Отмина еуфорията от Новогодишните фойерверки, заглъхна „опиянението“ от януарските празници и както казва Божидар Манов в статията си за ситуацията в българското кино: „... отново сме във февруарския делник, потопени в добре познати делнични тегоби“. Уви, професорът е прав. Недостатъците в ЗФИ и в Правилника за прилагането му събират единодушно неодобрение, особено по въпроса за съставянето на националните художествени комисии и оценяването на проектите. На повече от десет години е статията на проф. Манов „Новата криза в киното ни: кръстопът или безпътица?“ (в. „Култура“, 13 септември 2012 г.), но и днес звучи актуално и още по-тревожно, защото недомислиците в Закона и Правилника продължават „да са възлов препъникамък“ в развитието на киното ни. 

. . .

Отново е месец май и очакваното събитие за киноживота в България е второто издание на Националния фестивал на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“. Вече нееднократно се споменава, че този фестивал продължава традициите на Наградите на СБФД, които са учредени още през 1975 г. и инициативата отново е на Съюза на българските филмови дейци, но е особено важно да се подчертае, че освен награди за всички видове кино – игрално, документално, анимационно, на този фестивал се връчват награди за всички филмови професии, номинирани от отделните гилдии на Съюза. Това са награди от творци за творци. Какво по-голямо признание от това, колеги да оценят приноса и постиженията ти във филмовия процес?! А за зрителите в Дома на киното, където се прожектират всички филми от 1 до 10 май при вход свободен, това е възможност да се запознаят с новото българско кино.

. . .

Особено преживяване е да работиш на брега на морето. Вдигаш поглед от клавиатурата на компютъра и се зарейваш в безбрежна синева. Изумрудено, тюркоазено, застинало в своето величие или разпенено в кехлибара на вдигнатия от вълните пясък. Може би това усещане е по-силно за хора, които прекарват броени дни край морето и искат да преживеят, да запазят всеки миг от неговата неповторимост. Но наистина човек се чувства по-креативен, по-енергичен, а и някак омиротворен – в хармония със себе си и със света. Е, поне за мен е така. 

. . .

Месец март, освен предвестник на пролетта с цялото желание за обновление, съзидателни импулси и креативност, е и месец с важни събития от филмовия свят. Впечатленията си от 52^-я Mеждународен филмов фестивал в Ротердам като „пристан на авангардното кино“ – провокативен и алтернативен, доколкото все още запазва този си облик, споделят на страниците на КИНО Савина Петкова с „Топ 10 заглавия от Ротердам“ и Йоана Павлова с „Постреализъм. За фестивала в Ротердам от друг ъгъл“.

На 12 март се провежда 95^-тото издание на Наградите на американската филмова академия Оскар, които са своеобразна равносметка за киното от 2022 г., естествено, с повече акценти към американското кино.

Затова пък началото на филмовата 2023 г. за света поставя 73^-тото издание на Международния филмов фестивал в Берлин, който се проведе от 16 до 26 февруари, без ограничителни пандемични мерки. 

. . .

Фестивалът за българско кино – Награди „Васил Гендов“ приключи преди седмици, но коментарите, обсъжданията, изводите продължават да вълнуват кинематографичната общност. Отзивите са най-разнообразни – от безцеремонно хейтърско отрицание до смислени, позитивни реакции, както за самата церемония, състояла се в Софийската опера, така и за наградените и ненаградени филми. Ще отмина с мълчание упражненията по реторика на отрицанието. В тях освен избиване на комплекси и лична неудовлетвореност, няма нищо съзидателно и креативно, а наградите са точно за това. Да се огледа картината на цялото ни кино – игрално, документално, анимационно – за дадения период. Да се отличат постиженията, да се набележат тенденциите. Да си дадем сметка какво се е случило и в какво не е успяло българското кино. Или най-общо, както би възкликнал Рангел Вълчанов: „А сега накъде?“. 

. . .

Пиша тези редове в разгара на 31^-я Международен филмов фестивал „Любовта е лудост“ във Варна и няма как да не поставя акцент върху това значимо културно събитие. Обичам този фестивал! Заради богатата филмова програма – много от филмите идват специално за фестивала и няма къде другаде в България да бъдат гледани. Не са малко и заглавията с награди от световните филмови форуми, панорами на различни кинематографии и творци, специално е вниманието към българското кино. Всичко това е важно и обогатяващо както за многобройните зрители, така и за нас, професионалистите, които с всяко издание на фестивала разширяваме филмовия си кръгозор. 

. . .

95^-тото издание на Наградите на американската филмова академия Оскар разбуни духовете, заради удостоения със седем Оскара филм „Всичко, навсякъде, наведнъж“ на режисьорите Даниел Куан и Даниел Шайнерт. Това е творба, която според мен трасира различна насока във визуалната и структурна естетика на киното. Докато наративът остава в лоното на традиционното, в случая героинята е жена, която търси себе си и собственото си място в сложния и угнетителен съвременен свят, за да разбере, че онова, към което се стреми, онова, за което си струва да живее, са най-близките ѝ хора такива, каквито са, с качествата и недостатъците им, и във възможността за постигане на хармония в живота такъв, какъвто ѝ е отреден. Обикновена, човешка драма, но визуално разказана по фантастичен начин. В тази трагикомична, сюрреалистична, приключенска история умело и предизвикателно са вплетени балет, куклен театър, пантомима, анимация, както и всякакви елементи от богатството на филмовата изразност, постигнато за повече от 100 години в киното. Като към този твърде богат изобразителен коктейл се прибавят детайли от спецификата на телевизията и видеоигрите, може да се добие представа за усложнената, но атрактивна визия на филма, която някои радушно приемат, а други категорично отхвърлят. Кой знае, може това да е бъдещето на филмовата изразност? Все пак киното е започнало като панаирджийско зрелище и атракцион за развлечение. 

. . .

Доста се писа и коментира, но не мога да отмина с мълчание наглите и срамни прояви, по повод прожекциите на белгийския филм „Близо“ в кино „Одеон“ в София и дни след това в залите на Фестивалния и конгресен център във Варна през юни.

Спирането на прожекциите от привърженици, по-точно от организирана тълпа от радикалната националистическа партия, е безпрецедентно, нечувано досега посегателство върху правата на човека в България. А наплевателските коментари в Интернет изобщо не коментирам. Само недоумявам как е възможно хора, които изобщо не са гледали филма, с такава ожесточеност да го заклемяват. Агресията, все едно, вербална или физическа, е плашеща и напомня общества и години, които дано никога не се повторят. Въпреки че човечеството не се вразумява от уроците на историята. А най-страшни са лицемерните лозунги, че тези хулигански прояви са в защита на християнските ценности и патриархален морал. За какъв морал може да става дума при организирана тълпа, която се опиянява от агресията и насилието?!

Това недвусмислено е показано в документалния филм на Николай Стефанов „Нямаш място в нашия град“. Футболните фенове отиват на стадиона не заради спортната проява, а за да предизвикат сбиване, да създадат безредици, да излеят гнева си от всеки и от всичко. И ето че една културна проява, показът на филма „Близо“, предизвика същата агресия, вече извън стадиона, което е повече от стряскащо... Добре, че обществото не се отнесе с пасивност и реагира категорично на този срамен акт. 

. . .

Последните девет дни на септември бяха дни на българското игрално кино – от 20 до 28 във Варна се състоя 41^-ят фестивал на българския игрален филм „Златна роза“. Очакван фестивал, който, както народната традиция повелява, дава възможност да се „събере реколтата“ от изминалата година. И наистина количеството беше впечатляващо – около шейсет филми бяха включени в конкурсните и съпътстващи програми. Дванайсет пълнометражни и двайсет и пет късометражни филма се състезаваха за престижната награда „Златна роза“, от които не малка част, държа да отбележа, бяха дебюти – един от приоритетите в политиката на Националния филмов център. 

. . .