ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ

 

През пролетта на 1933 г. шепа кинодейци се събират (навярно „в галерията на аперитив „Охрид“ в София^[1]), решени да се обединят „в един вид корпорация или професионално-творчески съюз“, учредявайки в крайна сметка своя организация, именувана Съюз на българските филмови производители (филмопроизводители) или Съюз на „Българско филмово производство“^[2]. Почти същите жреци на Десетата муза свикват на 23 юни 1934 г. (събота) във фотоателие „Вита“ на Александър Вазов (ул. „Леге“) „общо годишно събрание“, на което вземат „няколко важни решения“ от „голямо обществено значение“, едно от които е преименуването на организацията в Съюз на филмовите деятели в България^[3]. Кои са били тези достойни мъже, положили преди 90 години основите на съществуващия и до днес Съюз на българските филмови дейци (СБФД)?

 

ВАСИЛ ДИМИТРОВ ГЕНДОВ (24.XI.1891 – 3.IX.1970)

Васил Гендов е киноактьор, сценарист, режисьор и продуцент на филми. Произхожда от стар калоферски род – баща му Димо Гендов Хаджигендов (Кьойбашиев) (1837 – 1919) е ученик на видните възрожденски даскали и книжовници Ботьо Петков и Райно Попович. След опожаряването на Калофер по време на Руско-турската война (1877 – 1878) Димо се установява в Никопол, откъдето бива избран за депутат в първото Велико народно събрание, изработило Търновската конституция (1879). След това е член на окръжните съдилища в Плевен и Сливен (където се ражда вторият му син – Васил).

По майчина линия Васил Гендов принадлежи към семейство на „аркашки“ – негов вуйчо е големият драматичен актьор Иван Попов (1865 – 1966), специализирал в Москва и Петербург, изпълнител на десетки главни роли в Народния театър и помощник-режисьор на тази национална институция, историограф на българското сценично изкуство. Първа братовчедка на Гендов пък е друга „звезда“ на Народния театър – Елена Снежина (Елена Янкова Кирчева, 1881 – 1944), съпруга на актьора Атанас Кирчев и майка на актрисата Олга Кирчева. И Елена, и Васил са племенници на Иван Попов, брат на техните майки. Навярно затова Васил Гендов от дете стъпва на сцената, впоследствие израства като популярен (а и дългогодишен) театрален актьор и режисьор, автор на пиеси, художествен и административен ръководител на собствена пътуваща драматична трупа, която под различни наименования – „Сензационен театър“, „Софийски сензационен театър“^[4], „Софийски театър“ – обикаля,с известни прекъсвания, страната от 1919 до 1938 г.

На 22 години Васил Гендов изпълнява главната мъжка роля (тази на Българан) в първия български игрален филм „Българан е галант“ (1914), чийто предполагаем сценарист и режисьор е – за такъв той бива посочен най-рано през 1936 г.^[5]

 ФОТОГРАФИИ НА ВАСИЛ ГЕНДОВ, ПРОСЛЕДЯВАЩИ НАИСТИНА „ТРЪНЛИВИЯ“ МУ ПЪТ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ… 

Постановчик е на други десет филма: „Любовта е лудост“ (1917), „Дяволът в София“ (1921), „Военни действия в мирно време“ (1922), „Бай Ганьо“ (1922) – първата у нас екранизация по белетристично произведение, „Човекът, който забрави Бога“ (1927), „Пътят на безпътните“ (1928), „Улични божества“ (1929), „Буря на младостта“ (1930), първия български звуков игрален филм „Бунтът на робите“ (1933) и „Земята гори“ (1937), като на всички е сценарист, а в девет изпълнява главните роли^[6]. Затова и през годините бива наричан: „първия носител на кинематографическото изкуство в България“^[7], „познат ратник в областта на кинематографията в България“^[8], „величина от първи разряд в България“^[9], „създател на българския филм“^[10], „създател на първия ням и говорящ български филм“^[11], „основоположник на българското филмово изкуство“^[12], „родоначалникът на българския филм“^[13], „патриархът на българския филм“.^[14]

Васил Гендов е един от основателите и пръв ръководител на организацията, чийто наследник днес е СБФД – избран единодушно за председател и през 1933 и през 1934 г., тържествено честван от Съюза на 13 януари 1946 от 10.00 ч. в театър „Балкан“ заради 35-годишната си „неуморна дейност в областта на българския филм“. Тогава той е все още „председател на филмовите деятели в България“^[15], само след пет месеца бива „провъзгласен“ за „почетен председател“.^[16]

 ВАСИЛ ГЕНДОВ (В СРЕДАТА) СРЕД КОЛЕГИ ПРЕЗ 1948 г. 

Първият „уредник на музея и библиотеката при ДП „Българска кинематография“, където през 1948 г. полага основите на родния филмов архив^[17] – днешната Българска национална филмотека (БНФ). Автор на десетки статии в периодичния печат, а и на мемоарите „Трънливият път на българския филм 1910 – 1940“^[18] – труд, надхвърлящ границите на споменно-автобиографичния жанр и с право охарактеризиран като „първата писмена история на българското кино“^[19]. Преподавател в киношколата на „Паисий филм“ – и през 1928, и през 1947 г.

Съпруг на Жана Гендова (24.XII.1899 – 14.II.1976) – родена в Сливен като Иванка Иванова, известна с артистичния си псевдоним Жана Дорит; баща на Димитър Гендов; брат на журналиста, издателя и театралния критик Стефан Димитров Гендов (1889 – 1951).

 

АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ ВАЗОВ (13/26.XI.1900 – 20.VIII.1972)

Александър Вазов е син на ген. Георги Минчов Вазов (1860 – 1934), племенник на народния поет Иван Вазов (1850 – 1921), баща на кинорежисьора Януш Вазов (1927 – 2006). След като завършва Френския колеж в София, бива изпратен през 1916 г. в Австро-Унгария да учи в авиаторска школа. Образованието си продължава в Дрезденското техническо училище, където се увлича по оптиката – занимание, което го насочва към фотографията. Следва в Мюнхенското фотоучилище, където получава званието „художник-фотограф“. Издържайки се с приходите от собственото студио, което открива в Берлин, Александър Вазов заминава през 1925 г. за Рим, където изучава оперно пеене – „постановка на гласа“. Там се запознава със скулптора Андрей Николов, а и с много други художници, за които прави поредица от арт-снимки. По-късно в Швейцария усъвършенства френския си език, но и снима научни филми, поръчани от тамошната Медицинска академия…

У нас като кинорежисьор осъществява немския пълнометражен (67 мин.) документален филм „В царството на розите“ („Im  Reiche der Rosen Bulgarien“, 1928) – продукция на филмовата къща „Нитче“ („Filmhaus Nietzsche AG, Leipzig“), заснет от оператора Ханс Линке под „ръководството“ на д-р Иван Парлапанов (българския генерален консул в Лайпциг), Владимир Хр. Икономов и Александър Вазов, който по това време работи в Берлин за „Тетра филм“ и УФА, където се запознава с големия Фриц Ланг, във Виена – за „Саша филм“, в Будапеща – за „Хуния“...^[20]

През 1930 г. е сред основателите на Българската централна фотографска занаятчийска кооперация, която развива „културно-просветна и снабдителска дейност“, а от 1935 г. започва да издава месечното фотографско издание – „Бюлетин“. В това „списание за техническа и художествена фотография“ се публикуват статии по творчески и технически въпроси, историческа информация за развитието на световната и българската фотография, известия за пристигналите специализирани стоки и цените им…

 АЛЕКСАНДЪР ВАЗОВ НЕ ЗА ПРЪВ ПЪТ УЧАСТВА В УЧРЕДЯВАНЕТО НА ПРОФЕСИОНАЛНИ ОРГАНИЗАЦИИ – НА СНИМКАТА МОЖЕ ДА БЪДЕ ВИДЯН СРЕД МЪЖЕТЕ, ОСНОВАЛИ ПРЕЗ 1930 ЦЕНТРАЛНАТА ФОТОГРАФСКА ЗАНАЯТЧИЙСКА КООПЕРАЦИЯ (ОТ ЛЯВО НА ДЯСНО): ИВАН МАЛЕЕВ, ИВАН ПЛАЧКОВ, АЛЕКСАНДЪР ВАЗОВ, СТОЯН ЦЕНЕВ, АНГЕЛ ХРИСТОВ, ПАВЕЛ ТОМОВ (СЕДНАЛИ), БОРИС СПРОСТРАНОВ, ДРАЖКО ДАЦОВ, ИЛИЯ ГРИГОРОВ, ХРИСТО ГАЦЕВ (ПРАВИ). 

След смъртта на баща му, Александър Вазов се завръща окончателно в родината. През 1933 г. е сред основателите на Съюза на българските филмопроизводители, избран е за подпредседател на организацията, която през 1934 г. тъкмо в неговото фотоателие на ул. „Леге“ се преименува на Съюз на филмовите деятели в България.

През август 1935 г. започва снимките за звуковия филм „Грамада“ по едноименната поема на своя чичо Иван Вазов. Оператор е пребиваващият тогава в България сърбин Стефан Мишкович (1907 – 1970), който освен кинокамера притежава и собствена тонапаратура (по-важното в случая). Екипът работи в Копривщица, Трявна, Пирдоп, в околностите на София, през януари 1936 г. биват осъществени интериорни епизоди върху сцената на Народния театър^[21]. Премиерата е на 27 април 1936 г. в софийското кино „Пачев“^[22]. „Грамада“ има „грамаден успех“, критиката го засипва с хвалебствия, задържа се на екрана до 24 май (близо месец), гледан е от 65 450 зрители.^[23]

През лятото на 1936 г. Александър Вазов планира екранизирането на романа „Под игото“, на 30 май 1937 г. сп. „Илюстровано кино“ известява, че той дори е „започнал снимките“, като е ангажирал 70 наши артисти за този голям филм, който „вероятно ще бъде озвучен в Италия“^[24]. Инициативата не бива реализирана, но пък през 1937 г. Вазов осъществява първия художествен дублаж у нас – на австрийския филм „Маня“^[25] („Manja Valewska“) с Олга Чехова, режисиран от родения в Прага „виенски майстор“ Йозеф Ровенски. Оказва се, че „Маня“ е „първата европейска продукция с български говор“, че „от началото до край“ е на български език, след като бива озвучен от актьорите на Народния театър Зорка Йорданова, Олга Кирчева, Милка Стубленска, Георги Стаматов, Асен Камбуров, Борис Ганчев, Аспарух Темелков и Христо Коджабашев, вещо ръководени от Александър Вазов. „Европейските артисти са дублирани от достойни български колеги“ – уверява „Илюстровано кино“, допълвайки патриотично, че предимството на творбата „се състои в нейния български говор“^[26]. „Въпреки големия успех на филма, задържал се цял месец върху екрана на столичния кинотеатър „Роял“^[27], тази система на превод на чужди филми на български език не се повтори вече у нас“ – спомня си Васил Гендов, който квалифицира дублирания „Маня“ като „българска версия“ на „чужд филм“.^[28]

 ГРАМАДА (1936) – АВТОРИТЕ МУ, МОМЕНТИ ОТ СНИМАНЕТО НА ФИЛМА, КАДРИ ОТ НЕГО, ВЕСТНИКАРСКА РЕКЛАМА… 

През 1938 г. Александър Вазов и хърватинът Йосип Новак (1902 – 1970) участват в „организирането и оборудването“ на филмовата лаборатория на Йото Йотов на бул. „Дондуков“ № 27. По това време в печата се появяват съобщения за поредното обезсмъртяване на Иван Вазов върху екрана посредством игралния филм „Хъшове“, който неговият племенник възнамерява да заснеме наскоро с помощта на германски оператори.^[29]

На 6 февруари 1939 г. отново в „Пачев“ се състои премиера на продуциран и режисиран от Александър Вазов игрален филм, но този път това е „Настрадин Ходжа и Хитър Петър ортаци“. За негов оператор продуцентът привлича австриеца Ханс Тайер (1884 – 1955), с когото българинът най-вероятно се е запознал по време на пребиваването си в „Саша филм“. Ханс Тайер приема поканата и пристига в България заедно със сина си Хайнц Тайер (1910 – 1961)^[30]. Едно от местата на снимките е Пловдив, където излиза в. „Воля“, който на 2 август 1938 съобщава, че „завчера, пловдивчани бяха свидетели на интересни сцени от снимането на филма „Настрадин Ходжа и Хитър Петър“, което стана в някои по-интересни с своя старинен вид части на града“. „Няколко сцени от филма – допълва изданието – са били снети в Карлово и село Черничево, а след Пловдив филмирането ще продължи в Сливен, Котел, с. Жеравна, Осман-пазар [Омуртаг], Елена, Търново, Габрово, Тетевен и др.“ Накрая „Воля“ отбелязва: „Снимането на филма се извършва от трима оператори, двамата от които г.г. Тайер (баща и син), са германци, снимали най-големите германски филмови продукции“^[31]. Връзката между „Пачев“ и творбата пояснява проф. Александър Янакиев, уверявайки, че дядо му Александър Янакиев-старши „подпомага създаването“ на филма^[32], откупен от Желябов – управителя на киното.^[33]

Александър Вазов бива назначен за „директор-режисьор“ на основания на 20 ноември 1940 г. театър „Комедия“^[34], към който в началото на 1941 г. той открива „Оперетен колектив“.^[35]

Непосредствено след Девети септември 1944 г. участва (през ноември) във „важно съвещание“ на културните работници на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП)^[36]. Когато на 16 септември 1945 г. Камарата на народната култура подновява дейността си, Александър Вазов (заедно с Васил Пошев) става представител на кинаджиите в една от нейните девет секции – тази на „филмовото дело“.^[37]

 ТРИ ПОРТРЕТА НА АЛЕКСАНДЪР ВАЗОВ 

Началото на 1946 г. го сварва „секретар на комитета“, сформиран във връзка с юбилейното честване на 35-годишната „неуморна дейност в областта на българския филм“ на Васил Гендов – „председател на филмовите деятели в България“^[38], провело се на 13 януари от 10.00 ч. в театър „Балкан“. Тържеството бива открито от Александър Вазов – „председател на секцията „Филмово дело“ при Камарата на Нар. култура“, произнесъл приветствено слово, съхранявано в БНФ^[39]. През юни Александър Вазов е избран за председател на Съюза на филмовите дейци в България, а Васил Гендов – „елегантно“ отстранен от поста, бивайки гръмко „провъзгласен“ за „почетен председател“.^[40]

На 4 януари 1947 г. в кино „Модерен театър“ се състои премиерата на филма „Отново в живота“ на Христо Топалджиков, съпътствана с тържествена част, по време на която Александър Вазов, „председателят на Съюза на филмовите работници“, изнася доклад „за филмовото дело в България и за нуждите на нашата киноиндустрия“^[41]. На 21 април (понеделник) обаче е върнат на поста подпредседател на Съюза, след като Орлин Василев оглавява организацията. През лятото Вазов е сред лекторите на кратък курс по филмова драматургия^[42]. В края на годината печатът го анонсира като „директор на производствения отдел на „Българско дело“...^[43]

След 5 април 1948 г., когато бива приет Законът за кинематографията, Александър Вазов става „член на комисията по национализацията на филмите“^[44]. По това време Съюзът открива „кратък опреснителен практически курс за операторите“, един от лекторите на който е той.^[45]

През 1951 г. Александър Вазов ръководи първото дублажно студио у нас, работи като режисьор в Студията за научнопопулярни филми (СНПФ), където и се пенсионира.

 

ВАСИЛ НИКОЛОВ БАКЪРДЖИЕВ (1.I.1906 – 5.IV.1980)

Сценарист, оператор и режисьор, Васил Бакърджиев-Бакъра е един от пионерите на българското кино. Преминава през театралните и филмови школи на Боян Рамов, Николай Ларин и Константин Сагаев, асистира на операторите или режисьорите на заснетите от Акционерно дружество „Луна“ игрални филми „Лиляна“ (1921), „Виновна ли е?“ (1921) и „Под старото небе“ (1922), изявявайки се и като изпълнител в последните два. През 1924 г. дебютира като сценарист и режисьор с гротеската „Чарли Чаплин на Витоша“, през 1925 г. заснема части от кинохрониката „Атентатът в Света Неделя“^[46] (1925), автор е на игралните филми: „На тъмен кръстопът“ (1930), „Кражбата в експреса“ (1931), „Фамозният килим“ (1933), „Пред отечеството да забравим омразата си“ (1935) и „Мене ме, мамо, змей люби“ (1946).

Заедно с оператора Симеон Симеонов – Монката основава филмовата студия „Сердика филм“ (1930 – 1936), за която двамата заснемат десетки научнопопулярни и документални филми, описани добросъвестно във филмография, съставена лично от Бакърджиев^[47]; полагат началото на редовен седмичен кинопреглед у нас, прожектиран в продължение на шест месеца през 1935 г. под наименованието „Преглед на кино „Роял“; създават първите български трикфилми…

Освен с изработката на „лихтонови надписи“, в която „Сердика филм“ се специализира, Васил Бакърджиев взема участие в „звуковата революция“ и с друг свой акт – през 1935 г. в работилницата на Георги Парлапанов и Кирил Попов на ул. „Искър“ той рецитира стихотворението „Мене ме, мамо, змей люби“, а двамата пионери на тон-записа у нас успяват да регистрират изпълнението със своята апаратура и по този начин за първи път в България да осъществят звукозапис на българска реч върху филмова лента. „Получили вече положителен резултат – твърди Васил Гендов, – те започват снимането на късометражни културни филми“.^[48]

 ВАСИЛ БАКЪРДЖИЕВ (С КАМЕРАТА ВЛЯВО) И ВАСИЛ ГЕНДОВ – ДВЕ ИМЕНА СИМВОЛИ И НА СБФД, И НА ДЪЛГОЛЕТНОТО ПРИЯТЕЛСТВО 

През 1925 г. Васил Бакърджиев обявява, че започва редактирането на сп. „Родно кино“ – издание на „Националното филмово производство“ (също негова инициатива) и „орган на кинодеятелите в България“^[49]. През 1930 г. е редактор-основател на сп. „Филм“ (от което излизат само 6 книжки) – „орган на Филмодавците, Кинопритежателите, Филмопроизводителите и Кинолюбителите в България“. Той „гравитира“^[50] около сп. „Темпо“ (1933), а по повод на работата си върху цветния пълнометражен (2000 м.) анимационен филм ,,Крали Марко“ (1939), останал недовършен,  дава интервю за сп. „Кино и мода“ (1938–1939), илюстрирано с негов портрет.^[51]

И през 1933, и през 1934 г. е избран за „секретар-касиер“ на Съюза на филмовите деятели в България като взема активно участие в учредяването и регистрацията му, а и в последвалите негови инициативи, дори предоставя адреса на „Сердика филм“ (София, ул. „Клокотница“ № 31) като адрес за кореспонденция с организацията.

През 1926 г. учредява „филмова кооперация“^[52]. Основава Българската национална филмова студия, която продуцира „На тъмен кръстопът“, а на 1.X.1929 г. открива „своята втора филмова школа“^[53]. Негово начинание е и Националният киноинститут за пропаганда чрез филми, чието производство са игралните „Врагове“ (1938) и „Селското чудовище“ (1939), за които липсват свидетелства в пресата и затова се приемат за нереализирани проекти.

На 12.XI.1936 г. (четвъртък) в салона на Учителската каса^[54] (входа откъм ул. „Солунска“) се учредява кооперация „Български национални филми“, за чийто председател е избран Васил Бакърджиев. От 15 декември кооперацията открива филмова студия за подготовка на киноактьори, в която като преподаватели са „заангажирани“ Борис Грежов, Минко Балкански и самият Бакърджиев...^[55]

През 1936 – 1942 г. осъществява редица здравно-просветни филми по поръчка на Главната дирекция на народното здраве. След присъединяването на Южна Добруджа заснема навлизането на българските войски там в 8,50-минутния репортаж „О, Добруджански край“ (1940)^[56], части от който навярно биват използвани в пълнометражния документален филм „Към майката Отечество“ или „Златна Добруджа“ (1940).

 КАДРИ ОТ РЕПОРТАЖА „О, ДОБРУДЖАНСКИ КРАЙ“ (1940), ЗАСНЕТ ОТ ВАСИЛ БАКЪРДЖИЕВ 

Месец след 9.ІХ.1944 г. Бакърджиев заминава на фронта. След завръщането си оттам, заснема, все през 1945 г., документалните филми „Първият свободен първи май“, „Всичко за фронта, всичко за Родината“ и „Народен съд за убийците“. Негово дело са художественото оформление и монтажът на филма „Пътят към победата“^[57] (1948), член е (един от основните) на „операторския колектив“, реализирал „Той не умира“^[58] (1949)...

И Бакърджиев е сред присъствалите на 13 януари 1946 г. на юбилейното честване на Васил Гендов и дори поднася приветствие от името на Съюза на филмовите дейци. На 13 февруари 1948 г. в Дома на кино и фото-културата, където входът е „само с карти“, разглежда темата „Американският филм, съветските майстори и ние“.^[59]

След национализацията през 1948 г., „предвид очертаващото се активизиране на филмопроизводството“ (Иван Фичев), Съюзът също активизира дейността си и открива „кратък опреснителен практически курс за операторите“, чиито лектори са Йосип Новак, Васил Холиолчев, Александър Вазов, Васил Бакърджиев и Бончо Карастоянов.^[60]

Мемоарната му книга „Случки, спомени и преживелици около нашето кино“^[61] остава неиздадена, но части от нея все пак виждат бял свят през 1973 г. в алманах „Кино и време“^[62]. До пенсионирането си през 1966 г. Васил Бакърджиев работи в Студията за хроникални и документални филми.

 

МАРИН (МИНКО) ТОДОРОВ БАЛКАНСКИ (18.I.1894 – 21.I.1975)

Минко Балкански е фотограф, кинооператор и режисьор на документални филми. Роден в балканското (троянското) село Ломец, той започва работата си в киното като асистент-оператор на филма „Децата на Балкана“ (1917 – 1918), в който участва и като актьор.

През 1917 г. филмира (вероятно^[63]) две погребения: на ген. Иван Колев^[64], починал на 29 юли във Виена, чиито тленни останки в началото на август биват пренесени и положени с военни почести в Софийските гробища; и на царица Елеонора (втората съпруга на цар Фердинанд) – издъхнала на 12 септември и намерила вечното си жилище в двора на Боянската църква.

В края на 1923 г. АД „Луна“ (София) прекратява дейността си. Балкански изкупува „цялата снимачна техника“ на обявеното в ликвидация дружество и открива кинолаборатория „Нова Луна“ – на ул. „Солунска“ (срещу кино „Солун“), която по-късно премества на ул. „Св. Св. Кирил и Методий“. В нея той започва обработката на лентите, които филморазпространителите от дружество „Фанамет“ прожектират в България (предимно продукция на „Метро-Голдуин-Майер“). Тогава заснема най-драматичния епизод в кинохрониката „Атентатът в „Света Неделя“ (1925) – „обесването на атентаторите“, а и учебно-документалния „Метилът“ (1926). От 22 до 26 ноември 1926 г. столичното кино „Одеон“ представя „сцени от посещението на Рабиндранат Тагорe в София“^[65]. Споменавам заглавието, защото в мемоарите си Минко Балкански мимоходом споменава, че е „снел“ кинохрониката „Рабиндранат Тагор“.^[66]

През 1928 г. сп. „Кино-Изкуство“ известява, че фото „Нова Луна“ на ул. „Мария Луиза“ № 24 (навярно адресът, споменаван в мемоарите на Балкански и като ул. „Св. Св. Кирил и Методий“) „възобновява кино-снимачната си работа под операторството на Валтер Андерс [германски кинооператор, пребиваващ по това време у нас] и М. Балкански“ и започва да „приема за изработване разни кино-драми, реклами, изгледи и пр.“, „изпълнява поръчки за филмиране“, предлага „филмово операторство и денонощна фотография“.^[67]

 МИНКО БАЛКАНСКИ 

През април 1928 г. бива регистрирана фирмата „Паисий филм“, един от основателите на която е Балкански, преподавал същевременно „киноснимачна техника“ във филмовата школа, която дружеството открива през октомври.

Тъкмо по това време сп. „Кино-Изкуство“ (1926 – 1930) започва отпечатването на поредицата „Манипулацията с филмите“, чийто автор е той. „Бележките“ (навярно неговите лекции за школата), появили се до края на годината^[68], са налични днес – последната от тях завършва със забележката „следва“, но не е известно докога е продължило публикуването им, защото броевете от 1929 г. липсват. Покрай „Паисий филм“ попада под полицейско наблюдение и в един донос от 1929 г. е охарактеризиран като фотограф „по занятие“, 35-годишен, живущ в София на ул. „Екзарх Йосиф“ № 111, „бивш комунист, а и по настоящем човек с крайни идеи“^[69]. Балкански е сред преподавателите и във филмовата студия за подготовка на киноактьори, която кооперация „Български национални филми“ открива на 15 декември 1936 г.

Минко Балкански е оператор на „културния филм“, озаглавен „Надлъж и шир през България“, който германецът Ото Мюлер Нойдорф осъществява у нас през лятото на 1930 г. и още същата година показва за пръв път в Берлин. На 31.X.1930 г. е един от снимачите на „тържествата по сватбата на Царя“^[70], редом със Стефан Петров, Симеон Симеонов и Ангел Темелков-Анжело^[71]. Основател е на филмовата кооперация „Беке филм“ (Български кооперативен филм), а и член на нейния УС, продуцирала игралния „Под орловото гнездо“ (1930). Той е този, който започва и снимките за филма, но е принуден да емигрира в Южна Америка (работата му довършва Симеон Симеонов), като по пътя дотам навярно осъществява пътеписа „От Генуа до Огнена земя“.

През 1931 г. Минко Балкански се завръща в София, където открива фотоателие на ул. „Граф Игнатиев“. Влиза в историята като оператор на първия български звуков игрален филм „Бунтът на робите“ (1933). След като и Христо Константинов, и Симеон Симеонов отказват на Васил Гендов да заснемат филма, аргументирайки се с факта, че с техните ръчни кинокамери не може да се осигури синхронът между звук и картина, Балкански приема предизвикателството и с готовност оборудва своя снимачен апарат с мотор, въртящ филмовата лента със скорост 24 кадъра в секунда – каквито са новите изисквания на звуковото кино.

Според сп. „Темпо“ заедно с Велко Стоев са двамата „членове-съветници“^[72] на Съюза на българските филмопроизводители (1933), според Симеон Симеонов^[73] е член на „контролната комисия“ (заедно с Борис Грежов и Йото Йотов), а според в. „Слово“ Балкански е „секретар“ (заедно със Стефан Петров) на Съюза на филмовите деятели в България (1934).^[74]

 МИНКО БАЛКАНСКИ (ИЗПРАВЕНИЯТ В КОЛАТА) ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ 

През 1930^-те Минко Балкански осъществява (като оператор и режисьор) десетки научнопопулярни и документални филма, които сам определя като „стопански“, а киноисторикът Александър Александров като „селскостопански“ – „тематична област“, в която според него Балкански е „главен деец“^[75]. Някои от тези заглавия се съхраняват в БНФ, но повечето са безвъзвратно изгубени по друмищата на неумолимото време. Това е списъкът и на едните, и на другите: „Птицевъдството и зайцевъдството в София“ (1935), показващ птицевъдна изложба в столицата, както и зайцевъдния отдел към нея; „Свиневъдството в България“ (1935) – за районната свиневъдна изложба в с. Кнежа в някогашната Оряховска околия; „Коневъдство в България“ (1936); „Кооперативен празник в с. Мирково, Пирдопско“ (1936); „Птицевъдството в България“ (1937) – проследяващ излюпването на пилета в инкубаторите, тяхното отглеждане и ваксиниране (снимките са правени в птицевъдния отдел при Държавния завод за добитък „Клементина“ край Плевен и в птицевъдното стопанство към Средното земеделско училище в с. Садово, Пловдивско); „Троян и Троянският манастир като курортно място“ (1938); „През България“; „Ерозия на горите“; „Сивото искърско говедо в Дерманци“; „Флората и фауната в Родопите“; „Хайка за вреден дивеч“; „Овцевъдна изложба“ (1940), организирана на 2.ХІ.1940 в Хасково; „Скотовъдна изложба в България“ (1940), включващ кадри от „Свиневъдството в България“ (1935) и „Овцевъдна изложба“ (1940); „Характерни снимки от Добруджа“ (1940), части от който навярно биват използвани в „Към майката Отечество“ или „Златна Добруджа“ (1940)…

Към тези заглавия би трябвало да се добавят кинохрониките „Всеславянски събор“ и „Съветска делегация“. От 23 до 30 октомври 1933 г. (цели 8 дни) върху екрана на „Роял“ се задържа репортажът „Гостуването на Исмет паша и Ружди бей в България“^[76], проследяващ осъщественото от 20 до 23 септември официално посещение у нас (София, Търново, Варна) на турския министър-председател (1925 – 1937) Мустафа Исмет Иньоню, чиято майка е раждана в Разград, и министъра на външните работи (1925–1938) на републиката Ахмед Тефик Рющю Арас. За кинохроника, озаглавена „Исмет Инюню“, Балкански също уверява, че е заснета от него^[77], „както и два трикфилма“…

 МИНКО БАЛКАНСКИ (В СРЕДАТА) В МОНТЕВИДЕО (УРУГВАЙ) И ПО ВРЕМЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1944 – 1945) – ПРАВИЯТ ПРЕД ОРЪДИЕТО 

През 1934 г. името на Балкански се споменава редом с тези на професорите Н. Арнаудов и Н. Райнов, Николай Масалитинов, Пенка Икономова, Михаил Горянски (участник във филма „Най-вярната стража“) като един от преподавателите в първия тримесечен вечерен курс на Кино-театралната школа за подготовка на „кино-артисти, кино-техници, кино-лаборанти за бъдащи родни тон-филми“, подготвяни по програма, включваща учебните предмети „история на изкуствата, дикция, мимика, постановка на гласа, кино-техника, спорт, кино-снимки“.^[78]

По време на Втората световна война Минко Балкански е мобилизиран и изпратен на фронта като военен оператор. От 1948 до 1953 г. е началник на отдел „Снимачна техника“ в „Българската кинематография“. Автор е на мемоарите „С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата“, публикувани през 1974 г. в „Кино и време“.^[79]

Единият от двамата му синове – Толстой Балкански – бе дългогодишен оператор в БНТ, внукът – Николай Балкански – пое по същия път.

 

ВЕЛКО СТОЕВ

Запасният ротмистър (кавалерийски капитан) Велко Стоев навлиза в света на киното през 1922 г., когато участва като статист в „Под старото небе“ на АД „Луна“ и Николай Ларин. В края на 1927 г. той и режисьорът Борис Грежов решават да реализират филм из живота на Левски. По тяхна молба писателят и историкът Димитър Страшимиров, автор на книгата „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929), изработва сценария. Грежов започва подготовка за снимането и дори прави подбор на артистите, но скоро узнава, че предполагаемият финансист на продукцията не съществува и двамата със Стоев се разделят.^[80]

Велко Стоев обаче не се отказва и основава Филмово производствено дружество „Левски“ (София) със седалище на ул. „Лавеле“ № 38, чиято цел е да покаже „на филм живота, борбите и страданията на най-светлия народен апостол“, която Стоев като директор на дружеството споделя на 8.II.1928 г. с Андрей Ляпчев (1866 – 1933), изпращайки официално писмо до тогавашния министър-председател и министър на вътрешните работи и народното здраве.^[81]

 ВЕЛКО СТОЕВ 

Амбициозният замисъл не бива реализиран, но дружество „Левски“ смогва да заснеме документалните филми „Минна изложба“ (1928)^[82] и „Сърцето на България“^[83] (1929), в който биват включени няколко кадъра от освещаването на новопостроения във Велики Преслав (между стените на Симеоновия дворец и Златната църква) храм „Св. Св. Кирил и Методий“ – 11 май 1929 г. (събота), проведената на 15-и грандиозна манифестация в София – продължила 3 чàса и половина, дефилирането на перничани пред царския дворец – все актове, посветени на 1000-годишнината от Симеоновото царуване и 50-годишнината от Освобождението на България.^[84]

Дали Велко Стоев (или нает от него оператор) е заснел тези епизоди? Или режисьорът само и „прибегнал“^[85] към тях, заемайки ги от някой от създателите им – репортажът от тържествата бива прожектиран в пет софийски кина („Модерен театър“, „Роял“, „Солун“, „Одеон“ и „Ученическо кино“) и едно пловдивско – „Екзелсиор“, по чиято инициатива софийската кооперация „Кинофилм“ осъществява тази „българска филмова хроника“ (ръководител и на двете институции е едно и също лице – Кирил Петров). И „Одеон“ обявява, че заснемането е начинание на неговата управа и че кинокадрите ще бъдат „разпространявани по цял свят от Седмичния кинопреглед на УФА“. В края на юли в Лабораторията на ДУК пък е изработено едно копие на филма „Тържествата по случай 1000-годишнината от Симеоновото царуване и 50-годишнината от Освобождението“, запечатал „празненствата в Преслав и София“ и предназначен за показ посредством подвижните кинематографи на МНП.

През май 1931 г. „Кюстендилският общински съвет“ възлага на Велко Стоев създаването на филм, „с който да се популяризира Кюстендил като курортно място и неговите лековити бани“. „Щастливият избор на режисьор, показал вече достатъчно убедително своята здрава подготовка, е гаранция за успешното реализиране на делото“. В. „Пряпорец“ охарактеризира още Стоев като „познатия филмов режисьор, известен особено с филма си „Сърдцето на България“.^[86]

 КАДРИ ОТ ФИЛМА СЪРЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ ИЛИ МИНИ ПЕРНИК (1929) 

В средата на 1933 г. илюстрованото филмово списание „Темпо“ признава, „че българското кинотворчество е още в своето начало“, подчертавайки, че „затова не са виновни неговите създатели“, постигнали „с цената на големи материални жертви и свръхчовешки усилия“ резултати, поставящи ги „една крачка напред към творческо постижение“. Изданието изрежда по-именитите български кинотворци, поставяйки името на В. Стоев редом с тези на Васил Гендов, Борис Грежов, Александър Вазов, Пошев, П. К. Стойчев, Симеонов, Бакърджиев^[87]. В същия брой на изданието Велко Стоев е посочен като един от основателите на Съюза на българските филмови производители и един от двамата (заедно с Минко Балкански) „членове-съветници“ на неговия Управителен съвет.^[88]

 

БОРИС АПОСТОЛОВ ГРЕЖОВ (4.IV.1889 – 3.III.1968)

Борис Грежов е пионер на родното кино, сценарист, режисьор. Следва машинно инженерство в Мюнхенската политехника и става „кандидат-инженер“, след което специализира и работи за различни кинофирми в Германия и Австрия от 1917 до 1927 г. (с кратки прекъсвания, през които прескача до родината). Постановчик е на седем български игрални филма: „Момина скала“ (1923), в който превъплъщава и образа на Стоян, „Весела България“ (1928), „След пожара над Русия“^[89] (1929), „Безкръстни гробове“ (1931), „За Родината“ (1940), „Шушу-мушу“ (1941) и „Изкупление“ (1946 – 1947 ), останал незавършен. Техни сценаристи са: изключително популярният хуморист Борис Руменов (Борю Зевзека), писателите Панчо Михайлов и Бончо Несторов, журналистът Панайот Чинков, кинодеецът и продуцентът Кирил Петров… „След пожара над Русия“ се приема единодушно за един от върховете на родното нямо кино, а Борис Грежов за „най-зрелия и най-интересния български режисьор от края на 20^-те години“.^[90]

Още през 1924 г. по инициатива на Грежов писателят и драматургът Антон Страшимиров написва сценария „Индже войвода“, който режисьорът превежда на немски и предлага на австрийския постановчик Макс Нойфелд, работещ по това време в Германия. В края на 1927 г. Грежов и Велко Стоев се обръщат с молба към брата на Антон Страшимиров – историкът Димитър Страшимиров, който пък изработва за двамата сценария „Васил Левски“, който остава нереализиран.

 БОРИС ГРЕЖОВ 

Същата съдба сполетява и проекта „Хайдут Велко“, който фирмата „Български народен филм“ (на Петър Дамов и Петър Еврейски Николов) възнамерява да реализира. За оператор на бъдещия филм Грежов ангажира германеца Валтер Андерс, пребиваващ тогава (1927) у нас. След като работата се „разсъхва“, във фирмата се заговорва за снимането на филма „В ноктите на порока“. За негов постановчик е определен Грежов, но изглежда, че Йохан (Йонко) Розенблат, „който също се препоръчва за филмов режисьор“, предлага по-изгодни за фирмата условия и това „подкопава положението на Грежов“. Розенблат и Валтер Андерс започват работа върху „В ноктите на порока“, но още в началото тя бива преустановена „поради лошите резултати в началните снимки“.^[91]

„Грежов започва снимането на спортните прегледи на международните срещи с Виена и Полша в София – уверява Васил Гендов – и с това слага начало на спортния преглед в България. Тази инициатива обаче няма резултат, тъй като спортната федерация по липса на средства отказва да откупи прегледите“^[92]. За съжаление, само две съобщения в печата свидетелстват за споменатото „начало на спортния преглед в България“. В края на пролетта пловдивското кино „Екзелсиор“ представя „Седмичен журнал“, новини из целия свят, който съдържа: Големият футболен мач между Югославия и България в София през май 1927 г.“^[93], а в началото на лятото скромното столично кино „Скàла“ покрай игралния „Нощите на Декамерон“ прожектира навярно същия репортаж – „мача България – Югославия“.^[94]

Под ръководството на Борис Грежов са направени „неми снимки“ на „тържествата по сватбата на Царя“ – известява сп. „Нашето кино“ на 7 ноември 1930 г.^[95]

През 1933 г. Грежов е един от учредителите на Съюза на българските филмови производители и член (заедно със Стефан Петров) на контролния съвет на неговия УС. На следващата година е избран за председател на „проверителния съвет“ на Съюза на филмовите деятели в България. През пролетта на 1935 г. заедно с хърватина Йосип Новак, намерили навярно общ език като възпитаници на немската филмова школа, основават скромната кинофирма „Балкан филм“, в която осъществяват няколко документални и рекламни филма: „Пловдивския мострен панаир“, „Пловдив“, „Розовата долина“, „Розобера в България“...^[96]

През 1936 г. Грежов е един от преподавателите във филмовата студия за подготовка на киноактьори, която кооперация „Български национални филми“ открива на 15 декември. Борис Грежов е автор на рецензии и критики за списанията „Нашето кино“ (1924 – 1936) и „Кино“ (1927 – 1936), сътрудничи на в. „Литературен час“ (1935 – 1938), заедно с Иван Фичев и Н. Николов издават сп. „Кинопреглед“ (1936 – 1939)^[97], по-късно (вероятно през 1947) написва мемоарите „В света на мечтите и... изпитанията“.^[98]

 КАДРИ ОТ СЕДЕМТЕ ИГРАЛНИ ФИЛМА, РЕЖИСИРАНИ ОТ БОРИС ГРЕЖОВ 

През пролетта на 1937 г. сп. „Кинопреглед“ известява: „Благодарение на връзките му в странство, режисьорът Борис Грежов е натоварен от една чуждестранна фирма да изработи един културно-пропаганден филм от България […] Фирмата е дала на Б. Грежов пълна свобода по изработването на този голям културен филм и тя чрез него натоварва „Кинопреглед“ с произвеждането на конкурс по създаването на филма“. Следват „условията“ за конкурса, чиято „I-ва премия“ е 3000 лева^[99]. В следващия си брой списанието обявява състава на журито за конкурса, сред членовете на което фигурират: Борис Михайлов – артист, Александър Вазов – филмов режисьор, Илия Бешков – художник и Борис Грежов – режисьор^[100]. Д. Б. Митов – „редактор в „Литературен глас“, Славчо Васев – „съредактор в. „Заря“, Недялко Николков и отново Грежов („от „Кинопреглед“) пък са четири от имената в 6-членното жури на конкурса за критика на филма „Луи Пастьор“.^[101]

През 1941 г. „група кинодейци начело с Б. Грежов започват снимането на собствен киножурнал – пише киноисторикът Александър Александров в статията си „Документално кино 1910 – 1944“. – След първите няколко броя той преминава в ръцете на контролираната от държавата фондация „Българско дело“ и става проводник на официалната политика. Кинопрегледът „Българско дело“ излиза чак до 9 септември“.^[102]

На 31 март 1941 г. наистина бива учредена (с нотариален акт № 189, том V, регистър 980) пропагандната институция Фондация „Българско дело“, а Грежов става основател на нейния отдел „Филми“, който започва същинската си работа (изработката на хроникално-документални филми) през 1942 г. „Творчески ръководител на кинохрониката е Борис Грежов“, който още през 1941 г. привлича за работа четирима оператори: Стефан Петров, Петър Юрицин, Георги Парлапанов и Асен Чобанов^[103]. През годината Фондацията произвежда и два игрални късометражни филма, единият от които е „Шушу-мушу“ (461 м., 17 мин.), режисиран от Борис Грежов и заснет от Стефан Петров, осмиващ разпространителите на зловредни слухове.

На 28 август 1943 г. неочаквано умира българският владетел – събитие, родило най-грандиозната лента на Фондацията (с дължина 2500 м.) – пълнометражния документален филм „Цар Борис III Обединител“^[104]. Режисьори на филма, прожектиран от 13 септември в 6 столични кина едновременно^[105], са Борис Грежов и Борис Борозанов, но неговото заснемане, монтиране и озвучаване поглъща усилията на целия екип на Фондацията.

 КАДРИ ОТ ЦАР БОРИС III ОБЕДИНИТЕЛ НА ФОНДАЦИЯ „БЪЛГАРСКО ДЕЛО“, РЕЖИСЬОРИ БОРИС ГРЕЖОВ И БОРИС БОРОЗАНОВ 

Веднага след тежките януарски бомбардировки през 1944 г. филмовият отдел на Фондацията бива евакуиран спешно – първоначално в Костенец, а след това в Панагюрище, където инсталира техниката си в новата сграда на местното училище. Там Грежов неочаквано получава „остри болки в кръста“ и поради това прави минерални бани в близкото село Бъта.^[106]

През 1946 г. Борис Грежов започва снимките за игралния „Изкупление“, привличайки първокласни актьори като Елена Хранова, Борис Михайлов, Константин Кисимов (превъплътил блестящо образа на минния надзирател Гърбицата в „След пожара над Русия“), Андрей Чапразов, но продуцентът „Мадара филм“ не успява да изведе проекта до успешен край.

Борис Грежов режисира през 1949 г. споменатия вече филм „Той не умира“ на Студията за хроникални и документални филми.

През 1957 г. емигрира в Швейцария, където умира в град Берн.

 

СТЕФАН ПЕТРОВ НЕДЕВ (14.VIII.1894 – 3.III.1983)

Стефан Петров е фотограф, лаборант, кинооператор, продуцент. В края на 1920^-те (навярно през 1928) приема (закупува) от Минко Балкански, с когото дотогава са съдружници, „част от снимачната техника“ на старата „Луна“ и става собственик на Кино-лаборатория „Луна“ (ул. „Проф. Джовани Горини“ № 6), извършваща „копирания и промивания“ на филмова лента и щанцоване върху нея на филмови надписи (посредством патентована от Петров технология)^[107]. Там той реализира „първите си филмови снимки за града Сливен и малките текстилни фабрики“^[108], там прави първите си стъпки в киното Йото Йотов, там в края на 1930^-те бива приютена тон-апаратурата на Георги Парлапанов и Кирил Попов, с която са озвучени десетки филми, сред които и „Грамада“ (1936), там през 1937 г. Александър Вазов осъществява дублажа на „Маня“. През 1944 г. лабораторията е евакуирана в Панагюрище. През 1948 г. в нея бива проявен материалът, заснет по време на V конгрес на БКП.

 РЕКЛАМА ЗА КИНОЛАБОРАТОРИЯ „ЛУНА ФИЛМ“ НА СТЕФАН ПЕТРОВ 

През октомври 1930 г. Стефан Петров се обръща към „почитаемата Дирекция на Печата“ с молба да му бъде разрешено снимането на филм за „тържествата“ покрай „бракосъчетанието“ на цар Борис III и принцеса Джована Савойска (впоследствие царица Йоана Българска), представяйки се за „собственик на филмовото ателие „Луна“, София, ул. „Мария Луиза“ № 54“. Очевидно получава разрешение, защото на 31.X. е един от снимачите на „тържествата по сватбата на Царя“, редом с Минко Балкански, Симеон Симеонов и Ангел Темелков – Анжело.^[109]

През 1933 г. Стефан Петров е един от учредителите на Съюза на българските филмови производители и член (заедно с Борис Грежов) на контролния съвет на неговия УС^[110]. „Секретар“ е (заедно с Минко Балкански) на „проверителния съвет“ на Съюза на филмовите деятели в България (1934).^[111]

 СТЕФАН ПЕТРОВ 

Като оператор реализира документалните филми „Мис България“ (1931) – за „Паисий филм“, „Погребението на Асен Златаров“ (1936), „Царските маневри край Попово“ (1937) – един от четиримата му снимачи, „отговорен“ оператор е на екипа, филмирал „Към майката Отечество“ или „Златна Добруджа“ (1940)... Заснема още игралните „За Родината“ (1940) и „Шушу-мушу“ (1941), режисирани от Борис Грежов. На първия Петров е и продуцент – неговата „Луна филм“ осигурява бюджета от 600 000 лева, същата фирма изработва тон-копията както на тези два филма, така и на „Сватба“ (1943) на „Българско дело“ и Борис Борозанов.

През 1941 г. Борис Грежов го привлича на работа във Фондация „Българско дело“. През лятото на 1946 г. Стефан Петров е един от операторите, участвали в заснемането на първата българо-съветска копродукция – документалния филм „България“ (1947) на съветския режисьор Роман Кацман, който по време на пребиваването си у нас става член на СБФД.

След национализацията (1948) работи в ДП „Обработка на филми“, където се пенсионира. Осиновител на кинооператора Стефан Иванов Петров (1921 – 1999), който е автор на портрета за своя баща „В памет на Стефан Петров“, публикуван в алманах „Кино и време“.^[112]

 

СИМЕОН АЛЕКСАНДРОВ СИМЕОНОВ – МОНКАТА (5.II.1911 – 10.III.1965)

Увлечението по Десетата муза спохожда Симеон Симеонов от ученическите години – в гимназията издава киносписание, от което излиза само един брой, снима любителски филмчета с 9,5-милиметровата си камера. През лятото на 1928 г. той узнава, че Васил Гендов, започнал работа върху „Пътят на безпътните“, търси дворно място, където да осъществи един от епизодите. Без да се колебае, невръстният кинаджия предлага на майстора да снима в тяхната градина.

След паметното събитие Монката се сдобива „на износна цена“ със снимачен апарат – 35-милиметров „Ернеман“. С него на 16 октомври 1929 г. сутринта той заснема краткия репортаж „Прелитането на цепелина над София“, който още в ранния следобед предлага „с особена гордост“ на Марин Диков, директора на „Модерен театър“, който откупува лентата, заплащайки разноските и додавайки 100 лева отгоре – за почерпка на дебютанта.

 ПОЩЕНСКИ КАРТИЧКИ ОТБЕЛЯЗВАТ СЪБИТИЕТО. 

Симеон Симеонов усвоява знания от операторите Христо Константинов, Апостол Василев, Ангел Темелков-Анжело и Васил Холиолчев, обзавежда скромна домашна лабораторийка. През 1929 г. завършва започнатите от Минко Балкански снимки за игралния „Под орловото гнездо“.

Към края на годината Монката заминава за Франция, където изучава и усъвършенства занаята, заснема хрониките „Международни мотосъстезания Генуа – Монте Карло“ и „Карнавалът в Ница“. Когато след година се завръща, той отразява (заедно с група оператори) по-важните моменти от многобройните български тържествени церемонии, съпътствали в края на октомври 1930 г. сватбата между Борис ІІІ и принцеса Джована Савойска.^[113]

Заедно с Васил Бакърджиев основава филмовата студия „Сердика филм“ (1930 – 1936). Зад гръмката фирма наднича скромна кинолаборатория, обзаведена от Монката в мазето на неговата къща на ул. „Клокотница“ № 31 – адресът на Съюза на българските филмопроизводители! Още през 1930 г. фирмата огласява, че предлага „изработването на всички видове лихтонови снимки и надписи“ в „добре обзаведената“ и „модерна“ своя лаборатория, разполагаща с „най-модерни приспособления“. Ширнало се върху цяла страница на сп. „Филм“ рекламно каре напомня на филмодавците^[114], че ако ползват услугите на лабораторията, „ще имат български надписи“ за доставяните от тях филми „на лихтон“^[115]. Идентична информация помества и сп. „Нашето кино“, започвайки текста с „Внимание! За първи път в България изработка на лихтонови надписи (надписи на звучаща лента) и филми с движущи се рисунки (за рекламни и пропагандни цели) може да ви даде само новооткритата кино-лаборатория на Сердика-филм. Ул. Клокотница 31. Телефон 31–86“.^[116]

В тази „модерна“ лаборатория двамата млади и предприемчиви мъже обработват заснетия от тях материал, полагат началото на седмичния кинопреглед у нас, създават първите родни трикфилми^[117]… Между 1930 и 1936 г. „сердикаджиите“ реализират десетки „късометражни, културни и рекламни филмчета“, подробно описани във филмографията на Бакърджиев^[118], които според думите на самия Симеонов „бяха единственото ни средство за препитание“. Сред тях са няколко „дългометражни културни филми“: „Водопровода Рила–София“, „Град Чирпан и околността“, „Селско-стопански събор във Варна“, „Захарната и шоколадената индустрии“^[119]… За обществени организации заснемат „Противопожарно дело“, „Юбилеен филм за Кооперативния театър“, „Един училищен ден“, „Паметници на освободителите“, „Конгресът на военноинвалидите“, „Нашето животновъдство“, други отразяват външнополитически събития – „Богоявление с италианската кралица“, „Посрещане на югославския крал“, „Въздушни демонстрации на полски летци“, трети са си нашенски прояви: „Освещаване храма „Св. Неделя“, „Погребението на Сава Огнянов“, „Посрещане земеделци-изгнаници“, „Погребението на Николай Ракитин“… Не по-малко интересни са двата рекламни анимационни филма, които излизат през 1933 г. – „Вълшебната кутия“ (куклен) и „Мики и Куку“ (рисуван).

През 1935 г. Симеонов и Бакърджиев започват производството („за първи път у нас“) на регулярен киножурнал – „Преглед на кино Роял“. Випуските му са с дължината от по 250-300 м., излизат на всеки две седмици, разпространяват се от театър „Роял“ (чиято дирекция поема производствените разходи). Тяхното съдържание обаче не е много ясно, както и броят им, вариращ от 6-8 до 15-20 (Симеонов твърди, че излизат в продължение на 6 месеца^[120]).

 СИМЕОН СИМЕОНОВ – В РОЛЯТА НА ДЕТЕКТИВА ШАНТЕ КОК ОТ ФИЛМА КРАЖБАТА В ЕКСПРЕСА (1931), ВЪРХУ СТРАНИЦИТЕ НА СП. „ТЕМПО“ И В ЖИВОТА 

Редом с хрониките режисьорско-операторският тандем Бакърджиев-Симеонов реализира и три игрални филма: кримката „Кражбата в експреса“ (1931) – в който Монката превъплъщава образа на детектива Шанте Кок, рекламния „Фамозният килим“ (1933) – изобилстващ от трикови снимки, чийто първомайстор у нас е Симеонов, военната мелодрама „Пред отечеството да забравим омразата си“ (1935).

Той е един от основателите (а и „летописец“) на Съюза, на чийто УС е член – според думите му заедно със Стефан Петров и Васил Пошев, а според в. „Слово“ е „чл. съветник“ (ведно с В. М. Пошев) на УС на Съюза на филмовите деятели в България. За Васил Гендов заснема „Бунтът на робите“ (1933) и „Земята гори“ (1937). Симеон Симеонов се специализира в производството на военни филми – през есента на 1937 г. снима големите военни маневри край Попово, през 1937 и 1938 г. – Гергьовденския парад, на следващата година други два учебни филма за Министерството на войната, следват „16 филмчета за Дирекцията на Гражданската мобилизация“, културни, пропагандни, документални филми като „Физическата подготовка в българската войска“ и „Безсмъртните герои“...^[121]

 ПЛАКАТЪТ НА ФИЛМА ЗЕМЯТА ГОРИ (1937), ЗАСНЕТ ОТ СИМЕОН СИМЕОНОВ 

През 1942 г. е открита Кинослужбата при Министерството на войната, където още същата година той постъпва на работа като филмов оператор-ръководител (преди това, през 1940, се оженва). В новооснованата киностудия Монката обзавежда последователно две лаборатории. На 9 септември 1944 г. сутринта той тръгва на работа – заради бомбардировките военната кинослужба се помещава във вила на Горнобанския път, по пътя среща Васил Холиолчев с камера в ръце, който споделя, че предстоят исторически събития и съветва своя колега също да грабне снимачния апарат. Симеон Симеонов се вслушва в думите му и същия ден заснема свалянето на герба с двуглавия германски орел и свастиката от фасадата на представителството на германските железници (сградата на ъгъла между бул. „Цар Освободител“ и ул. „Раковски“).

В отечественофронтовска България Симеонов продължава да изпълнява същата служба – не заминава за фронта, но проявява и обработва пристигащите оттам хиляди метри негативен материал. През 1945 г. в киностудията при МНО той обзавежда нова лаборатория, просъществувала до 1952 г. За министерството заснема повече от 150 учебни, хроникални и пропагандни заглавия, две новели, три дългометражни музикални филма за войнишката самодейност, осъществява редица нововъведения… За рационализаторската си дейност през 1947 г. бива награден със Сребърен орден на труда.

До национализацията на киното през 1948 г. заснема още два игрални филма – „Борба за щастие“ (1946) на „Слав филм“ и незавършения „Изкупление“ на „Мадара филм“. През 1952 г. Симеон Симеонов постъпва в СНПФ като оператор-ръководител в цеха за комбинирани снимки, където през 1955 г. конструира машина за проявяване на филми. Негови са комбинираните снимки за 11 игрални филма, сред които „Любимец № 13“ (1958), „А бяхме млади“ (1961), „Слънцето и сянката“ (1962), „Тютюн“ (1962), „Ивайло“ (1964)...

През 1960 г. сп. „Киноизкуство“ публикува мемоарите му „Възпоменания в 16 кадъра/секунда“^[122], чийто оригинал се съхранява в БНФ заедно с други негови писмени свидетелства.^[123]

В края на своя живот Симеон Симеонов изпълнява епизодична роля в култовия „Крадецът на праскови“ (1964), поканен лично от режисьора (а той е дългогодишният оператор – Въло Радев) – своеобразен поклон пред колегата и навярно учителя. Дни след премиерата Монката напуска белия свят…

 

ВАСИЛ МИТРОФАНОВ ПОШЕВ (16.VI.1898 – 24.V.1975)

Васил Пошев е сценарист, кинорежисьор и продуцент. От 1919 г. чиракува като артист в софийските театри „Христо Ботев“ (към едноименното читалище), „Свободен театър“ на П. К. Стойчев, „Сълза и смях“… „Междувременно бях в контакт с „Луна-филм“ – школата на Николай Ларин“ – уверява самият Пошев в писмо от 30.V.1960 г. до началника на Държавния киноархив, в което описва творческата си дейност.^[124]

През 1924 г. заминава за Прага, където учи филмово изкуство^[125]. През 1927 г. замисля заснемането на „Исперих“ – „първата историческа филмова продукция у нас“, а през април 1928 г. основава „Паисий филм“ – дружество за „производство на филми из историята на българите“, регистрирано пред Софийския окръжен съд под № 65/928 год. Любопитен е фактът, че за учредителите на фирмата днес се узнава от Донос № 23062, изготвен по искане на МНП^[126] от началника на вътрешнополитическата служба и изпратен на министерството на 19.IX.1929 г. от началника на Държавна сигурност. В него Васил Пошев е охарактеризиран като 31-годишен, родом от София, „син на подполковник Митрофан Пошев [завършил две военни академии – Санктпетербургската и Парижката] – убит при Селиолу – Гечкенлий“ по време на Балканската война, чиято съпруга е чехкиня – музикантката Теофана (майката на Васил Пошев). „Минава за дружбаш [земеделец] и не се ползва с добро име. През дружбашкия режим [управлението на БЗНС в периода 1920 – 1923] е бил агент в Обществената безопасност“. „Втори член от предприятието е Атанас Иванов – хорист в Народната опера, човек без обществено значение и с партизанство не се занимава. Третия член на фирмата Франц Фут Егер – бивш фалшификатор на банкноти – осъждан, лежал в затвора. Четвъртия член Минко Тодоров Балкански… Петия член е Петко Чирпанлиев – авиатор в Божурище – добър българин.“^[127]

 ВАСИЛ ПОШЕВ 

През октомври 1928 г. към „Паисий филм“ се открива „кино-студия“ („първата държавно призната филмова школа“), лектори в която са: проф. Николай Райнов (история на изкуството), Владимир Трандафилов (дикция, художествено четене и декламация), Васил Гендов (история на българския филм), Минко Балкански (киноснимачна техника), Аспарух Лешников (гласова подготовка), Петко Чирпанлиев (автомобилизъм и моторно дело), Руска Колева и Диди Спасова (хореография), Васил Пошев (игрална техника, постановка, филмов сценарий)...^[128]

„Паисий филм“ осъществява игралния „Най-вярната стража“ (съхраняван в БНФ – 4 ч., 1078 м., 40 мин.) – по мотиви от едноименния разказа  на Йордан Йовков, показан за пръв път на 17.IV.1929г. в столичното (ала „второразрядно“) кино „Сан Стефано“ (цензурна карта № 101 от 1.IV.1929^[129]). Негов сценарист и режисьор е Пошев, а оператор – живеещият в България хърватин (австриец) Франц Роберт Вут-Ферве или Франц Фут Егер, като само няколко сцени („ръчениците и хората“) са заснети от руснака Владимир Термен. „Относно филма „Най-вярната стража“ – пише Христо Константинов в „разяснение“ до редакцията на сп. „Нашето кино“, – зная, че е сниман направо върху позитив, вместо на негатив, нещо, което в никой случай не може да даде добър фотографически релеф“^[130]. Въпреки посочения недостатък „Най-вярната стража“ е „посрещнат добре от широката публика“, „задържа се на екрана непрекъснато цели 3 седмици^[131]. Според Симеон Симеонов обаче „филмът не можа да покрие разноските си“ и ипотекираната къща на режисьора „бе глътната от ипотекарната банка“ (бюджетът на продукцията е 328 000 лв.). Монката потвърждава и написаното от Христо Константинов относно недобросъвестната операторска работа на Франц Фут Егер. „Този неприятен сюрприз разори завинаги Васил Пошев“ – заключава той. Самият Пошев след години с горчивина потвърждава факта: „от тогава до днес аз със семейството ми сме „вечни скитници“ – наематели“.^[132]

 РЕКЛАМНО КАРЕ ЗА НАЙ-ВЯРНАТА СТРАЖА (1929) 

Отговаряйки на Константинов, Пошев уверява в края на март 1929 г., че „скоро почваме снимките на грандиозната работа „Цар Симеон Великий“.^[133]

През 1930 г. „Паисий филм“ и Васил Пошев начеват филма „Моделът“, който остава незавършен. По същото време в София се образува „филмовата кооперация „Беке филм“, чийто председател е Петко Чирпанлиев, Минко Балкански е член на нейния УС, а Пошев – един от основателите^[134]. Български кооперативен филм продуцира „Под орловото гнездо“ (1930)^[135] с режисьор Чирпанлиев, оператор – Балкански (все членове на „Паисий филм“), чиято работата бива довършена от Симеон Симеонов. Премиерата е на 7 юли 1930 г. в кино „Роял“. „Успехът и на този опит в този период беше също относителен, при съществуващата психоза срещу немия филм“ – уверява Гендов.^[136]

Освен игрални, „Паисий филм“ реализира и няколко документални филма: „Столичната пожарна команда“ (1929) с оператор Вут, известен още като „Патронния празник на пожарната команда“ или „Огнеборци“, „Мис България“ (1931) на Стефан Петров, „Търново – старопрестолен град“ (1933), изгледи от „София, Търново и Пловдив“ – навярно част от замисления „културен филм географично-рекламен“, чието заглавие – „Нашата Родина“, Пошев споменава в писмо до министъра на народната просвета от 17 май 1929 г., молейки го за „морална подкрепа“.^[137]

Васил Пошев помага на Велко Стоев при направата на „Сърцето на България“, на Васил Бакърджиев при заснемането на „На тъмен кръстопът“ (1930) и „Пред отечеството да забравим омразата си“ (1935), на Васил Гендов за „Земята гори“ (1937), участва (изпълнявайки малката роля на Онбашията) в „Страхил войвода“ (1938) на Йосип Новак.^[138]

Пошев е един от основателите на Съюза, на чийто УС е член – заедно със Стефан Петров и Симеон Симеонов, а според в. „Слово“ е „чл. съветник“ (ведно със Симеонов) на УС на Съюза на филмовите деятели в България (1934). От 1.X.1935 г. „започва занятията си за трети курс“ Първата тонфилмова и театрална школа при „Паисий филм“, разрешена от МНП с „писмо № 12547 от 8.V.1934“.^[139]

 ВАСИЛ ПОШЕВ – В КАДЪР ОТ НЕДОВЪРШЕНИЯ ФИЛМ МОДЕЛЪТ И РАЗМИШЛЯВАЩ В ЦЕНТЪРА НА СОФИЯ 

Васил Пошев е сред учредителите и на кооперация „Български национални филми“, създадена на 12.XI.1936 г. в салона на Учителската каса^[140]. В края на 1941 г. проектира три нови продукции: „Бай Ганьо Балкански“, „Родината зове“ (по собствен сценарий) и „Пролетно пробуждане“ – „нравствено-поучителна филмова драма“ по едноименната повест на Франк Ведекинд.^[141]

Когато на 16 септември 1945 г. Камарата на народната култура подновява дейността си, Васил Пошев (заедно с Александър Вазов) „представляват“ киногилдията в една от нейните девет секции – тази на „филмовото дело“^[142]. Преизбран е за представител на Съюза на филмовите дейци в България в Камарата в началото на юни 1946 г., когато Съюзът свиква „общо извънредно събрание“.^[143]

По това време е член на Акционния комитет по основаването на филмовата кооперация „Мадара филм“ (София), чийто филм „Изкупление“ остава незавършен. През 1947 г. киношколата на „Паисий филм“ възобновява дейността си, като един от преподавателите в нея е Васил Гендов. На 1 март в. „Народ“ публикува статията „Проблеми на българското кино“, в която Петър Иванов-Бертолд хвали „увлекателните лекции“, озаглавени „История на българския филм“ и изнесени от Гендов „пред курса на „Паисий филм“ през 1947 г. година“, а и предлага „да се упълномощят отговорни дейци от Съюза на филмовите дейци да съберат сведения“ от „първите негови пионери – Гендов, Вазов, Пошев, Балкански“, които са „за наше щастие още живи“.^[144]

Според Иван Фичев тъкмо Васил Пошев първоначално е бил натоварен „със задачата по събирането на старите филми и създаване на киноархив“, след като Камарата на народната култура отпуска исканите средства^[145]. Впоследствие тази работа бива възложена на Васил Гендов.

Васил Пошев е правуйчо на Етиен Леви – брат на бабата на певеца.

 

ЙОТО ЙОТОВ

Йото Йотов е „един от много ценените лаборанти на „Българска кинематография“ и добър член на Съюза на филмовите дейци в България“^[146]. Първите си стъпки в киното прави в края на 1920^-те, започвайки работа в лаборатория „Луна филм“ на Стефан Петров. Според Васил Бакърджиев е „оператор и лаборант“, един от учредителите на Съюза^[147], а според Симеон Симеонов – член на „контролната комисия“ (заедно с Борис Грежов и Минко Балкански) на Съюза на филмовите деятели в България (1934).^[148]

 СЪОБЩЕНИЕ ВЪВ В. „УТРО“, СПОМЕНАВАЩО ФИЛМОВАТА ЛАБОРАТОРИЯ НА ЙОТО ЙОТОВ 

През 1938 г. Йото Йотов отваря своя лаборатория (бул. „Дондуков“ № 27), в чието „организиране и оборудване“ вземат участие „Александър Вазов и югославянинът Йосип Новак“^[149], впоследствие бива съоръжена с „една копирна машина за тон – на Парлапанов“. Наричана още „ателието на българското филмово студио на Й. Йотов“^[150], в нея години наред се извършва „обработката на заснетия материал за филмовата хроника“ на фондация „Българско дело“ (1941 – 1948). Там биват проявени и копирани игралните филми „Български орли“ (1941) и „Огнена диря“ (1946). На 5.ІV.1948 г. бива специално спомената в Закона за кинематографията (Глава II. Национализация. Чл. 4): „Национализират се и остават собственост на държавата, т. е. общонародна собственост, следните филмови предприятия: 1. „Победа филм“, с. с. дружество – София; 2. Филмова лаборатория на Йото Йотов – София…“^[151]. До края на съществуването си „предприятието“ осигурява лабораторната обработка на хрониката – там се копират главно броевете на регулярния „Отечествен кинопреглед“.

Йото Йотов не доживява дотогава – ставайки свидетел на отношението към градената десетилетие от него „общонародна собственост“, той умира „внезапно“ през 1949 г.^[152]

 

ХРИСТО К. КОНСТАНТИНОВ (27.VII.1897 – 1940)

Христо Константинов е първият професионално подготвен български кинооператор – между 1920 и 1923 г. специализира в Лайпциг, но през ваканциите прескача до родината. Провидението го събира с двама от столичните кинаджии – Васил Гендов и оператора Йосиф Райфлер. Тъкмо като асистент на втория Константинов пристъпва в света на киното, участвайки в заснемането на комедията „Дяволът в София“ (1921), режисирана от Гендов. Тройката се събира и след година, за да осъществи шпионската мелодрама „Военни действия в мирно време“ (1922). Гендов отново е режисьор и изпълнител на главната роля, Райфлер – оператор, а Константинов – фотограф.

От Германия Христо се завръща с диплома и кинокамера „Дебри“^[153], за да стане първият българин, заснел игрален филм – „Чарли Чаплин на Витоша“ (1924) на Васил Бакърджиев. Осъществен по време на екскурзия на Витоша, филмът е показан пред конгреса на Съюза на кинооператорите (кинопрожекционистите), провел се във Военния клуб. Там на 26 февруари 1925 г. се състои премиерата и на втория игрален филм на Константинов – „Коварната принцеса Турандот“, колективна изработка на Дома на изкуствата и печата, в която участват именитите художници Райко Алексиев, Никола Танев и Борис Денев (Алексиев дори е режисьор на филмовата пародия).^[154]

От 1924 г. е и едно-единствено, лаконично, ала любопитно съобщение в нашия печат, свидетелстващо за участие в българска продукция на киноактрисата Маня Цачева, снимала се в периода 1917 – 1926 г. в 35 немски филма. „Тези дни г-ца Маня Цачева – уверява сп. „Нашето кино“ – турнира един малък филм с пантейстична окраска. Филма биде снет от члена на Дружеството на кинолюбителите [създадено през 1924^[155]] – кандидат кино-инженера Христо Константинов.“^[156]

Христо Константинов заснема самостоятелно още осем филма, четири от които са на Васил Гендов: „Човекът, който забрави Бога“ (1927), „Пътят на безпътните“ (1928), „Улични божества“ (1929) и „Буря на младостта“ (1930). С тази „социално-критична“ поредица той се превръща в най-търсения български оператор, дава основание на Васил Гендов да го нарече „първия голям български оператор“ и „един от големите филмови дейци“^[157].

 ХРИСТО КОНСТАНТИНОВ 

През 1928 г. П. К. Стойчев решава да екранизира романа „Под игото“. За целта той основава Акционерното дружество „Темпо филм“, което оглавява, привличайки в него арх. Атанас Донков (за архитект-декоратор) и Христо Константинов. Дружеството започва подготовката за построяването на първото българско филмово студио, ползвайки сградата на бившата тютюнева фабрика „Енидже“. За „светлописването“ на „Под игото“ Стойчев ангажира немския оператор Рудолф Шлезингер фон Гюнц, а за негов помощник – Константинов, който дори осъществява „пробните снимки“^[158]. В крайна сметка „Темпо филм“ се задоволява с производството на филма „Земя“ (1930), режисиран от П. К. Стойчев и заснет от Константинов. По същото време Михаил Славов започва работа върху „Пленникът от Трикери“ (екранизация на едноименната пиеса на Константин Мутафов), канейки Константинов за оператор, но поради преждевременната смърт на изпълнителя на главната роля Паскал Дуков филмът остава недовършен.

Затова пък Христо Константинов завършва с успех „Безкръстни гробове“ (1931) на Борис Грежов, работата му върху който според пресата е „майсторска“^[159]. През 1933 г. Васил Гендов започва „Бунтът на робите“, но и Константинов, и Симеон Симеонов отказват да му сътрудничат като оператори.

От 1924 до 1931 г. Христо Константинов завежда държавната филмова лаборатория към отдел „Кинематографическо производство“ при МНП, където заснема, обработва и подготвя за прожекция цялата продукция на институцията^[160] – десетки хроникално-документални филми, в които той се изявява като истински художник на картината и пейзажа^[161], извоюва си прозвището „бащата на българското научнопопулярно кино“. Сред тях се открояват „Атентатът в „Света Неделя“ (1925)^[162] – прожектиран в Западна Европа, „Земетресението в Южна България“ (1928)^[163] – единственият документален филм, който Васил Гендов реализира през близо 30-годишната си дейност като кинорежисьор, „Тържествата по случай 1000-годишнината от Симеоновото царуване и 50-годишнината от Освобождението“ (1929), „Сватбата на цар Борис III“ (1930) – едно от светските събития на годината, заснето на 25.X.1930 г. от Константинов в италианския град Асизи, където е „командирован“ от МНП. Помощникът му Ангел Темелков – Анжело („втория оператор“ на „Ученическото кино“) пък филмира младоженците при завръщането им в София на 31.X.1930 г.

 

Международният конкурс в Берлин

В началото на октомври 1928 г. сп. „Нашето кино“ уведомява, че „известният български оператор г. Хр. Константинов замина за Берлин, за да участвува в международния конкурс за кинооператорство. Целта на тоя конкурс е да се изберат способни и добре владеющи специалността си снимач-оператори за всяка страна, на които при случай би могло да се възложи изпълнението на специална филмова задача. Отличилият се на тоя конкурс оператор, придобива един ценз, който го поставя в реда на европейските специалисти. Г. Хр. Константинов отива на едно международно състезание, на което той ще се помъчи да защити честта на България в своята област. Пожелаваме успех на тоя единствен български сним-оператор!“.^[165]

След месец и половина изданието уверява, че „оператора-снимач при Държ. Уч. филм лаборатория г. Хр. Константинов се завърна от своята командировка в Берлин. Както съобщихме навремето, г. Константинов отиде там да участвува в конгреса на „Германския Съюз на кино-операторите“, а едновременно с това – да положи изпит за класиране като оператор-снимач. Приятно ни е да съобщим, че г. Константинов е издържал отличния за неговите възможности изпит, като е класиран в втората от седемтях категории на операторската специалност. С този си успех г. Константинов добива правото за самостоятелно снимане в Германия, Австрия, Белгия и Америка и става редовен член на „Германския Съюз на кинооператорите“. От един от следните броеве, г. Константинов ще почне да печата в „Нашето кино“ своите впечатления от филмова Германия“.^[166]

Съобщението е илюстрирано с две фотографии, първата от които показва българина в ателието „Щаакен“ в компанията на актьорите Ханс Юнкерман и Хари Лидке, режисьора Виктор Янсон и оператора Зеебер. На втората Густав Фрьолих, изпълнителят на главната роля в „Метрополис“, показва на госта „декорациите“ за шедьовъра на Фриц Ланг, „които ще бъдат запазени като паметник на филмовата техника“. Със 7-месечно закъснение „новината“ стига и до страниците на сп. „Кино“, което припомня, че през октомври 1928 г. в Берлин се е състоял конкурс за „операторите техници от целия свят“, на който България е била „представена“ от Христо Константинов – „единствения наш школуван кинотехник“. Заради „проявените познания“ той е награден със „снимачен апарат последен модел на системата Дебри, професионален“.^[167]

По същото време (ранното лято на 1929) Васил Гендов се готви да започне снимането на „Улични божества“. Във връзка с това „Нашето кино“ подчертава, че този път операторът Христо Константинов „има на разположение един снимачен апарат „Дебри“ – последен модел на прочутата френска фабрика – приспособен и за най-сложната ателийна маниполация, както и за най-модерните трюкови снимки“.^[168]

В нито „един от следните броеве“ на „Нашето кино“ Константинов не публикува „своите впечатления от филмова Германия“, но през март 1929 г. изданието прави достояние на своите читатели писмо на Густав Фрьолих^[169], адресирано до нашенеца – доказателство, че двамата са поддържали кореспондентна връзка.

 ХРИСТО КОНСТАНТИНОВ ПОДДЪРЖА ТОПЛИ „ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА“ И НАЙ-ВЕЧЕ СЪС СПЕЦИАЛИЗИРАНИЯ ПЕЧАТ, КОЙТО ЧЕСТО ПУБЛИКУВА МАТЕРИАЛИ ЗА НЕГО. 

На следващата страница в същия брой списанието информира за посещението на министъра на просвещението в Централния държавен ученически кинематограф (ЦДУК), състояло се на 30 март 1929 (събота). Никола Найденов и придружаващите го „обществени лица“ разглеждат „подробно“ преустроения кинотеатър („Ученическото кино“), върху чийто екран пред тях биват представени „няколко последни продукции малки филми, изработени в лабораторията при същия кинотеатър“. След прожекцията гостите навестяват „същата лаборатория“, където разглеждат „цялата инсталация“, а „заведующият лабораторията филмовият техник г. Хр. Константинов“ им показва „начина на снимането и процедурите до окончателното привършване на един филм“. Посетителите остават с „отлични впечатления“ от тази „модерно устроена“ лаборатория, голямото преимущество на която е, че „всяка една снимка, направена през деня, ще може да се прожектира още същата вечер, или най-късно на следния ден“.^[170]

Дни след това „Нашето кино“ съобщава, че в началото на май директорът на ДУК Христо Кантарджиев е заминал заедно с „оператора при същия г. Хр. Константинов“ за Мадара и Плиска, за да заснемат изгледи, които „ще влязат в общия филм, представящ праздненствата по случай 1000 годишнината на Симеоновия век и 50 годишнината от освобождението на България“. Тези съобщения свидетелстват, че Христо Константинов е поддържал топли „връзки с обществеността“ и най-вече със специализираните киноиздания у нас, които на няколко пъти публикуват фотографии с неговия образ^[172]. Самият той се изявява в тях със свои рецензии за филми^[173], критични статии^[174], дава интервюта… Но, за съжаление, не оставя мемоари!

„Само Хр. Константинов – спомня си Симеон Симеонов, – който беше на държавна служба, отказа да стане член на съюза, като разчиташе, че ще има лична полза от нашата принудителна безработица. Впоследствие той влезе в съюза, както и някои участвували във филми артисти“^[175]. Васил Бакърджиев пък включва „Константинов, Христо – оператор“ в списъка си, озаглавен „Учредители на Съюза на българските филмови дейци по азбучен ред“^[176]. Нещо повече – според Бакъра „камерата на Константинов скрибуца сред общия шум“, царял по време на организирания от новооснования Съюз „импозантен кинобал с богата атракционна програма“. „Коксовете на прожекторите съскаха… Между многото почитатели на седмото изкуство Константинов засне и желаещи да участвуват в български филм“ – допълва картинката Васил Бакърджиев, заключавайки: „Голяма изненада предизвика за публиката прожектирането на заснетия филм. Хората наблюдаваха с удивление своите движения и усмивки на екрана“^[177]. Без да уточни нито кога, нито къде е била проведена инициативата!

 СП. „НАШЕТО КИНО“ ПОМЕСТВА ШАРЖА НА ХРИСТО КОНСТАНТИНОВ РЕДОМ С ТЕЗИ НА „ЗВЕЗДИТЕ“ ЖАНА И ВАСИЛ ГЕНДОВИ. 

Но Христо Константинов е на „държавна служба“ до 1931 г., след това минава на „частна практика“. По поръчка на Комитета за въздигане храм-паметник-музей на Васил Левски в с. Къкрина заснема филма „Прослава на Левски“ (1931), фиксирайки основните му кадри на 10 май 1931 г., когато бива тържествено открит и осветен от Браницкия епископ Максим първият у нас музей, посветен на Апостола.

В първите дни на 1932 г. сп. „Нашето кино“ го анонсира като „генерален представител“ на „всесветската кинематографическа фабрика – André Debrie – Paris“, предлагаща прожекционни апарати за „малки и големи театри“. От съобщението се разбира също, че „в началото на декември“ 1931 г. Константинов е бил във Виена и Берлин, откъдето се е снабдил с нов снимачен апарат на фирмата „Bell-Howell – Чикаго“, позволяващ направата на звукови снимки („Лихтон“) – „на открито и закрито“. Снабден с микрофон и „касетки за 300 м.“, той може „да се монтира върху всеки автомобил“. „Г. Константинов ни съобщава – завършва обявлението, – че най-късно към април ид. год. [1932] започва своя пръв говорящ български филм“.^[178]

За чуждестранни фирми и под режисурата на Йохан Розенблат (Йохан Розев) той заснема „Момичето на природата“ (1933) и „Бъдни вечер“ (1934)^[179]. Други два филма – игралните „Страхил войвода“ (1938) и „Те победиха“ (1940) – се раждат благодарение на сътрудничеството му с Йосип Новак. Хърватинът е техен режисьор и оператор, а българинът – асистент-оператор. „Милитаристичен“ е сюжетът и на „Български орли“ (1941) на „Атлас филм“ и Борис Борозанов, за чийто оператор Христо Константинов бива посочен както от няколко публикации в печата, така и от Васил Гендов^[180]. Навярно Христо Константинов започва снимките, или има намерение да стори това, но сериозно заболяване не му позволява да довърши работата си – през 1940 г. той преминава в отвъдното…

 

ПЕТКО АТАНАСОВ ЧИРПАНЛИЕВ (1890 – 1952)

„За първи път Чирпанлиев се появява с образуването на дружество „Луна филм“ като ръководител на разни късометражни филми до появяването на режисьора Николай Ларин, когато започва де се проявява и като артист“^[181] – заявява Васил Гендов. Петко Чирпанлиев действително пристъпва в света на киното като курсист от школата на Ларин, покрай която взема участие и в четирите игрални филма, заснети от Акционерно дружество „Луна“: „Лиляна“ (1921) на Димитър Панчев, недовършения „Виновна ли е?“ (1921) на Ларин, „Под старото небе“ (1922), където превъплъщава образа на Кънчо – отново под режисурата на белоемигранта, „Момина скала“ (1923) на Борис Грежов, в който играе циганския старейшина Хюсеин.

През април 1928 г. е един от учредителите на „Паисий филм“ – заедно с Васил Пошев, Минко Балкански, Атанас Иванов и Франц Фут Егер, а когато през октомври фирмата открива своя филмова школа („кино-студия“), Петко Чирпанлиев е един от лекторите в нея – преподава „автомобилизъм, моторно дело и спорт“^[182]. Организатор е на снимките за филма „Най-вярната стража“ (1929) – единствената завършена продукция на „Паисий филм“, бивайки дори посочван за негов режисьор. Покрай фирмата попада в полицейски донос (№ 23062 от 1929), който го охарактеризира като „авиатор в Божурище – добър българин“^[183]. И наистина – Чирпанлиев е офицер от ВВС.

 ПЕТКО ЧИРПАНЛИЕВ – ПОРТРЕТ, КАДЪР ОТ ФИЛМА „ПОД ОРЛОВОТО ГНЕЗДО“ И В УНИФОРМА, СНИМАН ПРЕД ДВОРЕЦА В СОФИЯ ЗАЕДНО С АРМЕНСКИЯ АКТЬОР И КИНОРЕЖИСЬОР АРШАВИР ШАХАТУНИ. 

По същото време Петко Чирпанлиев образува и оглавява (като председател) филмовата кооперация „Беке филм“, сред основателите на която са Минко Балкански (член на УС) и Васил Пошев. Български кооперативен филм продуцира игралния „Под орловото гнездо“ (1930), чийто сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля (тази на Ангел) е „професионалният авиатор“. По идея на постановчика една от малките роли във филма (тази на просяка) е поверена на пазарджиклията Спас Тотев – пионер на провинциалното българско кино.

„Г. Чирпанлиев е изработил майсторски сюжета – уверява в. „Мир“ на другия ден след премиерата, състояла се в кино „Роял“ на 7 юли 1930 – и с голям похват изнася една естествена игра. Филмът е поучителен и навярно с своите качества ще намери добър прием у нас. След завършване на представлението задоволената публика приветствува бурно автора на новия български филм“^[184]. Относно пожеланието „Под орловото гнездо“ да намери „добър прием у нас“ свидетелства Васил Гендов: „Какъв е бил окончателният резултат и доколко Чирпанлиев е понесъл големи материални загуби в борбата си да създаде нов български филм, красноречиво говори фактът, че филмът е бил заложен в Дразмахленската популярна банка“^[185]. Тъкмо за кооперацията „Беке филм“ Минко Балкански заснема на 31.X.1930 г. мигове от „тържествата по сватбата на Царя“. Затова и не е много изненадващо, че в появилата се впоследствие върху екрана на „Ученическо кино“ кинохроника са били включени кадри от „Под орловото гнездо“ – заснети във връзка с царските празненства в село Шипка, ала представени за сцени от село Бачково!^[186]

 СП. „КИНО-ИЗКУСТВО“ ПОСВЕЩАВА ЦЯЛО ФОЛИО НА ФИЛМА ПОД ОРЛОВОТО ГНЕЗДО (1930) 

Васил Бакърджиев е единственият, който посочва Петко Чирпанлиев като един от учредителите на Съюза на българските филмови дейци^[187]. През 1945 г. този „добър българин“ се завръща в родното си село Шипка, поставяйки върху сцената на местното читалище „Светлина“ пиесата „Тревога“ на Орлин Василев, в която изпълнява и главната роля – на Витан Лазаров. Петко Чирпанлиев умира в родното си село.

 

КОНСТАНТИН КИСЬОВ И В. ЧОБАНОВ

Симеон Симеонов пък е единственият, който посочва в мемоарите си младия Константин Кисьов и В. Чобанов сред основателите на Съюза, подчертавайки, че те са останали „редовни членове“^[188]. Първият бива споменат (заедно с Владимир Стоянов) от Васил Гендов, който охарактеризира двамата като „помощници-оператори и лаборанти“ на „Сердика филм“ и Симеон Симеонов. От разказа на Гендов се узнава, че „двамата млади лаборанти“ в „продължение на десет дена при непосилен труд и при най-неблагоприятни условия“ са успели „с едно упорито себеотрицание“ да промият целия негатив (3000 м.) на неговия филма „Земята гори“ (1937). „Резултатът беше отличен“ – признава режисьорът.^[189]

За В. Чобанов не успях да открия никакви сведения.

  

Забележка: Всички фотографии на основателите на СБФД са от фотоархива на Българската национална филмотека, любезно предоставени за ползване на сп. КИНО от г-жа Мариана Ангелова.

Цитатите от информационните източници, отбелязани в библиографията със звездичка (*), са според:

1. 20-томния алманах „Сборник материали из историята на българското кино, поместени в периодичния печат, излизал в България през периода 1890 г. до 9.ІХ.1944 г.“ (Пловдив, 1976 – 1978), чиито съставители са Костадин Костов и Магда Костова (Портфейл БНФ);

2. „Летопис за дейността на Съюза на българските филмови дейци, отразена в българския периодичен печат за периода от 1944 – до 1960 година“, изготвен от Костадин Костов в периода април 1985 – май 1987 г. в Пловдив и дарен лично от него на СБФД, където този еднотомен труд грижливо се съхранява.

 

Бележки под линия:

^[1] Симеонов, Симеон. А. Възпоменания в 16 кадъра/секунда. Мемоари. – Киноизкуство, № 10, 1960, с. 37 – 38.

^[2] Темпо, г. I, № 2, 1.VI.1933, с. 7.

^[3] Из живота на филмовите деятели. – Слово, г. XIII, № 3624, 26.VI.1934, с. 4.

^[4] Хроника. Софийски сензационен театър. – в. „Нова Комедия“, г. II, № 29, 9.IX.1921, с. 4; Хроника. – в. „Нова Комедия“, г. II, № 36, 25.XI.1921, с. 4.

^[5] Вие питате – ние отговаряме. – Екран, г. І, № 4, 1936, с. 2.

^[6] Кърджилов, Петър. Български игрални филми. Том 1/1915 – 1948. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987, с. 248.

^[7] Юг (Пловдив), г. ІІ, № 87, 27.І.1919, с. 2.

^[8] С. Я. Кинематографа у нас. – Развигор, г. ІІ, № 85, 30.ІХ.1922, с. 2.

^[9] Иванов, Г. Васил Гендов. – Кино-Изкуство, г. ІІ, № 8, април 1928, с. 3.

^[10] Странски, Н. Новият български филм СВАТБА. – Народен театър, г. VІІ, № 124, 16.V.1943, с. 1.

^[11] Гендов, Стефан. Българският кино-театър и филм. От платнената барака „Гранд-биоскоп“ до днешните театрални сгради. Раждането на първия български филм. – Народен театър, г. VІІ., № 126–127, 29.VІІ.1943, с. 1.

^[12] В света на киното. Том 1. София, Народна просвета, 1983, с. 391.

^[13] Странски, Н. „Земята гори“ новият тонфилм на В. Гендов. – Народен театър, г. ІV, № 57, 10.ІХ.1937, с. 4.

^[14] Народен театър, г. ІІІ, № 55, 23.VІ.1937, с. 4.

^[15] Земляк, г. I, № 51, 19.І.1946, с. 2*.

^[16] Новото ръководство на Съюза на филмовите дейци. – Отечествен фронт, г. II, № 535, 5.VІ.1946, с. 4*.

^[17] Янакиев, Александър. Българско кино. Енциклопедия А–Я. Личности и филми. София, Титра, 2000, с. 58; Грозев, Александър. Васил Гендов. В: Киното в България. Част І (1897–1956). София, Фабер, 2011, с. 257 – 270.

^[18] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, Българска национална филмотека, Фабер, 2016, 376 с.

^[19] Кърджилов, Петър. Загадките и времената на „Българан е галант“. Кога, от кого, къде, как и защо е заснет първият български игрален филм? Какво знаем за него? София, Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2017, с. 112.

^[20] Александър Вазов [Биографична справка]. Портфейл БНФ, 3 с.; Вазов, Александър. Спомени. Портфейл БНФ, 9 с.; Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности, филми, салони. София, Титра, 2003, с. 107 – 110.

^[21] Босилков, Гр. Най-новият български филм. – Филм, № 1, 1.I.1936, с. 2 – 3 (безплатно приложение към Литературен час, г. II, № 16, 1.I.1936); Филм, № 2, 8.I.1936, с. 2 (безплатно приложение към Литературен час, г. II, № 17, 8.I.1936).

^[22] Кърджилов, Петър. Кино „Пачев“. – Кино, септември 2023 – https://spisaniekino.com/archive-kino/spisaniekino-septemvri-2023/%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE-%E2%80%9E%D0%BF%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2%E2%80%9D.html.

^[23] Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности, филми, салони. София, Титра, 2003, с. 110 – 130.

^[24] Раздвижване. – Илюстровано кино, г. I, № 20, 1937, с. 2*.

^[25] Ф-в [Фичев], Ив[ан]. При Александър Вазов. – Кинопреглед, г. I, № 21, 4.VI.1937, с. 2.

^[26] Първата европейска продукция с български говор. – Илюстровано кино, г. I, № 15, 1937, с. 5*.

^[27] Кърджилов, Петър. Кино „Роял“. – Кино, декември 2023 – https://spisaniekino.com/%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE-%E2%80%9E%D1%80%D0%BE%D1%8F%D0%BB%E2%80%9C.html.

^[28] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, Българска национална филмотека, Фабер, 2016, с. 261.

^[29] „Хъшове“ на филм – обезсмъртяване на Вазов на екрана. – Илюстрована политика, г. I, № 13, 1938, с. 6*.

^[30] Кърджилов, Петър. 1938: „Великата Рилска пустиня“ – https://bgkino.com/1938-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%80%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F/.

^[31] Нов български филм. Снимки в Пловдив. – Воля (Пловдив), г. IV, № 962, 2.VIII.1938, с. 2.

^[32] Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности, филми, салони. София, Титра, 2003, с. 7.

^[33] Кърджилов, Петър. Български игрални филми. Том І. 1915 – 1948. София, Д-р Петър Берон, 1987, с. 179.

^[34] Петков, Ст. Театър „Комедия“. – Народен театър, г. VI, № 94, 24.IX.1940, с. 3.

^[35] Народен театър, г. VI, № 99, 28.I.1941, с. 4.

^[36] Културните работници на БРСДП се свикват на заседание. – Народ, г. I, № 27, 3.XI.1944, с. 2*.

^[37] Събранието на Камарата на културата. – Литературен фронт, г. I, № 42, 1.IX.1945, с. 4*.

^[38] Земляк, г. I, № 51, 19.І.1946, с. 2*.

^[39] Досиета на български кинематографисти преди 9.ІХ.1944. Васил Гендов V, Архив на БНФ.

^[40] Новото ръководство на Съюза на филмовите дейци. – Отечествен фронт, г. II, № 535, 5.VІ.1946, с. 4*.

^[41] Развоят на филмовото дело у нас. – Празнични новини, г. II, № 97, 9.I.1947, с. 4*.

^[42] Фичев, Иван. Раждаше се една нова кинематография. – Кино и време, № 5, 1973, с. 39.

^[43] Изгрев, г. IV, № 977, 11.XIІ.1947, с. 4*.

^[44] Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности, филми, салони. София, Титра, 2003, с. 109.

^[45] Фичев, Иван. Раждаше се една нова кинематография. – Кино и време, № 5, 1973, с. 39.

^[46] Кърджилов, Петър. Съдбата на хроникално-документалния филм „Атентатът в „Света Неделя“ (1925) – https://bgkino.com/library/%d1%81%d1%8a%d0%b4%d0%b1%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%85%d1%80%d0%be%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%be-%d0%b4%d0%be%d0%ba%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b8%d1%8f-2/.

^[47] Бакърджиев, Васил. Филмография. – Кино и време, № 4, 1973, с. 123 – 130.

^[48] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, Българска национална филмотека, Фабер, 2016, с. 261.

^[49] Мир, г. XXXI, № 7557, 2.IX.1925, с. 4.

^[50] Спасов, Росен. Периодични печатни издания за кино в България (1913 – 1944). Хронология и типология (докторска дисертация). София, Институт за изследване на изкуствата при БАН, 2016, с. 157.

^[51] К. Половин час при В. Н. Бакърджиев. Българският трик-филм. – Кино и мода, г. I, № 3, 1939, с. 3.

^[52] Иванов, Г[еорги]. Манияците отново на работа. Млади хора, пазете се от измама! – Нашето кино, г. VIII, № 159, 17.I.1931, с. 3.

^[53] Вести. – Филмов преглед, г. I, № 1, 5.X.1929, с. 2.

^[54] Кино „Учителска каса“ е открито през 1929 в салона на сградата на Учителската взаимоспомагателна каса (първата застрахователна кооперация в България, основана през 1903), чийто адрес по това време е ул. „Граф Игнатиев“ № 24 (площад „Славейков“ № 1). През 1930 киното престава да съществува, но в салона му започва дейността си (в края на 1930 или началото на 1931) кино „Култура“, което от 1937 се премества в новопостроената на площад „Славейков“ № 11 „грандиозна“ сграда на касата, партерният етаж на която е проектиран като „голям салон за събрания и кинотеатър“. През 1941 кино „Култура“ е превърнато в специално място за прожектиране на „културни късометражни филми“. Просъществува до 1990. През 2018 е направен опит да бъде „възкресено“ – под същото наименование, но на друг адрес: ул. „Сан Стефано“ № 22 (срещу сградата на Българската национална телевизия).

^[55] Кинопреглед, г. I, № 1, 25.XI.1936, с. 8; № 2, 2.XII.1936, с. 8; № 3, 12.XII.1936, с. 8; Екран, г. I, № 5, 1936, с. 2.

^[56] Репортажът „О, Добруджански край“ (1940) може да се види на адрес: https://www.youtube.com/watch?v=vyH7OltQHLw.

^[57] „Пътят към победата“ (1948) – пълнометражен монтажен черно-бял филм, включващ кинокадри, заснети предимно от германски и руски оператори. Продукция на Филмовата служба при Министерство на народната отбрана. Ръководство и сценарен план – Пеню Христов, текст – Георги Караславов и Теню Стоянов, художествено оформление и монтаж – Васил Бакърджиев, музикално оформление – Н. Цонев и Георги Антонов, диктор – Петър Витанов. БНФ съхранява копие от филма – 7 части, без тон.

^[58] „Той не умира“ (1949) – пълнометражен (83 мин.) документален филм, заснет непосредствено след кончината на Георги Димитров, който издъхва на 2 юли 1949 в санаториума край селището Барвиха (Московска област). Тялото му бива балсамирано в Москва и пренесено с влак до София. Кинокамери на „Българска кинематография“ проследяват изпровождането на тленните останки на министър-председателя, посрещането им в България и поклонението пред тях, улавят всеки по-важен момент от величествената траурна церемония и полагането на „мумията“ на 10 юли в съградения скоростно за шест денонощия мавзолей. Тъкмо този заснет материал бива използван за направата на филма, завършен за 18 дни.

^[59] Американският филм, съветските майстори и ние. – Изгрев, г. V, № 1029, 13.ІI.1948, с. 4*.

^[60] Фичев, Иван. Раждаше се една нова кинематография. – Кино и време, № 5, 1973, с. 39.

^[61] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Портфейл БНФ – 693а/86 П (Мемоари, I част), с. 291.

^[62] Бакърджиев, Васил. Киноизкуството е било смисъл на целия ми живот... (Откъси от неиздадената мемоарна книга). – Кино и време, № 4, 1973, с. 93 – 122.

^[63] В мемоарите си „С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (спомени)“ Минко Балкански сам уверява: „Снех… филмовия очерк „Генерал Колев“ (с. 120) и „същата година самостоятелно снимах с камерата погребението на царица Елеонора“ (с. 113).

^[64] Ген. Иван Колев (1863 –1 917) е български кавалерийски офицер, наричан „бащата на българската конница“. Роден е в бесарабското с. Бановка, разположено на 25 км. източно от Болград, където получава основното си образование, след което завършва Болградската гимназия. Доброволец е в Сръбско-българска война (1885), през 1887 г. завършва Военното училище, служи в Пловдив, през 1894 се дипломира във Военната академия в Торино. Участва в още три войни: Балканската (1912 – 1913) – отговаря за укрепения пункт Ямбол, изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия; Междусъюзническата (1913), след която поема командването на Лейбгвардейския конен полк; Първата световна (1914 – 1918) – един от освободителите на Добруджа… Вече генерал-майор, той командва 1-ва конна дивизия, която за 4 месеца през втората половина на 1916 изминава почти 1000 клм., помитайки всичко по пътя си. По това време е награден с германски железен кръст „За храброст“, връчен му лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен – главнокомандващ съюзническите войски на Балканите. От 10 март 1917 г. ген. Колев поема командването на останалата в Добруджа самостоятелна българска армия. За времето на 30-годишната си служба той ползвал едва 7 месеца отпуск и това се отразява на здравето му. През май заминава на лечение във виенски санаториум, на 28 юли е произведен в чин генерал-лейтенант, умира на другия ден! В началото на август тленните му останки са пренесени и погребани с военни почести в София. В БНФ се съхранява репортажът „Погребението на Генерал Лейтенант Иван Колев – Инспектор на конницата и командующ 1-а конна дивизия“ (3,50 мин.). Заснети вероятно от австрийски оператор, кинокадрите показват изнасянето на ковчега с мъртвото тяло на генерала от голяма църква, полагането му в катафалка и неговото пренасяне през центъра на Виена – акт, съпътстван от тържествена и многолюдна процесия, предвождана от военния министър на Австро-Унгария и включваща висши и нисши австрийски военни, чуждестранни офицери, военни аташета, дипломати... Възможно е Минко Балкански да е отразил погребалната церемония у нас – Иван Колев е положен в Софийските гробища, до вечното жилище на ген. Константин Жостов, след отслужването на заупокойна литургия в съборната черква „Св. Неделя“.

^[65] Мир, г. XXXII, № 7919, 22.XI.1926, с. 2; Зора, г. VIII, № 2221, 24.XI.1926, с. 2; № 2222, 25.XI.1926, с. 3; № 2223, 26.XI.1926, с. 2.

^[66] Балкански, Минко. С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (спомени). – Кино и време, № 8, 1974, с. 120.

^[67] Кино-Изкуство, г. II, № 8, април 1928, с. 5; № 11, септември 1928, с. 8; № 13, октомври 1928, с. 10; № 14, 18 ноември 1928, с. 10; № 15–16, декември 1928, с. 15.

^[68] Балкански, М[инко]. Няколко бележки върху манипулирането с филмите. – Кино-Изкуство, г. II, № 8, април 1928, с. 6; Манипулацията с филмите. – № 9 – 10, май 1928, с. 11; Манипулацията с филмите. – № 11, септември 1928, с. 5–6; Манипулацията с филмите. – № 13, октомври 1928, с. 9; Манипулацията с филмите. – № 15 – 16, декември 1928, с. 15.

^[69] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 205, л. 85.

^[70] Цар Борис III сключва брак с италианската принцеса Джована (Йоана) Савойска, дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III, на 25 октомври 1930 г. в италианския град Асизи. Оттам младоженците се отправят към България с кораб до Бургас. На пристанището духовници даряват царицата с православна икона, която тя носи със себе си до края на своя живот. На 31 октомври царското семейство влиза в София през специално въздигната на „Лъвов мост“ триумфална арка. Същия ден в софийската катедрала „Св. Александър Невски“ е извършен втори венчален обред – специална церемония, която завършва с тържествен молебен и литургия.

^[71] Най-новото. – Нашето кино, г. VII, № 155, 7.XI.1930, с. 9.

^[72] Темпо, г. I, № 2, 1.VI.1933, с. 7.

^[73] Симеонов, Симеон. А. Възпоменания в 16 кадъра/секунда. Мемоари. – Киноизкуство, № 10, 1960, с. 37 – 38.

^[74] Из живота на филмовите деятели. – Слово, г. XIII, № 3624, 26.VI.1934, с. 4.

^[75] Александров, А[лександър]. Българският научно-популярен филм преди 9 септември 1944 година. – Киноработник, № 4, 1979, с. 38.

^[76] Мир, г. XXXIX, № 9984, 23.X.1933, с. 2; № 9985, 24.X.1933, с. 2; № 9986, 25.X.1933, с. 2; № 9987, 26.X.1933, с. 2; № 9988, 27.X.1933, с. 2; Зора, г. XV, № 4293, 25.X.1933, с. 3; № 4294, 26.X.1933, с. 4; № 4295, 27.X.1933, с. 3; ; № 4296, 28.X.1933, с. 3; № 4297, 29.X.1933, с. 4; № 4298, 30.X.1933, с. 4.

^[77] Балкански, Минко. С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (спомени). – Кино и време, № 8, 1974, с. 120.

^[78] Разни. – Мир, г. XL, № 10147, 11.V.1934, с. 2.

^[79] Балкански, Минко. С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата (спомени). – Кино и време, № 8, 1974, с. 110 – 120.

^[80] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, Българска национална филмотека, Фабер, 2016, с. 169.

^[81] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 142, л. 320, 320г.

^[82] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 205, л. 166.

^[83] Филмът „Сърцето на България“ (1929) може да бъде видян на следния адрес: https://www.facebook.com/pernikmunicipality/videos/%D1%81%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/1893804027419074/.

^[84] Кърджилов, Петър. Златният век и киното. – Портал Култура, 13.II.2023 (https://kultura.bg/web/%d0%b7%d0%bb%d0%b0%d1%82%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b2%d0%b5%d0%ba-%d0%b8-%d0%ba%d0%b8%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be/).

^[85] Хроника. Филма сърдцето в България. – Литературен глас, г. II, № 51, 30.XI.1930, с. 6.

^[86] Български курортен филм. – Пряпорец, г. XXXIII, № 22, 31.V.1931, с. 3.

^[87] Защо се забави втория брой на „Темпо“? – Темпо, г. I, № 2, 1.VI.1933, с. 2.

^[88] Темпо, г. I, № 2, 1.VI.1933, с. 7.

^[89] Любопитна подробност е фактът, че премиерите на „След пожара над Русия“ и „Улични божества“ са в един и същ ден – 23.IX.1929. Борис Грежов уверява, че след показа на неговия филм е напуснал бързо кино „Одеон“, отправяйки се към „Модерен театър“, за да изрази уважението си към своя приятел Васил Гендов.

^[90] Грозев, Александър. Борис Грежов. В: Киното в България. Част І (1897 – 1956). София, Фабер, 2011, с. 271 – 290.

^[91] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, Българска национална филмотека, Фабер, 2016, с. 168 – 169.

^[92] Пак там, с. 168.

^[93] Борба (Пловдив), г. VII, № 1823, 25.V.1927, с. 1.

^[94] Мир, г. XXXIII, № 8078, 7.VI.1927, с. 2.

^[95] Най-новото. – Нашето кино, г. VII, № 155, 7.XI.1930, с. 9.

^[96] Два български филма. Кога ще се прожектират? – Юг (Пловдив), г. XVII, № 4980, 19.VІІІ.1935, с. 2; Пловдив и панаира на филм. – Юг (Пловдив), г. XVII, № 4989, 30.VІІІ.1935, с. 2; Хроника. – Юг (Пловдив), г. XVII, № 4990, 31.VІІІ.1935, с. 2; Пловдив и Розовата долина на филм. – Юг (Пловдив), г. XVII, № 4917, 3.VІ.1935, с. 2; Пловдив на тонфилм, снет от Борис Грежов. – Пловдив, г. I, № 3, 1936, с. 1.

^[97] Янакиев, Александър. Българско кино. Енциклопедия А–Я. Личности и филми. София, Титра, 2000, с. 68.

^[98] Грежов, Борис. В света на мечтите и... изпитанията. – Кино и време, № 2–3, 1972, с. 126 – 164; Грежов, Борис. В света на мечтите и... изпитанията. Мемоари. Портфейл БНФ, с. 55. 

^[99] Първи български конкурс за културно-пропаганден филм от България. – Кинопреглед, г. I, № 19, 14.V.1937, с. 6.

^[100] Допълнителни сведения по обявения от редакцията на „Кинопреглед“ конкурс за сценарий за голям български културен филм. – Кинопреглед, г. I, № 20, 29.V.1937, с. 10.

^[101] Конкурса за най-изчерпателна и най-кратка критика на филма „Луи Пастьор“. – Кинопреглед, г. I, № 21, 4.VI.1937, с. 8.

^[102] Александров, Александър. Документално кино 1910–1944. – Киноработник, 1979, № 5, с. 22.

^[103] Иванова, Димитрина. Кинохрониката на Фондация „Българско дело“. – Кино и време, № 27, 1989, с. 149.

^[104] Филмът „Цар Борис III Обединител“ (1943) може да бъде видян на адрес: https://dvoretz-vrana.bg/%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BE/%D1%86%D0%B0%D1%80%D1%8C-%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%8A-iii-%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8C%D1%82%D1%8A-%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BC/.

^[105] Мир, г. XLIX, № 12915, 13.IX.1943, с. 2.

^[106] Фичев, Иван. Раждаше се една нова кинематография. – Кино и време, № 5, 1973, с. 37.

^[107] Нашето кино, г. X, № 2, 3.II.1934, с. 2.

^[108] Петров-син, Стефан. В памет на Стефан Петров. – Кино и време, № 21, 1983, с. 268.

^[109] Най-новото. – Нашето кино, г. VII, № 155, 7.XI.1930, с. 9.

^[110] Темпо, г. I, № 2, 1.VI.1933, с. 7.

^[111] Из живота на филмовите деятели. – Слово, г. XIII, № 3624, 26.VI.1934, с. 4.

^[112] Петров-син, Стефан. В памет на Стефан Петров. – Кино и време, № 21, 1983, с. 268 – 271.

^[113] Най-новото. – Нашето кино, г. VII, № 155, 7.XI.1930, с. 9.

^[114] Според тогавашната терминология „филмодавци“ са онези български вносители (търговци) на филми от чужбина, които не притежават собствени киносалони, а разпространяват чуждестранните заглавия по родните екрани чрез отдаването им под наем срещу заплащане и за определен период от време.

^[115] Филм, г. I, № 4, 15.IX.1930, с. 11.

^[116] Нашето кино, г. VII, № 152, 4.IX.1930, с. 11.

^[117] Кърджилов, Петър. Кинописецът на София. Животът и времената на филмовия оператор Симеон Симеонов (1911 – 1965) – https://kinoto-gradat.obache.bg/kinopisetsat-na-sofiya-zhivotat-i-vremenata-na-filmoviya-operator-simeon-simeonov-1911-1965/.

^[118] Бакърджиев, Васил. Филмография. – Кино и време, № 4, 1973, с. 123 – 130.

^[119] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 1472, л. 274.

^[120] Симеонов, Симеон. Кратка автобиография и трудова дейност на Симеон Александров Симеонов, оператор. Портфейл БНФ, София, 14.I.1948, с. 1.

^[121] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 1472, л. 274.

^[122] Симеонов, Симеон. А. Възпоменания в 16 кадъра/секунда. Мемоари. – Киноизкуство, № 8, 1960, с. 37 – 42; № 9, 1960, с. 43 – 47; № 10, 1960, с. 35 – 38.

^[123] Симеонов, Симеон. Кратка автобиография и трудова дейност на Симеон Александров Симеонов, оператор. Портфейл БНФ, София, 14.I.1948, с. 1.

^[124] Пошев, Васил. Писмо до началника на Държавния киноархив. Портфейл БНФ, № 114, София, 30.V.1960, с. 12.

^[125] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 174 – 175.

^[126] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 205, л. 88г.

^[127] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 205, л. 85.

^[128] Пошев, Васил. Писмо до началника на Държавния киноархив. Портфейл БНФ, № 114, София, 30.V.1960, с. 4.

^[129] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 205, л. 156.

^[130] Константинов, Хр[исто]. К. „Паисий-филм“ и неговата школа. – Нашето кино, г. VI, № 121, 13.III.1929, с. 8.

^[131] Пошев, Васил. Писмо до началника на Държавния киноархив. Портфейл БНФ, № 114, София, 30.V.1960, с. 3.

^[132] Пак там, с. 8.

^[133] Отговорът на „Паисий-филм“. – Нашето кино, г. VI, № 122, 29.III.1929, с. 8.

^[134] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 264.

^[135] Новини и съобщения. „Под орловото гнездо“. – Мир, г. XXXVI, № 9000, 8.VII.1930, с. 2; Пан. Кар. Под Орловото гнездо. – Нашето кино, г. VII, № 150, 24.VII.1930, с. 5 – 6.

^[136] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 273 – 274.

^[137] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 205, л. 88–89.

^[138] Пошев, Васил. Писмо до началника на Държавния киноархив. Портфейл БНФ, № 114, София, 30.V.1960, с. 11.

^[139] Зора, г. XVII, № 4872, 25.IX.1935, с. 5.

^[140] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 324.

^[141] Печорин[Георги Райчев]. Родно филмово изкуство. – Поход, г. VIII, № 70–71, 9.XII.1941, с. 4.

^[142] Събранието на Камарата на културата. – Литературен фронт, г. I, № 42, 1.IX.1945, с. 4*.

^[143] Новото ръководство на Съюза на филмовите дейци. – Отечествен фронт, г. II, № 535, 5.VІ.1946, с. 4*.

^[144] Иванов-Бертолд, Петър. Проблеми на българското кино. – Народ, г. XXVIII, № 1036, 1.ІII.1948, с. 4*.

^[145] Фичев, Иван. Раждаше се една нова кинематография. – Кино и време, № 5, 1973, с. 39.

^[146] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 263.

^[147] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 139.

^[148] Симеонов, Симеон. А. Възпоменания в 16 кадъра/секунда. Мемоари. – Киноизкуство, № 10, 1960, с. 37 – 38.

^[149] Иванова, Димитрина. Кинохрониката на Фондация „Българско дело“. Кино и време, № 27, 1989, с. 150 – 151.

^[150] Василев, Г[еорги]. Един час при филмовия режисьор Новак. Воля (Пловдив), № 1672, 19.ХІІ.1940, с. 2.

^[151] Закон за кинематографията. – Кино и време, № 5, 1973, с. 10.

^[152] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 262 – 263.

^[153] Янакиев, Александър. Българско кино. Енциклопедия А–Я. Личности и филми. София, Титра, 2000, с. 140 – 141.

^[154] Коварната принцеса Турандот. – Нашето кино, г. II, № 36, 25.II.1925, с. 7.

^[155] Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности, филми, салони. София, Титра, 2003, с. 258.

^[156] Нашето кино, г. I, № 13, 1924, с. 4*.

^[157] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 118 – 119.

^[158] Пак там, с. 190 – 191.

^[159] Грозев, Александър. Христо Константинов. В: Киното в България. Част І (1897 – 1956). София, Фабер, 2011, с. 311 – 318.

^[160] Кърджилов, Петър. Хроникално-документалните филми на Държавния ученически кинематограф. – Кино и време, № 21, 1983, с. 26 – 61.

^[161] Кърджилов, Петър. Фотографията може и да се движи (Христо Константинов – бащата на българското научнопопулярно кино) – Медиа свят, август 2004, с. 36 – 37.

^[162] Кърджилов, Петър. Съдбата на хроникално-документалния филм „Атентатът в „Света Неделя“ (1925) – https://bgkino.com/library/%d1%81%d1%8a%d0%b4%d0%b1%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%85%d1%80%d0%be%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%be-%d0%b4%d0%be%d0%ba%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b8%d1%8f-2/.

^[163] Кърджилов, Петър. Цели три филма за Земетресението’1928 – https://bgkino.com/%d1%86%d0%b5%d0%bb%d0%b8-%d1%82%d1%80%d0%b8-%d1%84%d0%b8%d0%bb%d0%bc%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%b7%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d1%82%d1%80%d0%b5%d1%81%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be1928/.

^[164] Най-новото. – Нашето кино, г. VII, № 155, 7.XI.1930, с. 9.

^[165] Новостите на киното. – Нашето кино, г. V, № 110, 6.X.1928, с. 2.

^[166] Нашето кино, г. V, № 113, 18.XI.1928, с. 8.

^[167] Дадена премия на наш техник-оператор. – Кино, г. II, № 40, 22.VI.1929, с. 5.

^[168] Българско филмово производство. Васил Гендов снима нов филм. – Нашето кино, г. VI, № 126, 15.V.1929, с. 3.

^[169] Густав Фрьолих ще се ожени за българка. – Нашето кино, г. VI, № 123, 14.III.1929, с. 8.

^[170] Държавната кино-лаборатория. – Нашето кино, г. VI, № 123, 14.III.1929, с. 9.

^[171] Новостите на киното. – Нашето кино, г. VI, № 126, 15.V.1929, с. 2.

^[172] Оператора Хр. Константинов с своя апарат. – Нашето кино, г. IV, № 97-100, 1.I.1928, с. 28; Нашето кино, г. V, № 113, 18.XI.1928, с. 8; г. VI, № 128, 6.VI.1929, с. 3; г. VI, № 138, 12.XII.1929, с. 7; „Момичето на природата“. Първият български битов 100% говорящ и музикален тонфилм. Снет от френската филмова къща „Минерва“ филм в Париж. – Темпо, г. I, № 3, 23.VI.1933, с. 3.

^[173] Г-н Христо Константинов ни предава. – Кино, г. I, № 15, 8.X.1927, с. 2 [специален брой за „Човекът, който забрави Бога“]; Не всякога малкото е незначително! – Кино, г. I, № 28-29, април 1928, с. 6*; Кино, г. III, № 47, 30.X.1929, с. 18 [отворено писмо на Христо Константинов до Пантелей Карасимеонов по повод на филма „Улични божества“]; Филмът „Сърдцето на България“. – Лъч, г. I, № 286, 22.XI.1929, с. 3*.

^[174] „Паисий-филм“ и неговата школа. – Нашето кино, г. VI, № 121, 13.III.1929, с. 8.

^[175] Симеонов, Симеон. А. Възпоменания в 16 кадъра/секунда. Мемоари. – Киноизкуство, № 10, 1960, с. 37 – 38.

^[176] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 139.

^[177] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 137 – 139.

^[178] Най-новото. – Нашето кино, г. VIII, № 168, 1.I.1932, с. 10.

^[179] Кърджилов, Петър. Нови данни за стари филми и за техните създатели - https://bgkino.com/library/%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b8-%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%bd%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%b0%d1%80%d0%b8-%d1%84%d0%b8%d0%bb%d0%bc%d0%b8-%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d1%82%d0%b5%d1%85%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%81/.

^[180] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 345.

^[181] Пак там, с. 176.

^[182] Пошев, Васил. Писмо до началника на Държавния киноархив. Портфейл БНФ, № 114, София, 30.V.1960, с. 4.

^[183] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 205, л. 85.

^[184] Новини и съобщения. „Под орловото гнездо“. – Мир, г. XXXVI, № 9000, 8.VII.1930, с. 2.

^[185] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 273 – 274.

^[186] Иванов, Георги. Царските тържества на филм. Село Бачково, „Под орловото гнездо“ и Балабанов Никола. – Филм, тон и музика, г. I, № 7, 1.XII.1930, с. 3 – 4.

^[187] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 139.

^[188] Симеонов, Симеон. А. Възпоменания в 16 кадъра/секунда. Мемоари. – Киноизкуство, № 10, 1960, с. 37 – 38.

^[189] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 329 – 330.