелегални начини за разпространение могат много бързо да отидат в забвение. Но няма политическа воля за това! А и хората в България мислят, че така е справедливо! И предпочитат да гледат един филм с лошо качество, но безплатно! Преди тринайсет години направихме опит да създадем легална алтернатива за гледане на български филми онлайн. Начинанието ни продължи повече от три години. Създадохме първата такава платформа за българско кино. Казваше се „НетСинема“. Прекрасна идея. Ако се беше осъществила, както бе замислена, в платформата днес можеше да намериш всеки стойностен български филм и селектирана информация за него и създателите му – интервюта, критика... Бяхме създали възможност, когато кликнеш на името на режисьора, да ти излизат и други негови филми и информация за тях. Аналогично и за актьорите, и за останалите членове от филмовите екипи.

И какво се случи с тази платформа?

Илиян: Случи се крах по всички фронтове! Защото, на първо място, на зрителите им се стори неприемливо да плащат за легалното гледане ва български филми – за по-стари филми 1 лв. без ДДС, а за по-нови – 2 лв. без ДДС. Просто не пожелаха! През 2011 г. платформата NETCINEMA.BG стартира с филма ни LOVE.NET. Искахме да дадем алтернатива на всички българи, живеещи в градове и села, където няма киносалони, както и на сънародниците ни в чужбина. Намерихме начин да се свържем с хората, които стоят зад торент сайтовете и ги помолихме този път да не ни закачат („Дзифт“ беше изтекъл в пиратските сайтове и това провали възможността да дистрибутираме филма на DVD). И тогава в най-затънтеното крайче на България чрез платформата можеше да си платиш левче или два и да гледаш най-новото българско кино. На дванадесетия час след стартирането на сайта ни, бяхме „хакнати“. „LOVE.NET“ „изтече“ и потреблението на филма в торент платформите вървеше със скорост 10 000 тегления на час. Като за две седмици имаше, по спомен, над 300 000 тегления. Обърнете го в пари. Дори и по левче да дойде при нас – това са 300 000 лева. Това са средства, с които ние можем да стартираме работата по нов проект!

Над три години работихме по проекта, бяхме качили стотици игрални и документални филма, но нежеланието на българския зрител да гледа  легално българско кино ни принуди да се откажем от начинанието.

Матей: За съжаление и тенденциите при европейското кино в българските киносалони също са такива.

 ВЕЗДЕСЪЩИЯТ (2017, РЕЖИСЬОР ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ) 

Често в проектите си включвате нови лица. Това ми се струва глътка свеж въздух, след като едни и същи лица се ротират и на малкия, и на големия екран. Говоря за новите лица, които използвате и във „Вездесъщия“, а и в „Чума“. Това някаква ваша кауза ли е – да разширявате границите на кинообщността и да приобщавате нови лица към нея?

Матей: Чак кауза – не е. Александра Фучанска е човекът, който открива много успешни нови лица за нашите проекти.

Илиян: Обичаме нови лица. Добрата новина е, че има и много нови абсолютно неизвестни, но много талантливи актьори. Буквално преди три седмици завършихме снимките по сериала „Тревожност“, по който работим в момента. 12-часов сериал за БНТ. И там половината от историите, които разказваме, са свързани с пациентите в кабинет по детско-юношеска психотерапия. Работихме с деца и юноши. Сред тях има изключителни попадения. Деца, които посещават актьорски школи от петгодишни и са много напред като начин на мислене. А и като актьорски качества! Изключителни!

През есента ли да очакваме излъчването на първите епизоди на „Тревожност“?

Илиян: Не е в нашата юрисдикция програмирането на БНТ, но би трябвало наесен да тръгне.

А какво се случва с „Клас 90“? Проект, който е изключително любопитен като сюжет.

Матей: Той също е вече готов и до края на годината трябва да има премиера.

Ще си позволя още един учебникарски въпрос. Като погледнете назад във времето, кои са най-трудните продуцентски уроци, които научихте?

Матей: Не си учим много-много уроците (смее се). Постоянно се правят грешки.

И за финал – да помечтаем. Ако имахте бюджета на един блокбъстър – да речем на „Аватар“ (б.а. бюджетът на първия „Аватар“ е над 200 милиона), в какво бихте  инвестирали тези средства?

Илиян: Това са невъзможни хипотези. Нашите реалности са други. В България подобни бюджети са невъзможни. Но говорейки за пари – голяма грешка е настоящите бюджети да бъдат намалявани. Справедливо е да бъдат увеличени хонорарите на част от екипите, най-вече актьорите, които  абсолютно незаслужено получават ниски възнаграждения за работата си във филми и най-вече в сериалите. Това, което се опитваме да направим, разбира се – когато можем да си го позволим, е да реабилитираме правилния начин на мислене и на работа. Не работим на дъмпингови цени! Защото, когато някой изнася на гърба си толкова важна част от проекта, то би следвало да получава по-достойно възнаграждение. Това важи не само за актьорите, но и за много други ключови позиции. Има нещо генерално сбъркано, специално в сериалите – свидетели сме на безумен дъмпинг. Бюджетите стават все по-ниски. Повечето телевизии не са склонни да дават необходимите средства за качествени продукти, тъй като има компании, предлагащи дъмпингово по-ниски цени, обричащи проектите им на много, много ниско ниво. Лаишкото мислене на хората, отговарящи за филмопроизводството в някои телевизии, се охарактеризира с реплики от рода на: „Ти защо искаш 100 лв. като Пешо ще го направи за 20 лв.?“. Само че Пешо с 20 лв. прави страшни глупости, но това изглежда няма значение за телевизиите. Надявам се това да се промени и да бъде разбрано, че с нисък бюджет не можеш да си позволиш пълноценна работа – с качествени хора по сценария, нито по следващите стъпки по създаването на филмов продукт. Ниските дъмпингови бюджети наистина обричат нивото на  замисления продукт, а предлагането на широката аудитория на глупави до пошлост сериали, направени по неизбежност набързо и евтино, води до профанизиране на редовите зрители.

Достатъчното пари за един филм или сериал невинаги гарантират добро качество, но доброто им качество винаги зависи от достатъчното пари, позволяващи нормален работен процес.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Развитие на българския продуцентски модел през годините. Пресечна точка на филмово производство и филмово творчество. Трамплин за утвърждаване на българското кино на световен екран“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.